Шърли Конран
Лейс (1)

Въведение

Париж 1963

Стържеше… и стържеше… и стържеше… Студеният твърд метал се забиваше все по-дълбоко в тялото на детето. Тя беше налапала кокалчетата на пръстите си, впиваше зъби в тях с всичка сила, за да заглуши болката с болка. Не смееше да крещи. Само хлипаше „Божичко“, захапала здраво ръката си.

По бузите й се стичаха сълзи. Тялото й потръпваше, влажно от студена пот. Отвън долиташе веселата гълчава на оживената парижка улица, но вътре в тази малка мрачна стая нямаше никакъв друг звук, освен противното стъргане, нейното хлипане и от време на време издрънчаването на стомана о стомана. Ще брои до десет и тогава ще изкрещи! Каквото и да беше това, което той вкарваше в нея, положително не можеше да влезе по-навътре. Бе нещо като нож, настойчиво, студено, безмилостно. Искаше да повърне, да загуби съзнание, искаше да умре. Не можеше да понесе то да стърже и стърже, и стърже.

Мъжът се съсредоточи върху действията си веднага щом тя легна на твърдата маса. Вдигнаха коленете й, разтвориха ги широко и ги закрепиха със стоманени хирургически скоби. Всичко й се стори ужасяващо още в момента, когато влезе в тази прихлупена, боядисана в кафяво стая, с високата твърда маса по средата. На друга маса бяха строени редица сребристи инструменти и няколко съда със странна форма. В единия ъгъл имаше походно легло и платнен параван. Една жена с бяла престилка й беше посочила паравана.

— Съблечи се ей там.

Смъквайки неохотно дрехите си, тя се бе разтреперила, искаше й се да остане защитена в това крехко убежище, но жената я беше хванала енергично за китката и я беше издърпала до масата в средата на стаята. Сложиха я по гръб, така че тесните й бедра опираха в ръба на масата, а жената разтвори краката й и ги нагласи в студените скоби. Втренчило поглед в ярко светещата лампа на тавана, треперещото дете почувства непоносимо унижение.

Не й сложиха упойка. Мъжът със смачканата зелена хирургическа престилка измърмори някакви инструкции на жената и след това пъхна двата си пръста във вагиналния канал на детето, обхвана шийката и постави другата си ръка върху корема му, за да опипа големината и местоположението на матката. След това я промиха с антисептик и той вкара хладен разширител с формата на патешка човка, който държеше разтворени стените на вагината и му позволяваше да вижда отвора на матката й. Разширителят не причиняваше болка, но тя го усещаше студен и застрашителен в малкото си тяло. Вкараха и други инструменти и тогава я прониза болката, в момента, в който той бавно отвори шийката с дилататора от неръждаема стомана — достатъчно широко, за да може да започне операцията. После взе кюретата — метален клуп на края на дълга, тънка дръжка — и захвана да дълбае. Кюретата се движеше във вътрешността на матката, остъргвайки живота от нея. Всичко трая само две минути, но те се сториха безкрайни на страдащото дете.

Мъжът работеше припряно и от време на време измърморваше нещо на жената, която му помагаше. Но макар и да беше обръгнал, той настойчиво избягваше да поглежда към лицето на детето — малките крака, стегнати в скобите, бяха достатъчно укоризнени. Привърши набързо и махна нервно окървавените стоманени инструменти.

След изпразването й матката постепенно се сви до първоначалните си размери, но тялото на детето се разтърсваше от спазми, докато контракциите постепенно затихнаха.

Сега тя виеше като животно, задъхвайки се при всеки нов раздираш утробата й пристъп. Мъжът рязко излезе, жената избърса момичето с тампони, стаята се изпълни с натрапливата миризма на антисептик.

— Стига си пищяла — изсъска жената. — След половин час ще ти мине. Другите момичета не вдигат такава врява. Би трябвало да си благодарна, че той е учил за доктор. Поне не те осакати. Знае си работата и я върши бързо. Не можеш да си представиш какъв късмет имаш.

Помогна на слабото тринадесетгодишно момиче да слезе от масата и да се добере до походното легло в ъгъла. Зави го с одеялото. Лицето на детето беше посивяло, тялото му се тресеше неудържимо.

Жената й даде някакви хапчета, после седна и се зачете в евтин любовен роман. През следващия половин час в стаята не се чуваха никакви звуци, освен редките приглушени стенания от детето.

Накрая жената измърмори:

— Вече можеш да си вървиш.

Помогна на момичето да се облече и да напъха две дебели превръзки в гащичките си, подаде му шишенце с таблетки антибиотик и прошепна:

— Каквото и да се случи, не идвай тук. Едва ли ще имаш кръвоизлив, но ако започнеш да кървиш, повикай лекар незабавно. Сега си отивай вкъщи и не мърдай от леглото двайсет и четири часа. — За миг само добре контролираната, безчувствена твърдост на жената сякаш се пропука. Pauvre petite!^[1] Не му давай да те докосва поне два месеца.

Потупа непохватно детето по рамото и го изведе по коридора до тежката входна врата.

Лили спря на каменните стъпала и запремигва срещу ярката слънчева светлина. После бавно, разкъсвана от болки, закрачи по булеварда, стигна до някакво малко кафене и си поръча горещо мляко. Седеше и отпиваше, усещайки как слънчевите лъчи изсушават топлата влага по лицето й, а музикалният автомат надуваше новия хит на Бийтълсите „Тя те обича“.