Сара Уотърс
Нощна стража (6)

3.

— Мис Джинивър. — Мис Чисхолм надникна през вратата на Хелън. — Една дама желае да се срещне с вас.

Това беше след около седмица.

Хелън прищипваше едни книжа с кламер и не погледна нагоре.

— Има ли назначен час?

— Тя попита специално за вас.

— Така ли? По дяволите! — Ето какво става, когато раздаваш името си твърде свободно. — Къде е тя?

— Каза, че няма да влезе, понеже е доста опърпана.

— Е, едва ли е толкова опърпана, че да не може да влезе тук. Кажи й, че ние не сме придирчиви. Но трябва да си уговори час.

Мис Чисхолм влезе в стаята и даде на Хелън един сгънат лист хартия.

— Тя поиска да ви предам това — каза тя с отсянка на неодобрение. — Въпреки че й казах, че нямаме навика да приемаме лични писма.

Хелън взе бележката. Тя беше адресирана до „мис Хелън Джинивър“ с непознат й почерк и върху нея имаше отпечатък от мръсен палец. Вътре пишеше:

„Свободна ли си на обяд? Имам чай и сандвичи от заешко! Какво ще кажеш? Не се безпокой, ако си заета. Аз ще бъда отвън през следващите десет минути“.

Подпис: „Джулия“.

Хелън видя първо подписа, от което сърцето странно подскочи в гърдите й, като мятаща се на сухо риба. Тя усещаше много натрапчиво присъствието на наблюдаващата я мис Чисхолм. Затова бързо сгъна бележката.

— Благодаря ви, мис Чисхолм — каза тя, като прокара нокътя на палеца си по ръба на сгънатия лист. — Това е просто една моя приятелка. Аз ще… ще изляза да я видя, когато свърша тук.

Тя плъзна бележката под един куп други книжа и взе писалката си, сякаш смяташе да пише нещо. Но щом чу, че мис Чисхолм се е върнала на бюрото си във външния офис, Хелън остави писалката. Отключи едно чекмедже в бюрото си и извади дамската си чанта, за да приглади косата си и да си сложи пудра и червило.

После се погледна бързо в огледалцето на пудриерата си. Една жена винаги може да каже, когато някоя друга току-що се е гримирала. Тя не искаше мис Чисхолм да забележи това, а което е по-важно, не искаше Джулия да мисли, че си е сложила грим специално за нея. Затова извади кърпичката си и се опита да изтрие част от пудрата. Няколко пъти прехапа устни върху кърпичката, за да махне червилото. Леко разроши косата си. „Сега — помисли си тя — изглеждам, сякаш съм се била с някого.“

За бога! Какво значение имаше? Това беше само Джулия. Тя остави грима настрани, стана и си взе палтото, шапката и шала. После мина леко покрай бюрото на мис Чисхолм и през коридорите на общината излезе в антрето и оттам на улицата.

Джулия стоеше пред един от посивелите каменни лъвове. Тя отново носеше своя джинсов комбинезон и яке, но този път вместо тюрбан беше прибрала косата си със забрадка. Беше хванала с ръце ремъка на една ученическа чанта, преметната през рамото й, и се взираше напред с празен поглед, отпускайки се ту на единия крак, ту на другия. Но когато чу затварянето на бомбоустойчивата врата зад Хелън, тя се обърна и се усмихна. При вида на усмивката й сърцето на Хелън отново нелепо подскочи, присви се в лек спазъм, който беше почти болезнен.

Но гласът й прозвуча спокойно:

— Здравей, Джулия. Каква приятна изненада!

— Наистина ли? — отвърна Джулия. — Помислих си, че след като вече знам къде работиш… — тя погледна небето, което беше сиво и облачно. — Надявах се времето да е слънчево като миналия път. Но сега е доста студено, нали? Помислих си… Но ми кажи, ако това ти се струва лоша идея. Толкова дълго съм работила сама между руините, че съм забравила всички светски тънкости. Но си помислих, че може да ти е интересно да дойдеш и да погледнеш къщата, в която работя сега, на Браянстон скуеър, да видиш с какво се занимавам. Къщата е празна от месеци, сигурна съм, че никой няма да има нищо против.

— С удоволствие — каза Хелън.

— Наистина ли?

— Да!

— Добре — каза Джулия и отново се усмихна. — Няма да те водя за ръка, понеже съм много мръсна. Но този път е най-хубавият.

Тя поведе Хелън по Мерилебън роуд, но скоро зави по по-тихи улици.

— Това ли беше знаменитата мис Чисхолм, която взе бележката ми? — попита Джулия, докато вървяха. — Разбирам какво имаш предвид, когато говориш за свитите й устни. Тя ме гледаше така, сякаш съм решила да обирам сейфа на офиса!

— И мен ме гледа така — каза Хелън.

Джулия се засмя.

— Трябва да види това. — Тя отвори чантата си и извади огромна връзка ключове, на всеки от които беше прикрепен парцалив етикет. Джулия вдигна ключовете и ги разклати като пазач в затвор. — Какво мислиш? Взех ги от местния патрул. Влизам и излизам в половината къщи тук. Мерилебън вече няма тайни за мен. Човек би си помислил, че хората вече са свикнали да ме гледат как тършувам наоколо, но не! Преди два дена една жена ме видяла как се мъча с някаква ключалка и извикала полицията. Казала, че някаква непозната, „явно чужденка“, се опитва да проникне в една къща. Не знам дали ме е взела за нацистка, или за скитаща бегълка. Но полицаите се държаха много прилично. Мислиш ли, че изглеждам като чужденка?

Тя търсеше измежду ключовете, но вдигна глава, когато попита това. Хелън я погледна в лицето, после отклони очи встрани.

— Това е заради мургавата ти кожа, предполагам.

— Да, и аз мисля така. Във всеки случай не би трябвало да имам проблеми сега, когато съм с теб. Ти си типично английско цвете на вид, не е ли така? Никой не може да те вземе за нищо друго, освен за един от Съюзниците… Ето, стигнахме. Мястото, което търсим, е ей там.

Тя заведе Хелън до вратата на мрачна, висока и порутена къща и пъхна един от ключовете си в бравата й. Когато отвори вратата, от горната хоризонтална дъска се изсипа поток прах и Хелън пристъпи предпазливо вътре. Веднага я блъсна горчива влажна миризма като тази на стари парцали за миене.

— Това е от дъжда — каза Джулия, след като затвори вратата и си игра няколко секунди с резето. — Покривът е бил ударен и повечето прозорци са избити. Извинявай, че е толкова тъмно. Електричеството е изключено, разбира се. Мини през онази врата, там е малко по-светло.

Хелън прекоси антрето и се озова на входа на дневната, осветена от слаба сумрачна светлина, която проникваше през не докрай закования прозорец. В първия момент, докато очите й свикнат с тъмнината, стаята изглеждаше долу-горе добре. След това Хелън започна да вижда по-ясно и пристъпи напред, като каза:

— О! Каква срамота! Тези чудесни мебели!

Защото върху килима на пода имаше хубав диван, столове, табуретка за крака и маса — всички те покрити с прах и изподраскани от разбитото стъкло и падналата мазилка, или пък мокри, с издуто дърво, което бе започнало да плесенясва.

— И полилеят! — извика тя тихо, като погледна нагоре.

— Да, гледай къде стъпваш — каза Джулия, като дойде до нея и я докосна леко по ръката. — Половината висулки са паднали и са се разбили.

— От думите ти останах с впечатление, че мястото ще бъде съвсем празно. Защо, за бога, собствениците му не се върнат да го оправят или поне да вземат тези неща?

— Предполагам, смятат, че няма смисъл — отвърна Джулия, — понеже къщата е вече наполовина разрушена. Жената навярно се е скрила при роднини в провинцията. А мъжът сигурно е на фронта, а може дори да е мъртъв.

— Но тези красиви неща! — каза отново Хелън. Тя си помисли за мъжете и жените, които идваха в нейния офис. — Сигурно някой друг би могъл да живее тук. Виждам много хора, които нямат абсолютно нищо.

— Къщата не е здрава. — Джулия почука с пръсти по стената. — Ако някоя бомба падне наблизо, тя може да се срине. Навярно ще стане така. Затова с баща ми сме тук. Ние описваме детайлите.

Хелън се разходи бавно из стаята, поглеждайки обезсърчено ту едно, ту друго хубаво, но повредено нещо. Тя стигна до една висока врата и внимателно разтвори крилата й. Стаята отвъд беше в толкова лошо състояние, колкото и тази — прозорецът й бе разбит, кадифените завеси покрити с петна от дъжда, подът осран от птиците, навсякъде се виждаха сажди и пепел, изхвърлени от камината при взрива. Направи стъпка напред и нещо изхрущя под обувката й — парче въглен, който остави черно петно на килима. Хелън погледна назад към Джулия и каза:

— Страхувам се да вляза по-навътре. Не ми се вижда правилно.

— Човек свиква с това. Не се безпокой. Аз вървя нагоре-надолу по стълбите от седмици и изобщо не се замислям за това.

— Напълно ли си сигурна, че тук няма никого? Някой като старицата, за която ми разказа миналата седмица? И никой няма да се върне?

— Няма — каза Джулия. — Баща ми може да надникне малко по-късно, това е всичко. Оставих вратата отключена заради него. — Тя протегна ръка с приканващ жест: — Ела да слезем долу и ще видиш какво правим.

Тя се върна в коридора и Хелън я последва по неосветеното стълбище до една подземна стая, където Джулия беше наредила на една разтегателна маса под светлината на зарешетения, но счупен прозорец различни планове и чертежи на къщите на площада. Тя показа на Хелън как отбелязва повредите — символите, които използва, измервателната система и т.н.

— Това изглежда много техническо — каза впечатлена Хелън.

— Едва ли е по-техническо от нещата, които ти правиш в твоя офис: счетоводните книги, попълването на формуляри и какво ли още не — отговори Джулия. — Аз например съм напълно безполезна за такива неща. Освен това би ми било неприятно да се занимавам с хора, които постоянно влизат и излизат, и искат едно или друго. Не знам как го издържаш. Тази работа ми подхожда, защото е толкова уединена, толкова тиха.

— Не ти ли става самотно понякога?

— Понякога. Но аз съм свикнала с това. Писателският темперамент и така нататък… — Тя се протегна. — Искаш ли да ядем? Да отидем в съседната стая. Там е студено, но не толкова влажно като горе.

Тя взе чантата си и мина по един коридор до кухнята. В средата й имаше стара маса от чамови дъски, гъсто покрита от паднал хоросан, който Джулия започна да бута на пода.

— Между другото, наистина имам сандвичи от заешко месо — каза тя, докато хоросанът падаше на земята. — Един мой съсед има градинар, който ги лови с капани. Изглежда те са плъзнали из цял Лондон. Той каза, че е хванал този на Лестър скуеър! Но аз не съм много сигурна, че му вярвам.

— Моя приятелка от пожарната каза, че една вечер видяла заек на платформата на гарата Виктория — отвърна Хелън. — Тъй че може би градинарят е прав.

— Заек на Виктория? Да не би да е чакал влака?!

— Да. Навярно е поглеждал джобния си часовник и е изглеждал ужасно притеснен за нещо.

Джулия се засмя. Смехът й беше по-различен от този, който Хелън бе чувала преди. Той беше истински, непринуден — подобно на вода, която за кратко избликва от кладенец, и фактът, че го е предизвикала, накара Хелън да се чувства доволна като дете. „За бога! — каза си тя. — Приличаш на второкласничка, която замира пред директорката на училището!“ Трябваше да се разходи из кухнята, за да прикрие чувствата си, разглеждайки прашните паници и форми за пудинги на полиците, докато в същото време Джулия сложи раницата си на масата и започна да рови в нея.

Това беше стара викторианска кухня с дълги дървени шкафове и нащърбена каменна мивка. Също като другия прозорец и този имаше решетки отвън, между които се виеше бръшлян. Светлината, която влизаше, беше зелена и много мека.

— Човек може да си представи готвачката и миячките на съдове тук — каза Хелън, докато се разхождаше.

— Да, нали?

— И местният полицай, който се отбива тук за чаша чай по средата на обиколката си.

— „Никакви съпровождащи лица“^[1] — каза Джулия усмихната. — Ела седни, Хелън.

Тя беше извадила пакет от восъчна хартия, в който бяха сандвичите, и термос с чай, каквито обикновено използват нощните пазачи. После издърпа два стола, но погледна със съмнение от прашните седалки към елегантното палто на Хелън.

— Мога да ги застеля с хартия, ако искаш — каза тя.

— Няма нужда — отвърна Хелън. — Наистина.

— Сигурна ли си? Ще се съглася с теб. Няма да се държа като Кей за такива неща.

— Като Кей ли?

— Да постилам палтото си и така нататък, като Уолтър Рали^[2].

Това беше първият път, в който споменаха Кей, и Хелън седна, без да отговори. Кей наистина би се засуетила заради прахта, помисли си тя. И инстинктивно усети колко досадно би изглеждало това на Джулия. Случилото се й помогна да осъзнае по-остро от всякога странната ситуация, в която се намираше — че тя беше приела любовта и вниманието, които първо Джулия бе имала шанса да приеме, но бе отхвърлила…

Джулия разопакова сандвичите и дръпна тапата от изпускащия пара термос, който беше увит в един пуловер (по думите й), за да не изстива. Тя сипа малко чай в две изящни порцеланови чашки от шкафа, разлюля го, за да се стопли порцеланът, после изхвърли чая и отново ги напълни.

В чая имаше много захар и сметана. Сигурно цялата дажба на Джулия беше отишла в него. Хелън отпи и затвори очи, чувствайки се виновна. Когато Джулия й предложи сандвич, тя каза:

— Би трябвало да ти дам пари или нещо такова за това, Джулия.

— Така ли — отвърна Джулия.

— Мога да ти дам купон…

— За бога! Виж в какво ни превърна тази война! Можеш да ме почерпиш някой път, ако се чувстваш толкова зле за това.

Те започнаха да ядат. Хлябът беше груб, но месото — вкусно и много крехко. Имаше силен, характерен вкус. След малко Хелън се досети, че това трябва да е от чесъна. Тя беше опитвала чесън в ресторантите, но никога не беше готвила с него. Джулия каза, че го била купила от един магазин на Фрит стрийт в Сохо. Успяла също да вземе макарони, олио и настърган пармезан. А освен това имала роднина в Америка, която й изпращала колети с храна.

— Можеш да намериш повече италианска храна в Чикаго, отколкото в Италия — каза тя, преглъщайки. — Джойс ми изпраща маслини и черен оцет за салата.

— Каква късметлийка си! — каза Хелън.

— Може би наистина съм. Нямаш ли някакви хора в чужбина, които могат да направят нещо такова за теб?

— О, не. Семейството ми още е в Уърдинг, където съм израснала.

— Израснала си в Уърдинг? — Джулия изглеждаше изненадана. — Не знаех. Макар че предполагам, сега, като се замисля, все някъде е трябвало да израснеш… Моето семейство има къща до Арундел. Понякога ходехме да плуваме в Уърдинг. Веднъж изядох твърде много миди или карамелизирани ябълки, или нещо такова, и ми стана отвратително зле, горе на вълнолома. Как беше да растеш там?

— Добре беше — отвърна Хелън. — Моето семейство… Ами, те са много обикновени хора. Знаеше ли това? Не са… Не са като тези на Кей. — Това, което наистина имаше предвид, беше „Не са като твоите“. — Баща ми е оптик. Брат ми прави лещи за Военновъздушните сили. Къщата на родителите ми… — Тя се огледа. — Не е като тази къща, изобщо не е.

Може би Джулия видя, че тя е притеснена, и каза тихо:

— Е, вече нищо такова няма значение, нали така? Не и в днешно време. Не и сега, когато всички се обличаме като плашила и говорим като американци или чистачки. Онзи ден едно момиче в кафенето ми каза: „Ето я твойта кльопачка, гълъбче“. Макар че мога да се закълна, че е била в Роудин^[3].

— Това кара хората да се чувстват по-добре, предполагам — усмихна се Хелън. — То е друг вид униформа.

— Мразя тази страст към униформите — направи гримаса Джулия. — Униформи, ленти на ръкавите, значки. Мислех, че тъкмо милитаристичният импулс, като нещо, израснало в Германия, е онова, срещу което се обявяваме! — Тя отпи от чая си, после почти се прозя. — Но може би вземам цялата работа твърде сериозно. — Тя погледна Хелън над ръба на чашата си. — Би трябвало да бъда като теб. Добре уравновесена и така нататък.

Хелън я загледа учудено, удивена, че Джулия си е създала някакво мнение за нея, още по-малко такова.

— Така ли изглеждам? — каза тя. — Във всеки случай не се чувствам така. Добре уравновесена. Не съм сигурна дори, че знам какво точно значи това.

— Ти винаги създаваш впечатлението, че си доста внимателна, доста премерена — отвърна Джулия. — Това имам предвид. Не говориш много. Но това, което казваш, изглежда нещо, което си струва да чуеш. Това е много рядко качество, не е ли така?

— Това трябва да е някакъв трик — каза Хелън развеселена. — Когато си мълчиш, хората си въобразяват, че си ужасно задълбочена. Всъщност всичко, което правиш, е да си мислиш… не знам… колко е стегнат сутиенът ти. Или се питаш дали трябва да отидеш до тоалетната, или не.

— Това ми звучи точно като уравновесеност — отговори Джулия. — Да мислиш за себе си, а не за впечатлението, което ще направиш на другите хора. И цялата… — Тя се поколеба. — Цялата тази ужасна работа с буквичката „Л“. Сещаш се за какво говоря… Ти изглежда се справяш с това страшно хладнокръвно.

Хелън погледна в чашата си и не отговори. Джулия каза по-тихо:

— Колко нетактично от моя страна. Съжалявам, Хелън.

— Не, всичко е наред — отговори Хелън бързо, като отново вдигна поглед. — Просто не съм свикнала да говоря за това. И не съм сигурна, че някога съм мислила, че това е кой знае каква работа. Просто така се случиха нещата. Да ти кажа истината, изобщо не мислех за това, когато бях по-млада. А ако съм мислела, предполагам това са били обикновените стереотипи: учителките стари моми, твърде сериозните момичета…

— Нямаше ли си някоя в Уърдинг?

— Е, там имаше мъже — засмя се Хелън. — Прозвучах като момиче на повикване, нали? Всъщност имаше само едно момче. Аз се преместих в Лондон, за да съм по-близо до него. Но не се получи. А след това срещнах Кей.

— Ах, да — каза Джулия, като отново отпи от чая си. — Тогава си срещнала Кей. И при такива ужасно романтични обстоятелства.

Хелън я погледна, опитвайки се да прецени тона и изражението й.

— Наистина изглеждаше романтично — отвърна тя срамежливо. — Кей е доста очарователна, не е ли така? Поне на мен ми изглеждаше очарователна. Преди това никога не бях срещала човек като нея. Нямаше и шест месеца, откакто бях дошла в Лондон. Тя толкова… обръщаше ми такова огромно внимание. И изглеждаше толкова сигурна какво иска. Това беше някак си ужасно вълнуващо. Във всеки случай беше трудно да му се устои. Никога не ми се е струвало странно, както навярно би трябвало… Но пък и толкова много невъзможни неща ставаха обикновени по това време. — Тя леко потръпна, като си спомни нощта, в която се беше запознала с Кей. — И що се отнася до невъзможните неща, това, че съм с Кей, предполагам, далеч не е най-невероятното.

Тя си даде сметка, че говори с почти извинителен тон. Защото още усещаше известна неловкост, че всички неща, които описваше като привлекателни у Кей, бяха такива, на които Джулия лесно беше устояла. Част от нея искаше да защити Кей. Но друга част искаше да се довери на Джулия, почти както една съпруга се доверява на друга. Тя не беше говорила така на никого. Изостави приятелките си, когато се премести при Кей, и я пазеше в тайна от тях. А всички приятелки на Кей бяха като Мики, с други думи като самата нея. Сега Хелън искаше да попита Джулия какво е представлявала за нея връзката с Кей. Искаше да знае дали и Джулия е чувствала това, което тя самата понякога усещаше с чувство на вина: че постоянното внимание на Кей, което някога беше толкова привлекателно, толкова възбуждащо, би могло да се превърне и в бреме; че Кей те превръщаше в измислена героиня от роман; че страстта на Кей беше толкова силна, че в нея имаше нещо нереално, нещо, на което никога не може да се отговори в равна мяра…

Но тя не попита никое от тези неща. Отново сведе поглед към чашата си и замълча.

— А когато войната свърши? — каза Джулия. — И всичко се върне към нормалното?

Тогава Хелън поклати глава и отговори отсечено, криейки неувереността си зад своята категоричност:

— Безпредметно е да мислим за тогава, не е ли така? — Това бяха думи, които всеки би могъл да каже в отговор на всякакви въпроси. — Утре някоя бомба може да ни разкъса на части. А дотогава… Е, аз съвсем не смятам да го афиширам. Никога не съм си и помисляла например да кажа на майка си! Но и защо да го правя? Това си е нещо между Кей и мен. А ние сме две големи жени. На кого вредим?

Джулия я наблюдава за момент, после сипа още чай от бутилката и каза сякаш с нотка на сарказъм:

— Ти наистина си добре уравновесена.

Това отново притесни Хелън. „Казах твърде много и я отегчих — помисли си тя. — Тя ме харесваше повече преди, когато си мълчах и й изглеждах задълбочена…“

Те поседяха известно време, без да говорят, докато Джулия потрепери и разтри ръце.

— Господи! — възкликна тя. — Сигурно не ти е много забавно тук, нали? Да те разпитвам в подземието на една разрушена къща! Това е като обяд с Гестапо!

Хелън се засмя, а притеснението й отслабна.

— Не. Много е добре.

— Сигурна ли си? Аз бих могла… Ами, бих могла да ти покажа цялата къща, ако желаеш.

— Да, бих искала.

Те довършиха сандвичите и чая, след което Джулия прибра термоса и хартията и изплакна чашите. После се върнаха горе, минаха през вратите до дневната и до стаята зад нея, а оттам тръгнаха по слабо осветеното стълбище към горните етажи.

Стъпваха леко, като понякога разменяха по няколко думи шепнешком за някой детайл или повреда, но през повечето време вървяха мълчаливо. Стаите на горните етажи изглеждаха още по-унили от тези долу. Леглата и гардеробите още си стояха в спалните, гардеробите бяха мокри заради счупените прозорци, а старите дрехи в тях бяха проядени от молци или плесенясали. Някои части на тавана бяха паднали. Наоколо лежаха, безнадеждно повредени, книги и орнаменти. А на стената в банята висеше странно сляпо огледало — стъклото му се беше счупило и паднало и бе напълнило ваната отдолу със стотици сребърни парченца.

Докато се качваха към мансардата, чуха нещо като плясък на криле, сякаш бяха стреснали някоя птица. Джулия се обърна.

— Гълъби. Или може би мишки — каза тихо тя. — Нали не те е страх?

— Да не са плъхове? — попита изплашено Хелън.

— О, не. Е, поне не ми се вярва.

Тя продължи напред и отвори една врата. Пърхащият звук се промени, заприлича на пляскане на ръце. Надничайки зад рамото на Джулия, Хелън видя как една птица отлетя нагоре и после като по чудо изчезна. В наклонения таван имаше дупка, прогорена от един запалителен снаряд. Той беше паднал на един дюшек долу, пълен с перушина, и бе направил нещо като кратер; дюшекът приличаше на гноясал крак. Още се усещаше горчивата миризма на изгорелите, влажни пера.

Стаята беше на икономката или на някоя прислужница. На нощната масичка имаше снимка в рамка на малко момиченце, а на пода се валяше тясна кожена ръкавица, изгризана от мишките.

Хелън вдигна ръкавицата и се опита да я изглади. После я сложи акуратно до фотографията. Няколко секунди гледа надвисналото, сиво небе през дупката на тавана. След това отиде с Джулия до прозореца и се загледа в задния двор на къщата.

Дворът беше в руини като всичко останало — паважът му беше разбит, храстите подивели, а стълбът на един слънчев часовник бе откъснат от основата си и лежеше наоколо на парчета.

— Не е ли тъжно? — каза Джулия тихо. — Виж смокинята.

— Да. Всички тези плодове!

Дървото беше увесило счупените си клони, а земята наоколо бе покрита от гниещи смокини, паднали от него и останали несъбрани през изминалото лято.

Хелън извади цигарите си и Джулия се приближи до нея, за да си вземе една. Те пушеха заедно, с едва докосващи се рамене, а ръкавът на якето на Джулия леко закачаше палтото на Хелън, когато тя вдигаше и сваляше цигарата си. Хелън забеляза, че по кокалчетата на пръстите й още има белези от мястото, където ги беше ожулила предишната седмица. Хелън си спомни как онзи път ги беше докоснала леко с пръсти. Двете с Джулия тогава стояха заедно — просто стояха заедно, като сега. Нищо не се беше променило. Но сега тя не можеше да си представи да докосне толкова безгрижно която и да е част от тялото на Джулия.

Тази мисъл беше вълнуваща, но и плашеща. Те поговориха малко за къщите, които граничеха с Браянстон скуеър. Джулия й посочи тези, в които беше ходила, и й описа какво беше видяла там. Но ръкавът й още закачаше този на Хелън и именно това докосване и триене на тъканите привличаше вниманието й, а не толкова думите на Джулия. Накрая започна да й се струва, че кожата й настръхва, сякаш Джулия, или нейната близост, някак си я придърпва, притегля я към себе си…

Тя потрепери и се отдръпна. Почти беше допушила цигарата си и използва това като извинение. Огледа се къде може да я загаси.

Джулия забеляза това и каза:

— Просто я хвърли и я стъпчи.

— Не ми се иска — отвърна Хелън.

— Това едва ли ще влоши нещата.

— Знам, но…

Тя отиде с цигарата до камината, за да я загаси там. Направи същото и с тази на Джулия, когато тя я допуши. Но пък не искаше да остави двата фаса в празната камина, затова ги размаха с ръка, за да изстинат, и ги сложи обратно в пакета с цигарите си.

— Представи си, че хората се върнат — каза тя, забелязвайки невярващия поглед на Джулия. — Те не биха искали да мислят, че някакви непознати са били тук и са гледали нещата им.

— Не смяташ ли, че ще бъдат малко по-притеснени от дъждовната вода, счупените прозорци и бомбата в леглото?

— Дъждът, бомбите и прозорците са само неща — каза Хелън. — Те са безлични, не са като хората… Сигурно ме смяташ за глупава.

Джулия се взираше в нея и клатеше глава.

— Напротив — каза тя тихо. Усмихна се, но прозвуча почти тъжно. — Мисля си… да, че си ужасно мила.

Те се спогледаха за миг, преди Хелън да сведе поглед. Тя прибра пакета цигари, после се върна до обгорения дюшек. Изведнъж стаята й се стори малка. Усети остро своето и на Джулия присъствие вътре, на горния етаж на тази студена тиха къща, тяхната топлина, непокътната цялост, изпълващия ги живот на фона на толкова много разруха. Отново почувства как кожата на ръцете й настръхна. Чувстваше биенето на сърцето си в гърлото, в гърдите, в крайчетата на пръстите си…

— Трябва да се връщам на работа — каза тя, без да се обръща.

— Сега си по-мила от всякога — засмя се Джулия. Но продължаваше да звучи някак тъжно. — Хайде, да слизаме.

Те отидоха до площадката и слязоха едно крило надолу по стълбището. Вървяха толкова тихо, че когато някъде на първия етаж се затвори врата, те я чуха и спряха. Вместо да препусне от уплаха, сърцето на Хелън, обратно, сякаш се препъна.

— Какво е това? — прошепна тя, като изплашено стисна перилото.

— Не знам — отвърна намръщена Джулия.

Но тогава един мъж извика леко нагоре към стълбището:

— Джулия? Ти ли си?

Изражението на Джулия се проясни.

— Това е баща ми — каза тя. После се наведе и извика бодро в шахтата на стълбището: — Аз съм тук горе, татко! На най-горния етаж! — Обърна се, хвана ръката на Хелън, стисна пръстите й и каза: — Ела да те запозная с него.

Тя слезе бързо по стълбите, а Хелън я последва малко по-бавно. Когато стигна до антрето, видя, че Джулия бръснеше прахта от раменете и косата на баща си и се смееше:

— Скъпи, целият си мръсен!

— Така ли?

— Да! Виж, Хелън, в какво състояние е баща ми. Ровил се е в едно мазе с въглища… Татко, това е моята приятелка мис Хелън Джинивър. Не й стискай ръката! Тя и без това ни смята за семейство мърляви чистачи.

Мистър Стендинг се усмихна. Той носеше мръсен син работен комбинезон с оцапани ленти от ордени на гърдите. Беше си свалил смачканото кепе и сега приглаждаше разрошената си от Джулия коса.

— Здравейте, мис Джинивър — каза той. — Страхувам се, че Джулия е права за ръцете ми. Разглеждахте наоколо, така ли?

— Да.

— Странна работа е нашата, нали? Всичко е в прах. Не като предишната война — тогава всичко беше в кал. Чудя се каква ли ще бъде следващата. Пепел, предполагам… Разбира се, това, което наистина бих желал да правя, е да строя нови къщи, а не да се ровя в тези развалини. Но все едно, това поне ме поддържа зает. А и предпазва Джулия от други неприятности — той намигна. Очите му бяха тъмни като тези на Джулия и с доста тежки мигли. Косата му беше сива, но почерняла от прахта. Челото и слепоочията му също бяха мръсни, или пък покрити с лунички, Хелън не виждаше добре. Докато говореше, той плъзна добре трениран, опитен поглед по фигурата й. — Радвам се да видя, че на вас ви е интересно. Искате ли да останете и да ни помогнете.

— Не ставай глупав, татко — каза Джулия. — Хелън вече си има ужасно важна работа. Тя работи за Министерството за подпомагане на пострадалите от войната.

— Така ли? Сериозно? — Той погледна Хелън по-внимателно. — При лорд Стенли?

— Аз съм само в местния офис — отговори Хелън.

— Ах. Жалко. Със Стенли сме стари приятели.

Той побъбри с тях още една-две минути, а после каза:

— Е, отлично. Аз отивам в подземието, за да погледна набързо онези планове. Моля, извинете ме, мис.

Той ги заобиколи и тръгна надолу по стълбите. Когато г-н Стендинг излезе от сенките, Хелън видя, че това, което беше взела за мръсотия или лунички на лицето му, всъщност бяха белезите от стари мехури, оставени там от изгаряния или от боен газ.

— Не е ли сладък? — каза Джулия, когато той се скри. — Само дето е ужасен пакостник. — Тя отвори вратата и двете с Хелън застанаха на прага. Джулия отново потрепери. — Изглежда ще вали. Ще трябва да побързаш! Нали знаеш как да се върнеш? Бих дошла с теб, само че… О, почакай.

Внезапно тя сложи ръка на рамото на Хелън, за да я спре да не тръгне към тротоара, и Хелън се обърна към нея стресната, като почти си помисли, че Джулия възнамерява да я целуне или да я прегърне, нещо такова. Но тя просто изтръска прахта от ръката на Хелън.

— Готово — каза тя усмихната. — Сега се обърни да ти видя гърба. Да, и тук има още малко. Сега от другата страна. Колко си послушна! Но ние не трябва да даваме на мис Чисхолм никакви основания за оплаквания. — Тя повдигна едната си вежда. — Нито пък на Кей, като е станало дума… Готово. Така е идеално.

Те се сбогуваха. Докато Хелън се отдалечаваше, Джулия извика:

— Ела да се видим някой друг път на обед! Ще бъда тук още две седмици. Може да отидем в някоя кръчма. Тогава ще ме почерпиш!

Хелън каза, че ще дойде.

После си тръгна. Щом вратата зад нея се затвори, Хелън погледна часовника си и се затича. Стигна в офиса в два часа и една минута.

— Първият ви посетител чака, мис Джинивър — каза мис Чисхолм, като погледна часовника.

Така че Хелън нямаше време дори да посети тоалетната или да си вчеше косата.

Работи без почивка около час и половина. Работата беше уморителна по това време. Хората, с които разговаряше през последните няколко седмици, бяха като тези, които беше свикнала да вижда при големите бомбардировки преди три години. Някои от тях идваха направо от развалините на домовете си, с мръсни ръце, изпорязани и превързани. Една жена каза, че е била бомбардирана три пъти. Тя седеше от другата страна на бюрото на Хелън и плачеше.

— Работата не е в това, че къщата беше разрушена — каза тя. — А в постоянното преместване. Имам чувството, че ще избухна, мис. Не съм спала, откакто всичко това се случи. Момченцето ми има крехко здраве. Мъжът ми е в Бирма и аз съм напълно сама.

— Ужасно е трудно — каза Хелън. Тя даде на жената един формуляр и търпеливо й показа как да го попълни. Жената го гледаше неразбиращо.

— Всичко това?

— Да, страхувам се.

— Но ако мога да получа само една-две лири…

— Опасявам се, че не мога да ви дам пари. Виждате ли, това е доста дълъг процес. Трябва да изпратим оценител, който да оцени щетите, преди да би приведем сумата. Някой от нашия отдел трябва да види дома ви и да напише доклад. Ще се опитам да пратя човек на мястото колкото се може по-бързо, но при всички тези нови нападения…

Жената продължаваше да се взира в листовете хартия в ръцете си.

— Имам чувството, че ще избухна — каза отново тя, като прокара ръка през очите си. — Просто ще избухна.

Хелън я наблюдава няколко секунди, след това взе формуляра обратно. Попълни сама данните на жената и сложи дата отпреди месец. А на мястото, където трябваше да отбележи датата и серийният номер на оценителя, тя написа няколко вероятни, но леко нечетливи, изцапани с мастило числа. Сложи формуляра в една табла с надпис „Одобрено“, готов да бъде изпратен на мис Стедман на първия етаж, и прикрепи към него с кламер бележка „Спешно“.

Но не направи нищо подобно за следващия човек, нито за хората след него. Беше поразена от думите на жената, че ще избухне, това е всичко. При първите големи бомбардировки тя се опитваше да помогне на всекиго. Понякога беше давала на хората пари от собствения си джоб. Но войната те прави коравосърдечен. Отначало си въобразяваш — помисли си Хелън тъжно, — че си някаква героиня. А накрая започваш да мислиш само за себе си.

Защото в дъното на ума й през целия следобед беше мисълта за Джулия. Тя мислеше за нея дори докато утешаваше плачещата жена, дори докато казваше „Ужасно е трудно“. Спомняше си усещането от ръката на Джулия, която се търкаше в нейната; близостта на Джулия в онази малка таванска стая.

После, в четири без петнайсет, телефонът й иззвъня.

— Мис Джинивър? — каза рецепционистката. — Външно обаждане. Някоя си мис Хепбърн. Да ви свържа ли?

„Мис Хепбърн ли?“, помисли си Хелън разсеяно. Тогава се сети и стомахът й я присви от тревога и чувство за вина.

— Само секунда — каза тя. — Помолете мис Хепбърн да почака, ако обичате. — Тя сложи слушалката на бюрото, отиде до вратата и извика: — Мис Чисхолм? Никакви нови посетители, моля, само за минутка! Говоря по телефона с офиса в Камдън таун. — Тя седна обратно на бюрото си и си наложи да се успокои. — Здравейте, мис Хепбърн — каза Хелън тихо, когато ги свързаха.

— Здравей. — Това беше Кей. Бяха си измислили нещо като игра с такива имена. — Боя се, че това е само поредното безпредметно обаждане. — Гласът й изглеждаше дълбок и доста ленив. Тя явно пушеше цигара, защото премести слушалката, за да издуха дима. — Как е животът в министерството?

— Доста трескав всъщност — каза Хелън и погледна към вратата. — Не мога да говоря дълго.

— Не можеш ли? Не трябваше да звъня, нали?

— Не наистина.

— Мотая се вкъщи. Аз… Само за минутка.

Чу се кратко изпращяване, а после линията заглъхна — Кей беше сложила ръка на слушалката и се бе разкашляла. Кашлицата продължи дълго. Хелън си я представи, както често я беше виждала — присвита на две, с навлажнени очи, с почервеняло лице, с дробове, пълни с пушек и тухлен прах.

— Кей? — каза тя. — Добре ли си?

— Още съм тук — обади се след малко Кей. — Не, не е толкова зле.

— Не трябва да пушиш.

— Пушенето ми помага. И да чувам твоя глас също.

Хелън не отговори. Мислеше си за телефонистката. Една приятелка на Мики си беше изгубила работата, когато телефонистката беше подслушала личния разговор между нея и любовницата й.

— Иска ми се да си беше тук, вкъщи — продължи Кей. — Не могат ли да минат без теб?

— Знаеш, че не.

— Трябва да затваряш, нали?

— Наистина трябва.

Кей се усмихваше — Хелън можеше да познае това по гласа й.

— Добре. Нещо друго да ми съобщиш? Никой не се е опитал да нападне офиса? Мистър Холмс все още ли ти хвърля по едно око?

— Не — отговори Хелън, като също се усмихна. След това стомахът й отново я присви и тя задържа дъх. — Всъщност…

— Задръж — каза Кей. Тя премести слушалката и отново започна да кашля. Хелън я чу как си изтри устата. — Трябва да те оставя да си вършиш работата — каза тя, когато отново се обади.

— Да — вяло отвърна Хелън.

— Ще се видим по-късно. Нали ще си дойдеш направо вкъщи? Ела си бързо, чу ли?

— Да, разбира се.

— Добро момиче… Довиждане, мис Джинивър.

— Довиждане, Кей.

Хелън затвори телефона и остана замислена. Тя си представи ясно Кей — как става, допушва цигарата си, разхожда се неспокойно из апартамента, може би отново кашля. Сигурно щеше да застане до прозореца с ръце в джобовете. Можеше да си подсвирква или тананика стари песни от мюзикълите — „Маргаритке, маргаритке“, нещо такова. Можеше да постели вестник на масата в дневната и да си излъска обувките. Или можеше да извади онзи забавен малък моряшки набор за шиене, който имаше, и да си закърпи чорапите. Кей не знаеше, че преди няколко часа Хелън е стояла до един прозорец и е чувствала как кожата на ръката й настръхва, изправя се като листенцата на цвете към слънцето, защото Джулия беше до нея. Не знаеше, че в онази малка таванска стая Хелън трябваше да се извърне от погледа на Джулия, защото се изплаши от разтуптяното си сърце…

Хелън вдигна отново телефона и продиктува на момичето един номер. Телефонът иззвъня два пъти, преди Кей да се обади.

— Здравей — каза тя, изненадана от гласа на Хелън. — Какво забрави?

— Нищо — отвърна Хелън. — Просто… Исках да те чуя отново, това е всичко. Какво правеше?

— Бях в банята — каза Кей. — Тъкмо започнах да се подстригвам. Навсякъде е пълно с косми в момента. Не би ти харесало.

— Не наистина. Кей, исках само да ти кажа… Нали знаеш, това нещо.

Тя имаше предвид „Обичам те“. Кей мълча няколко секунди, а после каза:

— Това нещо. — Гласът й беше станал задавен. — И аз исках да ти кажа същото…

„Каква пълна идиотка съм!“, помисли си Хелън, когато отново затвори телефона. Чувстваше сърцето си, като че ли се е подуло в нея, сякаш се надигаше като тесто в гърлото й. Почти се разтрепери. Взе чантата и потърси цигарите си. Намери пакета и го отвори.

В пакета бяха онези два фаса. Беше забравила, че ги е сложила там. По тях имаше червило, от нея и от Джулия.

Тя ги сложи в пепелника на бюрото си. После забеляза, че погледът й постоянно бяга към него. Накрая го изнесе от стаята и го изсипа в едно от телените кошчета за боклук в офиса на мис Чисхолм.

 

 

В шест и половина Вив беше в тоалетната на министерството. Тя стоеше в една кабинка и повръщаше в клозетната чиния. Повърна три пъти, след това се изправи, затвори очи и за минута се почувства много добре и спокойна. Но когато отвори очи и видя кафявата каша на бучки, която беше повърнала — смесица от чай и полусмлени бисквити със стафиди, — отново й се повдигна. Някой отвори вратата на тоалетната точно когато тя излезе да си изплакне устата. Беше едно момиче от нейния отдел, на име Карълайн Греъм.

— Слушай, добре ли си? — каза момичето. — Гибсън ме прати да те намеря. Какво става? Изглеждаш отвратително.

Вив внимателно изтри лицето си с крайчеца на един пешкир на ролка.

— Добре съм.

— Не изглеждаш така, честно казано. Искаш ли да дойда с теб до сестрата?

— Няма нищо — каза Вив. — Това е само… само махмурлук.

Като чу това, поведението на Карълайн се промени. Тя се облегна удобно с бедро на една мивка и извади от джоба си дъвка.

— О, знам всичко за тези неща — каза тя, като сгъна дъвката в устата си. — И леле, трябва да е било доста зле, ако още повръщаш по това време! Надявам се момчето да си е струвало. Винаги си мисля, че не е толкова отвратително, ако наистина си прекарала добре. Най-лошото е, когато момчето е калпаво и ти един вид пиеш само за да започне той да ти изглежда по-добре. Трябва да изпиеш едно сурово яйце или нещо такова.

Вив усети, че стомахът й отново се разбърка. Тя се отдалечи, за да не гледа премятащата се сива дъвка в устата на Карълайн.

— Не мисля, че бих могла. — Тя се погледна в огледалото. — Боже, виж в какво състояние съм! Имаш ли в пудра в себе си?

— Момент — каза Карълайн. Тя извади една пудриера и й я подаде. След Вив и тя я използва на свой ред. После застана пред огледалото и оправи вълничките на косата си, при което дъвката спря за момент. Розовото връхче на езика й се показа между начервените устни на лицето й, гладко и пращящо от здраве заради младостта и липсата на тревоги. Вив я погледна и си помисли нещастно: „Колко гадно долен и нечестен е животът! Иска ми се да бях на твое място“.

Карълайн улови погледа й.

— Наистина изглеждаш отвратително — каза тя, като отново започна да дъвче. — Защо не останеш още? Мен това не ме засяга. Така или иначе, ни остава още само половин час. Мога да кажа на Гибсън, че не съм те намерила. А ти можеш да кажеш, че те е пипнал мистър Брайтман или нещо подобно. Той винаги изпраща разни момичета навън да му купуват сода.

— Благодаря, но няма нужда — каза Вив.

— Сигурна ли си?

— Да.

Но тя беше навела глава, за да оправи колана на роклята си и сега, понеже вдигна поглед твърде бързо, отново й прилоша, затова се подпря с ръка на една от мивките и затвори очи. Преглъщаше, чувстваше как стомашните сокове се събират на топка и се опитваше да ги възпре… Но изведнъж те изригнаха нагоре. Вив изтича обратно в тоалетната кабинка и повърна в чинията. В това тясно пространство звуковете, които издаде, отекнаха ужасно. Тя пусна водата в опит да ги заглуши и когато излезе пак при мивките, Карълайн я погледна разтревожена.

— Мисля, че трябва да ми позволиш да те заведа до сестрата, Вив.

— Не може да ходя при сестрата заради един махмурлук.

— Трябва да направиш нещо. Изглеждаш ужасно.

— Ще се оправя след минута — каза Вив.

Тогава тя си помисли за малкото пътешествие, което трябваше да направи обратно до машинописната зала — каменните стълбища, коридорите. Представи си как повръща на някой от излъсканите мраморни подове. Представи си и самата машинописна зала — наблъсканите маси и столове, вдигнатите черни маскировъчни завеси, от което всичко изглежда още по-задушно, а миризмата на индиго, препарати за коса и козметика е по-лоша от всякога.

— Иска ми се просто да можех да си отида у дома — каза тя нещастно.

— Ами защо не го направиш? Остават само двайсет минути.

— Дали да не го направя? Ами Гибсън?

— Ще й кажа, че ти е зле. Това е вярно, нали така? Но как ще си отидеш вкъщи? Представи си, че припаднеш по пътя или нещо такова.

— Не мисля, че ще припадна — каза Вив. Но не припадат ли жените, когато са… Господи! Тя се обърна. Изведнъж се изплаши, че като я гледа, Карълайн ще разбере каква беше работата наистина. Вив погледна часовника си и каза, като правеше усилие да е спокойна и да изглежда по-ведра: — Ще ми направиш ли услуга? Мисля, че е най-добре да почакам Бети Лорънс и да си отида вкъщи с нея. Ще й кажеш ли, след като говориш с Гибсън? Ще й кажеш ли, че ще я чакам тук?

— Разбира се — отвърна Карълайн, изправи се и се приготви да тръгва. — И не забравяй за суровото яйце. Знам, че звучи като ужасно прахосване на дажбата, но веднъж имах колосален махмурлук от гадните коктейли, които едно момче ми забърка на някакво парти. Яйцето ме оправи толкова добре, че не би повярвала. Мисля, че Минти Брюстър е докопала отнякъде две яйца. Говори с нея.

— Добре — каза Вив и се опита да се усмихне. — Благодаря, Карълайн. О, и ако Гибсън пита каква е работата, не й казвай, че съм повръщала, нали? Тя сигурно ще се досети… За махмурлука имам предвид.

Карълайн се засмя. Тя изду малък сив балон с дъвката си, който се пръсна с изпукване.

— Не се тревожи. Ще бъда страшно женствена и мистериозна и тя ще си помисли, че това е мензис. Така става ли?

Вив кимна и също се засмя.

Но смехът й заглъхна в момента, в който Карълайн излезе. Имаше чувството, че плътта на лицето й увисва, натежава. През тоалетната минаваха топли тръби и въздухът беше сух, сякаш под налягане, като в помещение в подводница. Вив искаше повече от всичко да може да отвори някой прозорец и да изложи лицето си на вятъра. Но лампите бяха запалени и пердетата вече бяха пуснати. Всичко, което можеше да направи, бе да вдигне прашния, груб плат около главата си като качулка и да вдиша каквото може от студения вечерен въздух, който проникваше през цепнатината на рамките на прозореца.

Прозорецът гледаше към вътрешен двор. Тя чуваше печатането и звъна на телефоните от стаите на горните етажи. Ако се заслушаше внимателно, можеше да различи отвъд тези звуци обикновения шум на Уигмор стрийт и Портман скуеър — коли и таксита, мъже и жени, които отиват към магазините, излизат или се връщат от работа. Това бяха шумовете, помисли си Вив, които чуваш хиляди, хиляди пъти и никога не ги забелязваш — също както, когато си добре, не мислиш за това, а наистина започваш да разбираш какво е да си здрава дори и за минута едва след като престане да ти е лошо. Но докато ти е лошо, ти си станала непозната, чужденка в собствената си страна. Всичко просто и обикновено за всеки друг ти е станало враг. Собственото ти тяло ти е станало враг, който плете заговори и интриги против теб и ти слага капани…

Тя стоеше до прозореца и мислеше за всичко това, докато малко преди седем звукът на печатането в цялата сграда заглъхна и беше заменен от скърцането на дървени столове по голия под. Минута по-късно се появи първата жена, а след това започнаха да пристигат една след друга, за да влязат в тоалетната или да си вземат палтата. Вив отиде до шкафчето си и много бавно си облече палтото и си сложи шапката и ръкавиците. Тя се движеше между жените като някакъв призрак и се вглеждаше дори в най-невзрачните, в най-некрасивите, пълнички и очилати, с бясна завист, чувствайки се невероятно отделена от тях и самотна. Слушаше ясните им, уверени гласове и си мислеше: „Ето какво се случва с хора като мен. Аз съм също като Дънкан, в края на краищата. Ние се опитваме да направим нещо от себе си, но животът не ни позволява, непрекъснато се препъваме“.

Появи се Бети. Тя влезе намръщена, като се оглеждаше. Когато видя Вив, веднага дойде при нея.

— Какво става? — попита тя. — Карълайн Греъм каза, че не можеш да се качиш обратно по стълбището. Тя го обясни много неясно на Гибсън. Каза, че си била изненадана от нещо. Говори се, че си получила диария. — Тя разгледа Вив. — Хей, ти наистина изглеждаш зле.

Вив се опита да се скрие от погледа й, както по-рано от този на Карълайн.

— Просто ми стана малко зле — каза тя.

— Бедната. Нуждаеш се от малко ободряване. Имам нещо такова на ум. Джийн от отдела за пратките ни съобщи за някакво парти на Министерството на информацията. Едно от техните момчета днес е довършило развода си и те казват, че им трябват момичета. Подготвяли се за това от седмици, така че сигурно купонът ще бъде яка работа. Имаме време колкото да се преоблечем. Хайде.

Вив я погледна ужасена.

— Ти се шегуваш — каза тя. — Не мога да се справя с това. Изглеждам като развалина!

— О, сложи си малко „Макс фактор“ и момчетата от министерството няма да забележат — отвърна Бети, докато си слагаше палтото.

Тя хвана Вив за ръка и я изведе от помещението, след което двете тръгнаха нагоре към антрето. Изкачването на стълбите се стори ужасно на Вив, сякаш беше хванала морска болест. Но усещането на ръката на Бети, чувството, че й помагат и водят, й подейства успокоително. Те стигнаха до пропуска и се подписаха. Улицата не беше толкова тъмна, че да трябва да си включват фенерчетата. Но вечерта беше студена. Бети спря за момент и си извади ръкавиците.

Тя забеляза някакво момиче, вдигна едната си ръкавица и я размаха:

— Джийн! Джийн, ела тук! Кажи на Вив за тази работа довечера. Тя се нуждае от убеждаване.

Джийн тръгна с тях.

— Ще бъде страхотно, Вив — каза тя. — Казаха ми да заведа колкото се може повече момичета.

— Съжалявам, Джийн — поклати глава Вив. — Не мога тази вечер.

— О, но, Вив!

— Не я слушай, Джийн — каза Бети. — Тя не е на себе си.

— Наистина не е на себе си! Вив, те се подготвят от няколко седмици…

— И аз й казах това.

— Не мога — повтори Вив. — Честно, не се чувствам във форма за това.

— За какво има да си във форма? Всичко, което тези момчета искат, е няколко закръглени момичета с тесни пуловери.

— Не наистина.

— Не всеки ден някой мъж се развежда, в края на краищата.

— Не, честно — каза Вив, като гласът й започна да трепери. — Не мога. Не мога! Аз…

Тя спря, сложи ръка на очите си и там, на средата на Уигмор стрийт, се разплака.

За момент всички се умълчаха. После Бети каза:

— Ух, ох. Съжалявам, Джийн. Изглежда партито ще трябва да мине без нас.

— Е, лош късмет за онези приятелчета. Те ще бъдат ужасно разочаровани.

— Погледни на това от тази страна: ще има повече за теб.

— Това е така, предполагам — отвърна Джийн. Тя докосна ръката на Вив: — Горе главата, Вив. Той трябва да е отрепка, щом те кара да се чувстваш така. Аз отлитам към общежитието, момичета! Ако си промените решението, знаете къде да ме намерите! — При тези думи тя тръгна, като почти се затича.

Вив си извади кърпичката и се издуха. Тя повдигна глава и видя как хората я гледаха с леко любопитство, докато минаваха край тях.

— Чувствам се такава глупачка.

— Не ставай смешна — каза Бети нежно. — Всички плачем понякога. Хайде, миличко. — Тя отново хвана ръката на Вив и я стисна. — Нека те заведа у дома. Имаш нужда от една хубава грейка и джин с два аспирина вътре. Сега като се замисля, и аз имам нужда от това.

Те отново тръгнаха, вече по-бавно. Краката на Вив тръпнеха, почти трепереха от изтощение. Мисълта, че ще се върне в общежитието по това време на вечерта — когато там ще цари хаос, по пода на трапезарията ще стържат столове, навсякъде ще блестят лампи, от радиото ще гърми танцувална музика, момичета ще тичат по бельо нагоре-надолу по стълбите, ще дърпат ролки от косата си и ще се викат една друга с цяло гърло, — самата мисъл за това я изтощаваше.

Тя дръпна ръката на Бети и каза:

— Не мога да се върна там точно сега. Нека да отидем някъде другаде, на някое по-тихо място. Може ли?

— Ами, можем да отидем до някое кафене, нещо такова — отвърна Бети несигурно.

— Не ми се ходи и в кафене — каза Вив. — Може ли просто да седнем някъде? Само за пет минути. — Гласът й беше изтънял, сякаш щеше отново да се разтрепери.

— Добре — отговори Бети и я поведе встрани.

След малко те се озоваха на един малък площад в близкия жилищен район и влязоха в парка му. Това място щеше да е затворено за тях в годините преди войната, но разбира се, сега желязната ограда беше изчезнала и те влязоха вътре. Намериха една пейка по-далеч от най-гъстите храсти, на най-тихата страна на площада. Не беше съвсем тъмно, но вече се смрачаваше и Бети се огледа и каза:

— Е, някой или ще ни изнасили, или ще ни помисли за две момичета за приятно прекарване на времето и ще ни предложи пари. Не знам за теб, но ако цената е добра, аз може да се изкуша да я приема. — Тя продължаваше да държи ръката на Вив. — Добре, миличко — подхвана Бети, когато двете седнаха и придърпаха яките на палтата си. — Кажи ми какво не е наред. И помни, че съм се отказала от шанса да бъда свалена от един разведен мъж от Министерството на информацията, така че по-добре да е нещо сериозно.

Вив се усмихна, но усмивката й почти веднага стана някак болезнена. Тя усети сълзите да се надигат в гърлото й, както преди й се беше повдигнало.

— О, Бети… — каза Вив и гласът й заглъхна. Тя сложи ръка на устата си и поклати глава. А след секунда прошепна: — Ще се разплача, ако го кажа.

— А аз ще се разплача, ако не го кажеш — отвърна Бети. После продължи по-мило: — Добре, не съм глупава. Имам доста добра представа за какво става дума. Или сигурно би трябвало да кажа „за кого“… Какво е направил той сега? Хайде, нещата, които един мъж може да направи, за да разплаче някое момиче, не са толкова много. Те просто нямат достатъчно въображение. Той или ще я излъже, или ще я изостави, или ще я обере. — Тя изсумтя и добави: — Или ще я издуе.

Бети каза последното на шега и се засмя. После срещна погледа на Вив през сгъстяващия се мрак и смехът й угасна.

— О, Вив — каза тя тихо.

— Знам.

— О, Вив! Кога разбра?

— Преди две седмици.

— Преди две седмици? Това не е толкова много. Сигурна ли си, че не е просто… нали разбираш, малко закъснение? С всички тези нападения…

— Не — каза Вив и изтри лицето си. — Отначало и аз си помислих така. Но не е просто това. Знам, че се е случило. Просто знам. Виж в какво състояние съм… А и повръщам.

— Повръщаш? — повтори Бети впечатлена. — Кога, сутрин?

— Не сутрин. Следобед и вечер. И сестра ми беше така. Всичките й приятелки повръщаха сутрин, но тя повръщаше почти всяка вечер в продължение на три месеца.

— Три месеца! — каза Бети.

— Шшт, по-тихо — огледа се Вив.

— Извинявай. Но леле, миличко! Какво ще правиш сега?

— Не знам.

— Каза ли на Реджи?

Вив отклони поглед.

— Не, не съм.

— Защо не? Вината е негова, нали така?

— Не е — отвърна Вив и отново я погледна. — Имам предвид, вината е толкова негова, колкото и моя.

— Твоя ли? — каза Бети. — Как така? — Тя понижи глас още повече: — Да не си му дала разрешение да свършва на борда? Това е много добре, но той би трябвало, нали разбираш, да си носи шлифера.

— Всичко беше наред досега — поклати глава Вив. — Ние никога не използваме тези неща. Той не може да ги търпи.

Те седяха мълчаливо няколко секунди. После Бети каза:

— Мисля, че трябва да му съобщиш.

— Не — отвърна Вив твърдо. — Няма да кажа на никого, освен на теб. И ти не казвай на никого! Господи! — Идеята, че това може да се разчуе, й се стори ужасна. — Представи си, че Гибсън разбере! Спомняш ли си Фелисити Уитърс?

Фелисити Уитърс беше едно момиче от Строителното министерство, което бе забременяло от някакъв пилот от Свободните френски сили предишната година. Тя се беше хвърлила от стълбището в общежитието. Стана голям скандал. Уволниха я от министерството и я върнаха вкъщи при родителите й — викарий и жена му — в Бирмингам.

— Всички говорехме каква глупачка е тя — каза Вив. — Господи, иска ми се да беше тук сега! Тя имаше… — Вив се огледа и заговори шепнешком: — Имаше някакви хапчета, нали? От аптеката.

— Не знам — отговори Бети.

— Имаше — каза Вив. — Сигурна съм.

— Можеш да вземеш английска сол.

— Направих го. Не свърши работа.

— Тогава опитай гореща вана с джин.

Вив почти се засмя:

— Къде, в общежитието? Там водата никога няма да се стопли достатъчно. А и представи си, че някой види или усети миризмата на джина. Не мога да го направя и при баща ми. — Тя потръпна само при мисълта за тази процедура. — Няма ли някакъв друг начин? Трябва да има и други средства.

Бети помисли за момент.

— Би могла да се промиеш със сапунена вода. Казват, че това вършело работа. Но трябва да уцелиш вярното място. Или би могла да използваш… нали се сещаш… игла за плетене…

— Господи! — каза Вив и отново й се повдигна. — Не мисля, че бих могла да понеса това. Ти би ли могла на мое място?

— Не знам. Може би, ако съм достатъчно притеснена. Не можеш ли просто… да вдигаш тежести?

— Какви тежести? — попита Вив.

— Торби с пясък, такива неща. Не можеш ли да подскачаш на място?

Вив си помисли за различните обикновени неудобства, които беше преодоляла през последните две седмици — тръскането по влакове и автобуси, стълбищата, които изкачваше в службата…

— Това няма да свърши работа — каза тя. — То няма да иска да излезе така, знам, че няма.

— Можеш да топиш монети във водата за пиене.

— Това са само приказки на старите жени, не е ли така?

— Е, а не знаят ли старите жени едно друго? Затова именно те са станали стари жени, в края на краищата, а не…

— А не като мен?

— Нямах това предвид.

Вив погледна встрани. Вече беше напълно тъмно. От тротоарите зад парка от време на време се виждаше приглушената светлина на фенерчета, чиито лъчи се стрелкаха, разширяваха се и се свиваха. Но високите, плоски къщи по края на площада изглеждаха напълно безжизнени. Тя усети, че Бети трепери, и сама потрепери. Но те не станаха. Бети придърпа яката си и скръсти ръце.

— Можеш да говориш с Реджи — каза отново тя.

— Не — отвърна Вив. — Няма да му кажа.

— Защо не? То е негово, нали така?

— Разбира се, че е негово!

— Е, просто питам.

— Как се казва такова нещо!

— Все пак мисля, че трябва да му кажеш. Виж, Вив, не се опитвам да остроумнича, но истината е, че след като той е женен мъж… Сигурно има представа какво можеш да направиш.

— Няма и най-малка представа — отвърна Вив. — Неговата жена… тя е луда за деца. Това е всичко, за което той й е нужен. Онова, което получава от мен, е нещо различно.

— Басирам се, че е така.

— Така е!

— Е, след девет месеца вече няма да бъде. След осем месеца, искам да кажа.

— Точно затова трябва да оправя сама нещата — каза Вив. — Не разбираш ли? Ако се окаже, че в края на краищата аз съм като нея…

— И наистина искаш да оправиш нещата? Не би ли могла… Не можеш ли да го родиш и да го задържиш, или…

— Шегуваш ли се? — каза Вив. — Баща ми… Това ще убие баща ми!

„Ще го убие след всичко с Дънкан“, имаше тя предвид. Но не можеше да каже това на Бети. И изведнъж бремето на толкова много тайни, толкова много предпазливост, мрак и грижи й се видя непоносимо.

— О! — каза тя. — Толкова е нечестно! Защо трябваше да става така, Бети? Като че ли нещата вече не бяха достатъчно трудни! После идва и това, за да ги направи още по-трудни. Такова малко нещо, а…

— Не ми е приятно да ти съобщавам това, миличко, но то няма да бъде малко още дълго време — отвърна Бети.

Вив я погледна в тъмното. Тя сложи ръце на корема си и каза тихо:

— Точно това не мога да търпя: мисълта, че това нещо е в мен и става все по-голямо и по-голямо. — Изведнъж тя сякаш успя да го усети как смуче жизнените й сокове като пиявица. — Как изглежда то? Като малък дебел червей, нали?

— Малък дебел червей с лицето на Реджи — отговори Бети.

— Не говори такива неща! Ако започна да мисля за това по този начин, само ще стане по-лошо. Трябва да опитам хапчетата, които вземаше Фелисити Уитърс.

— Но те не й свършиха работа. Нали затова се метна по стълбите! А и от тях й ставаше лошо.

— Е, на мен така или иначе ми е лошо! Каква е разликата?

Но сега не й беше лошо. Сега тя се чувстваше възбудена, почти трескава. Изведнъж й се стори, че живее в някакъв транс. Направо не можеше да повярва. Спомни си за дългите дни, които бяха отминали, без да предприеме нищо. Тя изправи гръб и се огледа.

— Трябва ми аптека. Къде мога да намеря такава аптека? Хайде, Бети.

— Почакай малко — каза Бети и отвори чантата си. — По дяволите, не можеш просто да съобщиш такова нещо на някое момиче и да очакваш тя да… Нека само да изпуша една цигара.

— Цигара? — повтори Вив. — Как може да мислиш за цигара в такъв момент?

— Успокой се — каза Бети.

— Не мога да се успокоя! — настоя Вив. — Мислиш ли, че ти щеше да си спокойна на мое място?

Но изведнъж се почувства ужасно изтощена. Отново се прегърби и затвори очи. Когато ги отвори, видя, че Бети я наблюдава. В тъмнината беше трудно да се разчете изражението й. Може би на него имаше съжаление или възбуда, може би дори сянка на презрение.

— Какво си мислиш? — попита тихо Вив. — Мислиш си, че съм слаба, нали? Както казвахме за Фелисити Уитърс.

— Всяко момиче може да падне в капана — сви рамене Бети.

— Но ти никога не си падала.

— Господи! — Бети си свали ръкавицата и почука като луда по пейката. — Чукай на дърво! Това е всичко, в края на краищата: просто късмет, добър и лош късмет… — Тя отново бръкна в чантата си, търсейки запалката. — Във всеки случай аз продължавам да мисля, че трябва да кажеш на Реджи. Какъв е смисълът да ходиш с женен мъж, ако не можеш да му кажеш такива неща?

— Не — отвърна Вив почти беззвучно. Те отново бяха започнали да шепнат. — Първо ще опитам хапчетата. Ако те не свършат работа, тогава ще му кажа. Ако пък свършат, той няма да разбере нищо.

— За разлика от теб, да се надяваме.

— Ти наистина мислиш, че съм слаба.

— Всичко, което казвам, е, че ако той си беше носил шлифера…

— Но той не го харесва!

— Е, много лошо. Но човек не може да прави каквото си иска, Вив, ако е като Реджи. Ако беше неженено момче, щеше да е различно, тогава би могла да рискуваш. Най-лошото, което би могло да ти се случи, е да се омъжиш по-рано, отколкото си смятала.

— Говориш така, сякаш това е нещо, което обмисляш, нещо, което планираш — каза Вив нещастно. — Като купуването на мебели за спалнята! Знаеш какво изпитваме един към друг. Това е точно както каза преди малко за чукането на дърво. Той е женен за друго момиче само вследствие на отвратителен късмет, лошо съчетание на обстоятелства. Някои неща просто не могат да бъдат променени, това е всичко. Те просто са такива, каквито са.

— И ще продължат да бъдат такива години напред — отвърна Бети. — Той ще си бъде добре, благодаря за интереса. А как ще си ти?

— Не може да мислиш по този начин — каза Вив. — Никой не мисли така! Всички ние може да сме мъртви утре. Трябва да вземеш, каквото искаш, не е ли така? Какво искаш наистина? Ти не знаеш какво е това. За мен няма нищо друго, освен Реджи. Ако нямах него… — Гласът й се задави. Тя извади кърпичка и се издуха. — Той ме прави щастлива — каза Вив след минута. — Знаеш, че е така. Кара ме да се смея.

Бети накрая намери запалката си.

— Е — каза тя, като я запали, — сега не се смееш.

Вив гледаше как пламъкът изскочи, а когато угасна, тя примигна в тъмнината; не отговори нищо. Двете с Бети седяха мълчаливо, докато стана твърде студено, за да продължат да стоят на пейката. После сплетоха уморено ръце и се изправиха.

Тъкмо бяха тръгнали през парка, когато чуха сирените.

— Ето ти на — каза Бети. — Това би сложило край на всичките ти проблеми. Една хубава голяма бомба.

— Господи, наистина — вдигна поглед Вив. — И никой няма да узнае, освен теб.

Тя никога преди не беше мислила за това, за всички тайни, които войната бе погълнала и погребала с пръст, мрак и мълчание. Вив си мислеше, че нападенията само оголват нещата, правят ги по-трудни. Тя продължи да поглежда към небето, докато двете с Бети вървяха към общежитието, и си казваше, че иска да види прожекторите на противовъздушната отбрана, че иска самолетите да дойдат, оръдията да загърмят, на земята да настъпи ад…

Но когато първите оръдия започнаха да гърмят някъде в Северен Лондон, тя стана напрегната и накара Бети да вървят по-бързо, уплашена от бомбите дори в нещастието си. Страхуваше се да не я наранят. Не искаше да умира, в края на краищата.

 

 

— Хей, немец! — викаше Гигс от прозореца си два часа по-късно. — Хей, Фриц! Насам! Тук, мамка му!

— Млъкни, Гигс, буца лайняна! — извика някой друг.

— Насам, немец! Тук!

Гигс беше чул, че някакъв затвор бил бомбардиран и всички хора, на които оставали по-малко от шест месеца, били освободени. На него му оставаха още само четири и половина и затова всеки път, когато започваше нападение, той издърпваше масата си през килията, качваше се на нея и започваше да вика към германските пилоти от прозореца си. Дънкан забеляза, че ако нападението беше близо, виковете на Гигс наистина можеха да те смутят — човек започваше да си го представя като някакъв голям магнит, който привлича куршумите, бомбите и самолетите от небето. Тази вечер обаче нападението изглеждаше някъде далеч и никой не беше особено притеснен от него. Взривовете и проблясванията бяха редки и слаби. Само тъмнината ту се сгъстяваше, ту просветляваше, докато прожекторите кръстосваха небето. Други мъже също се бяха качили на масите си и си подвикваха един на друг за обикновени неща през крясъците на Гигс.

— Уоли! Уоли, дължиш ми половин долар, копеле такова!

— Мик! Хей, Мик! Какво правиш?

Нямаше пазач, който да ги накара да млъкнат. Пазачите слизаха в бомбоубежището веднага щом започнеше нападение.

— Дължиш ми…

— Мик! Хей, Мик!

Мъжете викаха почти до прегракване, за да бъдат чути. Някой можеше да вика от прозорец в единия край на крилото към човек през петдесет килии. Да лежиш в леглото и да ги слушаш как крещят беше като да въртиш стрелката на радиото и да намираш станции в мрака. На Дънкан това почти му харесваше. Във всеки случай той откри, че може да изключи гласовете от съзнанието си, когато те започваха да му действат на нервите. Фрейзър, от друга страна, винаги направо полудяваше от тях. Сега например той се въртеше неспирно в леглото си, ръмжеше и псуваше. Надигна се и изравни с юмрук бучките от конски косми в дюшека. После придърпа дрехите от униформата си, които беше сложил върху одеялото си за допълнителна топлина. Дънкан не можеше да го види, защото килията беше твърде тъмна, но усещаше движенията му през рамката на двойното легло. Когато Фрейзър отново легна тежко, рамките се разклатиха от край до край, проскърцаха и изстенаха леко, като койки в кораб. „Все едно сме моряци“, помисли си Дънкан.

— Дължиш ми половин долар, лайнар!

— Господи! — каза Фрейзър, като отново се надигна и удари дюшека още по-силно. — Защо не могат да стоят тихо? Млъкнете! — извика той, като удари стената.

— Няма смисъл — каза Дънкан и се прозя. — Те не могат да те чуят. Сега ще подхванат Стела, слушай.

Защото някой беше започнал да вика: „Сте-ла! Сте-ла!“ и Дънкан смяташе, че това е едно момче на име Пейси от Второ отделение.

— Сте-ла! Имам да ти кажа нещо… Видях ти патката в банята! Видях твойта патка! Тя е черна като мойта шапка!

Някой подсвирна и се засмя:

— Ти си шибан поет, Пейси!

— Изглеждаше като черен плъх, покрит с мъх! Изглеждаше като брадата на твоя старец, с устните на твойта старица по средата! Сте-ла! Защо не отговаряш?

— Не може да отговори — чу се нечий друг глас. — Лапнала е мистър Чейс!

— Лапнала е Чейс — каза някой друг, — а Браунинг й го слага отзад. Ръцете й са пълни, момчета!

— Млъкнете, отрепки! — извика нов глас. Това беше Моника от Трето отделение.

Сега Пейси се насочи към нея:

— Мони-ка! Мони-ка!

— Млъкнете, животни! Едно момиче трябва да поспи, за да бъде красиво!

Това беше последвано от взрива на далечна експлозия и виковете на Гигс:

— Немец! Фриц! Адолф! Насам!

Фрейзър изпъшка и си обърна възглавницата.

— По дяволите! — каза той след малко. — Само това ни трябваше!

Защото отгоре на всичко някой беше започнал да пее:

— Малко момиче в синьо, аз те сънувам… Малко момиче в синьо…

Това беше мъж на име Милър. Той беше в затвора за рекетиране на един нощен клуб. Милър пееше през цялото време с ужасна старателност, сякаш бе член на някоя група и току-що беше излязъл с микрофон в ръка на сцената. При звука на гласа му мъжете нагоре и надолу по корпуса започнаха да протестират:

— Спри това!

— Милър, копеле!

Куигли, съседът на Дънкан, започна да удря с нещо — навярно със солницата си — по пода на своята килия.

— Млъкнете, кучешки лайна! — изрева той. — Милър, гъз мръсен!

— Аз те сънувам…

Милър продължи да пее въпреки всички протести и далечния рев на въздушното нападение. А най-лошото беше, че песента бе мелодична. Един по един мъжете млъкнаха, сякаш се заслушаха. Дори Куигли след малко захвърли солницата си и спря да крещи.

Аз чувам гласа ти, протягам ръце,

Устните ти моите докосват и аз те прегръщам.

Но след това изчезваш: Събуждам се и що да видя,

Аз бил съм съну-увал…

Фрейзър също притихна. Той дори повдигна глава, за да чува по-добре, и след малко каза:

— По дяволите, Пиърс! Мисля, че веднъж съм танцувал на тази мелодия. Сигурен съм, че е така. — Той отново се отпусна на леглото си. — Тогава сигурно съм се смял на глупавите думи. А сега… Сега те изглеждат толкова на място, не е ли така? Господи! Кой да допусне, че Милър и някаква популярна песен ще предават толкова добре копнежа!

Дънкан не отговори. Песента продължи:

Сега сме разделени, но не мога аз да те забравя.

Благословен да е часът, когато първо те видях.

Изведнъж се намеси и нечий друг глас. Този беше дълбок, немелодичен, но страстен.

Дай ми момиче със сини очи,

Което казва „не“, но мисли „да“.

Някой подвикна одобрително.

— Кой, по дяволите, пее сега? — каза Фрейзър учудено.

Дънкан вдигна глава, за да чува по-добре.

— Не знам. Може би Аткин.

Аткин, като Гигс, беше дезертьор. Песента звучеше като нещо, което някой войник би пял.

Дай ми момиче със черни очи,

Което го харесва на корема и отзад!

 

Защото ще те видя аз, когато…

Милър продължаваше да пее. В продължение на почти минута двете песни вървяха странно една до друга, после Милър се отказа. Гласът му заглъхна. „Мръсен чекиджия!“, извика той. Чуха се още одобрителни възгласи. Гласът на Аткин — или на когото беше — стана по-силен и по-енергичен. Той сигурно беше свил ръце около устата си и ревеше като бик.

Дай ми момиче с кафява коса,

Което го харесва и нагоре, и надолу!

Дай ми момиче с червена коса,

Което го харесва и в леглото, и в ръка!

Дай ми…

Тогава обаче се чу сирената за край на нападението. Пеенето на Аткин премина в радостен вой. Мъжете от всички етажи се присъединиха към него, тропайки с юмруци по стените, по рамките на прозорците и по леглата си. Само Гигс беше разочарован.

— Върнете се, лайнари! — извика той дрезгаво. — Върнете се, германски гъзове! Забравихте отделение Д! Забравихте отделение Д!

— Махнете се от проклетите прозорци! — изрева някой от двора и в същото време се чу бързото „скръц, скръц“ на ботуши по сгурията, когато пазачите излязоха от убежището си и тръгнаха към затвора. Тогава в целия корпус заскърцаха маси и затупкаха тела: мъжете скачаха от прозорците и се хвърляха в леглата. След минута електрическите лампи бяха включени. Г-н Браунинг и г-н Чейс се изкачиха, тропайки силно с ботушите си по стълбите, и започнаха да тичат по площадките, като блъскаха с юмруци по вратите и вдигаха капачетата на шпионките:

— Пейси! Райт! Малоун, малко лайно… Ако хвана някой от вас, шибаняци, извън леглото, ще натикам всички ви в карцера до Коледа, чухте ли?

Фрейзър зароби лице във възглавницата, като стенеше и ругаеше светлината. Дънкан дръпна одеялото над очите си. Някой издумка по вратата им, но тичащите стъпки продължиха нататък. За момент те затихнаха, спряха, после станаха шумни и отново затихнаха. Дънкан си представи как Браунинг и Чейс се въртят озъбени, побеснели, но неспособни да направят нищо, като кучета на верига.

— Лайняни буци! — извика един от тях, по-скоро за демонстрация. — Предупреждавам ви!

Те вървяха напред-назад по площадките още една-две минути, но накрая слязоха по стълбите. След момент с леко „ссс“ лампите в килиите изгаснаха.

Дънкан бързо свали одеялото си и премести главата си към края на възглавницата. Той харесваше момента, когато спираха електричеството. Обичаше да гледа крушката на тавана. Защото светлината загасваше бавно и за три-четири секунди, ако човек я наблюдаваше, можеше да види как жичките зад стъклото преминаваха от бяло в яркокехлибарено, после в огненочервено и в нежнорозово. А накрая, когато килията вече беше тъмна, още можеше да види неясното жълто петно на лампата във вътрешността на очите си.

Някой изсвири тихо и извика Аткин. Той искаше Аткин да продължи да пее. Искаше да знае за момичето с жълта коса — тя какво харесвала? Какво за нея? Той извика това два и дори три пъти, но Аткин не отговори. Безгрижното палаво чувство, което ги беше овладяло преди десет минути, вече губеше сила. Тишината се задълбочи, стана някак унила и да се опитваш да я нарушиш би означавало да я направиш още по-лоша. Защото в края на краищата, помисли си Дънкан, можеш да пееш или ревеш колкото си искаш, но това беше само начин да отложиш този момент — момент, който винаги накрая идваше, — когато самотата на затворническата нощ се издига около теб като вода в потъваща лодка.

Но той още чуваше думите на песните, както още виждаше греещите жички на лампата сред мрака на затворените си очи. „Дай ми момиче“, чуваше Дънкан в главата си. „Дай ми момиче“ и „аз пак ще те видя“, отново и отново се въртяха в съзнанието му.

Може би и Фрейзър ги чуваше. Той се обърна по гръб, после продължи да се върти. Сега, на фона на настъпилата дълбока тишина, Дънкан го чу как прокара ръка по наболата си брада и дори когато потърка очи с кокалчето на пръстите си… Фрейзър издиша силно.

— По дяволите — каза той много тихо. — Иска ми се да имах момиче, Пиърс, точно сега. Просто едно обикновено момиче. Не като тези, с които се срещах — разни умници. — Той се засмя и рамките на койките потрепериха. — Господи — продължи Фрейзър, — не е ли това дума, от която кръвта на мъжете би трябвало да замръзва? „Умница“. „Ще харесаш приятелката ми, тя е такава умница“ — каза той с престорен глас. — Като че ли за това ги търси човек… — Той отново се засмя — нещо като хихикане този път, твърде слабо, за да накара рамката на леглото да затрепери. — Да — каза Фрейзър, — просто едно малко обикновено момиче е това, което искам сега. Не е нужно да бъде хубава. Понякога от хубавите няма полза, ако разбираш какво искам да кажа. Те мислят твърде много за себе си. Не искат да си разрошат косата, да си размажат червилото. Иска ми се да имах едно просто, яко, глупаво момиче. Просто, яко, глупаво и благодарно момиче. Знаеш ли какво щях да направя с нея, Пиърс?

Всъщност той не говореше на Дънкан. Говореше на мрака и на себе си. Със същия успех можеше да мърмори насън. Но ефектът беше някак си по-интимен, отколкото ако бе прошепнал това на ухото на Дънкан, който отвори очи и се вгледа в непрогледната, кадифена тъмнина на килията. В нея имаше някаква бездънност, толкова странна и смущаваща, че той вдигна ръка. Искаше да си припомни разстоянието между своята койка и тази на Фрейзър. Беше започнало да му се струва, че той е по-близо, отколкото би трябвало да бъде. И чувстваше тялото си като някакво копие или ехо на това отгоре… Когато пръстите му напипаха пружината на леглото на Фрейзър, той ги задържа там и каза:

— Не мисли за това. Заспивай.

— Не, сериозно — продължи Фрейзър, — знаеш ли какво щях да направя? Щях да я оправя облечена. Нямаше да й сваля нищо. Само щях да й разкопчая едно-две копчета на гърба на роклята, а същевременно и сутиена, и след това щях да ги сваля до лактите й и да сложа ръце на гърдите й. Щях да я ощипя. Можеше и да я подръпна малко — тя не би могла да се съпротивлява, ако го направя, защото роклята, нали разбираш, роклята ще притиска ръцете й към ребрата… А когато свърша с гърдите, ще й вдигна полите. Ще й ги вдигна до кръста. Ще й оставя гащите, но те ще са от тези копринените, тънките, които можеш да дръпнеш встрани и да действаш… — Думите му заглъхнаха. Когато той отново заговори, гласът му се беше променил, стана обикновен, лишен от предишната нотка на самохвалство. — Имах едно такова момиче навремето. Не можах да я забравя. Макар че не беше красавица.

Той отново замълча. После каза тихо:

— По дяволите! По дяволите, по дяволите! — И се размърда, така че жиците на пружината му се огънаха и опънаха, и Дънкан бързо дръпна пръстите си. Стори му се, че Фрейзър се обърна на една страна. Но макар че лежеше неподвижен, у него се чувстваше известно напрежение, нещо наелектризирано и скрито, сякаш беше затаил дъх и разсъждаваше трескаво. А когато отново се раздвижи, за да вдигне одеялото си, движението му изглеждаше нагласено, някак изиграно, като че ли беше направено умишлено, за да прикрие друго, по-тайно…

Дънкан разбра, че той беше сложил ръка на члена си. И след момент започна — с незабележими равни движения — да мастурбира.

Това беше нещо, което мъжете постоянно правеха в затвора. Те го бяха превърнали в шега, в спорт, в самохвалство. Навремето Дънкан беше в една килия с момче, което го правеше дори не през нощта, с одеяло върху себе си, а през деня — без да се прикрива. Той се беше научил да извръща глава от това, както се беше научил да се извръща от вида, звука и миризмите на другите мъже, които се оригваха, пърдяха, пикаеха или серяха в гърнетата. Сега обаче, в пълната тъмнина на килията и в странната неспокойна атмосфера, създадена от песните на Милър и Аткинс, той разбра, че ужасно ясно усеща потайното, безпомощно, целенасочено, полузасрамено движение на ръката на Фрейзър. Минута-две Дънкан стоя напълно неподвижно, за да не издаде, че е буден. После разбра, че тази неподвижност само изостря сетивата му — той можеше да чуе лекото задъхване на Фрейзър, да усети мириса на потта му. Стори му се, че може дори да долови слабия, мокър, ритмичен звук — като тиктакане на часовник, — съпровождащ мастурбирането на Фрейзър… Нямаше какво да направи. Усети как собственият му член потръпна и започна да се втвърдява. Лежа така още минута, напълно неподвижен, като изключим това набъбване и стягане на плътта между краката му. След това направи същите заблуждаващи, показни движения като Фрейзър — дръпна одеялото над главата си, пъхна ръката си в и взе члена си в ръка.

Повдигна другата си ръка, намери в тъмното пружината на леглото на Фрейзър и я допря с кокалчетата на пръстите си, отначало леко, след това усети напрежението на пружината в тях, трескавите леки подрусвания и трептения, с които тя отразяваше ритмичното движение на юмрука на Фрейзър. Дънкан промуши единия си пръст през жиците на пружината, почти се улови за нея с върха на пръста си и я опъна, докато с другата си ръка мастурбираше.

След минута-две усети, че Фрейзър потрепери и пружината му стана неподвижна. Но Дънкан вече не можеше да спре собствената си ръка за нищо на света и след момент избликна собствената му сперма — той почувства как тя се надигна и избухна, гореща като вряла вода. Стори му се, че дори издаде някакъв. Но това можеше да е само бученето на кръвта в ушите му… Когато то заглъхна, настъпи пълна тишина — ужасната, потискаща неподвижност на затворническата нощ. Това беше нещо като съживяване от припадък, съвземане след пристъп на лудост. Той си помисли какво беше направил току-що и си се представи как блъска с ръка и се задъхва, сграбчил койката на Фрейзър, като някакъв звяр.

След минута се размърда и Фрейзър. Чу се шумолене на чаршафи и Дънкан се досети, че той се изтриваше. Но шумоленето продължи, движението стана напрегнато, почти безумно и накрая Фрейзър удари възглавницата си.

— По дяволите това място — каза той в този момент, — то ни превръща в ученици! Чуваш ли ме, Пиърс? Предполагам, че това ти е харесало. Нали, Пиърс? Хей?

— Не — каза Дънкан най-сетне. Устата му беше пресъхнала и езикът му лепнеше на небцето, така че думата прозвуча като шепот.

Той трепна. Рамката на леглото се беше разлюляла и нещо топло и леко падна на лицето му. Той вдигна ръка и усети някаква лепкава влага на бузата си. Явно Фрейзър се беше наклонил през ръба на леглото и го беше пръснал със сперма.

— Харесва ти, знам те аз — каза Фрейзър ядно. За момент изглеждаше, че гласът му идва много отблизо. След това той отново се отдръпна под одеялото си. — Харесало ти е, проклет мръсник.