Сара Уотърс
Нощна стража (5)

2.

Хелън чу как някой я извика по име, надмогвайки шума на колите на Мерилебън Роуд.

— Хелън! Насам!

Тя обърна глава и видя една жена с джинсово яке и комбинезон, доста мръсен на коляното, и коса, покрита с прашен тюрбан. Жената се усмихваше, вдигнала ръка.

— Хелън! — извика тя отново и се засмя.

— Джулия! — каза Хелън най-сетне и пресече улицата. — Не можах да те позная!

— Нищо чудно. Сигурно изглеждам като коминочистач, нали?

— Ами да, малко.

Джулия се изправи. Тя беше седнала на слънцето на една разрушена стена. Държеше роман на Гладис Митчъл^[1] в едната ръка и цигара в другата — сега дръпна забързано за последен път от нея и я хвърли на улицата. Тя изтри ръка в нагръдника на комбинезона си, за да се ръкува с Хелън. Но когато погледна дланта си, явно се разколеба.

— Имам чувството, че е вечно мръсна. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не.

Те се ръкуваха и Джулия попита:

— Къде отиваш?

— Връщам се на работа — отговори Хелън, малко смутено. Защото нещо в Джулия — държането й, ясният й, аристократичен глас — винаги я караше да се стеснява. — Току-що обядвах. Работя ей там, в общината.

— В общината ли? — Джулия се загледа през улицата. — Сигурно сме се разминавали преди, без да забележим. Баща ми и аз обработваме всички улици наоколо. Направили сме си нещо като щаб в една къща на Браянстон скуеър. Там сме от седмица. Той тъкмо излезе да се срещне с някакъв патрул и аз използвам това като извинение да поседя малко.

Хелън знаеше, че бащата на Джулия е архитект. Той правеше експертиза на повредените от бомбардировките здания, а тя му помагаше. Но Хелън винаги беше смятала, че те работят някъде на мили разстояние оттук — в Ийст енд или нещо такова.

— На Браянстон скуеър? — каза тя. — Колко забавно! Аз минавам оттам през цялото време.

— Така ли?

Те се спогледаха за секунда, като свъсиха вежди и се усмихнаха. После Джулия продължи по-живо:

— Как си всъщност?

— Добре съм — вдигна рамене Хелън, отново някак стеснително. — Малко съм уморена, разбира се. Като всички други. А ти как си? Пишеш ли нещо?

— Да, по малко.

— Успяваш ли да го правиш между нападенията?

— Да, именно между нападенията. Струва ми се, че това разсейва мислите ми от тях. Сега тъкмо чета това — тя й показа книгата, — за да проверя как е конкуренцията. Но кажи ми, как е Кей?

Джулия зададе въпроса напълно непринудено, но Хелън почувства, че се изчервява.

— Кей е добре — кимна тя.

— Още ли е в станцията? На Долфин скуеър?

— Да. Още е там.

— С Мики? И Бинки? Те са страхотна двойка, нали?

Хелън се засмя и се съгласи, че е така… Слънцето огря по-силно и Джулия вдигна книгата над веждите си, за да й пази сянка. Но докато правеше това, тя продължи да гледа Хелън в лицето, сякаш обмисляше нещо.

— Виж — каза Джулия след малко. Тя обърна нагоре ръчния си часовник, който се беше извъртял на китката й. — Баща ми ще се забави още десет минути. Аз тъкмо мислех да отида да си взема чаша чай. Има една лавка до станцията на метрото. Искаш ли да дойдеш с мен? Или трябва да се връщаш обратно на работа?

— Ами — отвърна Хелън изненадана, — всъщност трябва да се връщам на бюрото си.

— Трябва ли? Погледни на това от тази страна: чаят ще ти помогне да работиш по-здраво.

— Да, може би — каза Хелън.

Тя още усещаше, че се е изчервила, и не искаше Джулия да си помисли, че не може да стои на улицата и да говори за Кей, сякаш цялата работа не е напълно естествена, съвсем нормална… А и самата Кей би била доволна да чуе, че те са се срещнали. Тя мислеше така за тези неща. Затова Хелън погледна своя часовник, после се усмихна и каза:

— Добре, стига да побързаме. Ще се осмеля да си навлека гнева на мис Чисхолм този път.

— Мис Чисхолм?

— Една моя колежка, страшно пунктуална. Присвитите й устни те карат да се чувстваш ужасно. Честно казано, страхувам се до смърт от нея.

Джулия се засмя. Те тръгнаха и отидоха много бързо до горния край на улицата, където се наредиха на малка опашка от хора, които чакаха да бъдат обслужени на една подвижна лавка.

Денят, макар и слънчев и почти безветрен, беше студен. Зимата дотук беше много люта. Но това правеше синевата на днешното небе още по-хубава, помисли си Хелън. Всички изглеждаха жизнерадостни, сякаш слънцето им напомни за по-добри времена. Един войник беше облегнал мешката и пушката си на лавката и лениво свиваше цигара. Момичето пред Хелън и Джулия носеше слънчеви очила. Възрастният мъж пред нея пък беше сложил кремава панамска шапка. Но и той, и момичето имаха торби с противогази, провесени през раменете — Хелън забеляза, че хората ги бяха извадили и започнаха отново да ги носят. На петдесет метра нагоре по Мерилебън роуд една офиссграда беше наскоро бомбардирана — отпред стоеше цистерна с вода, на тротоара бяха прилепнали мокри обгорели хартии, слой пепел покриваше стените и дърветата, а към разрушеното здание водеха кални следи, оставени от пуснатите през улицата ръкави на пожарната.

Опашката се придвижи напред и Джулия поиска два чая от момичето зад плота. Хелън извади портмонето си и последва обикновеният женски спор за това, кой да плати. Накрая плати Джулия. Тя каза, че в края на краищата това било нейна идея. Между другото, чаят изглеждаше гадно — сивкав, навярно направен от хлорирана вода, с мляко на прах, от което още тук-там бяха останали бучки. Джулия взе чашите и отведе Хелън малко настрани, до купчината торби с пясък под един закован прозорец. Торбите бяха нагрени от слънцето и миришеха, не неприятно, на съхнеща юта. Някои се бяха разцепили и показваха бледа пръст, смесена с увехнали останки от цветя и трева.

— Природата триумфира над войната — каза тя, наподобявайки говорител от радиото, като откъсна едно пречупено стебло. Това бяха нещата, за които хората постоянно пишеха до радиото — новият вид полско цвете, което видели на местата, където била паднала бомба, нов вид птица, и прочие. Всичко това беше станало ужасно отегчително. Джулия отпи от чая си и направи гримаса: — Господи, това е ужасно! — Тя извади пакет цигари и запалка. — Нали нямаш нищо против да пуша на улицата?

— Разбира се, че не.

— Искаш ли една?

— Тук някъде имам свои…

— Не ставай глупава. Ето.

— Добре, благодаря.

Те споделиха огънчето, при което главите им се приближиха доста, а димът им влезе в очите. Без да мисли, Хелън докосна леко с пръсти ръката на Джулия.

— Кокалчетата ти са одраскани — каза тя.

Джулия погледна надолу:

— Да, наистина. Сигурно е от счупеното стъкло. — Тя вдигна пръстите си до устата си и ги осмука. — Тази сутрин трябваше да вляза в една къща през прозорчето над вратата.

— Боже мой! — каза Хелън. — Като Оливър Туист!

— Да, точно така.

— Това не е ли незаконно?

— Така би си помислил човек. Но ние имаме специално разрешително, аз и баща ми. Ако къщата е празна и не можем да намерим ключовете, позволено ни е да влезем вътре, както успеем. Това е мръсна работа, изобщо не е толкова вълнуващо, колкото звучи — стаите са разбити, килимите скъсани, огледалата на парчета. Водопроводите може да са спукани — тогава водата тече и превръща саждите в кал. На едно място миналия месец намерих нещата замръзнали: дивани, покривки за маси и прочие. Или пък са изгорели. Някой запалителен снаряд пада на покрива, прогаря си път през него с тясна дупка, и пада от един етаж на долния. Можеш да си седиш в сутерена и като вдигнеш глава, виждаш небето… Такива повреди ми се струват някак си по-неприятни, отколкото ако дадена къща е била взривена на парчета. Това е като живот с рак.

— Страшно ли е? — попита Хелън, силно впечатлена от описанието на Джулия. — Аз мисля, че бих се изплашила.

— Малко ми се изправят косите. А и разбира се, винаги има шанс да откриеш някой, да речем мародер, който е влязъл по същия начин като теб. Или хулигани. Понякога виждаш мръсни рисунки на стените. Тогава изпитваш съжаление към семейството, което ще се върне тук. Освен това понякога къщата изобщо не е изоставена. Баща ми влезе в една такава преди няколко месеца. Обиколил всички стаи да види какви са повредите и в последната намерил една много стара жена, с бяла коса и жълта нощница, която спяла на легло с балдахин, покрита с дрипави завеси.

Хелън си представи сцената много ясно и попита с жив интерес:

— Какво направил баща ти?

— Оставил я там и слязъл тихо долу. После отишъл при местния патрул. Патрулът казал, че старицата имала дъщеря, която идвала да й готви вечеря и й палела огън. Старицата била на деветдесет и три и не можели да я накарат да излезе при въздушно нападение. И си спомняла как е видяла веднъж принц Алберт и кралица Виктория в една каляска в Хайд парк.

През цялото време, докато Джулия говореше, слънцето се показваше и се скриваше в облаците. Когато то заблестеше, тя слагаше ръка на очите си или, като преди, вдигаше книгата. Сега, когато то засвети още по-силно, тя спря да говори, затвори напълно очи за момент и отметна назад глава.

„Колко е красива!“, внезапно си помисли Хелън, забравила за историята със старицата. Защото слънцето освети Джулия като прожектор и синьото на джинсовия й комбинезон и яке подчерта тена на лицето й, черните й мигли и тънките й, прави вежди. И понеже косата й беше прибрана от тюрбана, човек виждаше по-ясно грациозните извивки на страните и шията й. Тя беше разтворила леко уста. Устните й бяха пълни, може би леко подпухнали, зъбите й малко неравни. Но дори това беше някак си хубаво — едни от тези недостатъци на чертите, които по загадъчен начин правят лицето по-красиво, отколкото съвършените пропорции.

Хелън си помисли със смущаваща смесица от чувства — завист, възхищение и лека тревога: „Нищо чудно, че Кей е била влюбена в теб“.

Защото това беше всичко, което я свързваше с Джулия. Не можеше да се каже дори, че са приятелки. Джулия беше приятелка на Кей, подобно на Мики — или по-скоро съвсем не като Мики, защото, за разлика от нея, не гостуваше на Кей и Хелън в апартамента им и не ходеше с тях в кръчмите или на партита. Джулия въобще не беше отворен и достъпен човек. В нея имаше нещо мистериозно, някаква магия, помисли си Хелън.

Мистерията и магията присъстваха още от самото начало.

— Трябва да се запознаеш с Джулия — казваше Кей, след като Хелън се беше преместила в нейния апартамент. — Наистина много искам двете да се запознаете.

Но винаги нещо пречеше на това — Джулия беше заета, пишеше, имаше странен режим и все не можеше да бъде намерена. Накрая те се запознаха преди около година съвсем случайно — натъкнаха се една на друга в театъра след представлението на, представете си, „Веселият дух“^[2]. Джулия беше хубава, очарователна, плашеща, отдалечена. Хелън я погледна веднъж, забеляза неловкия, малко притеснен начин, по който Кей ги запозна, и разбра всичко.

По-късно същата вечер тя попита Кей:

— Какво е имало между теб и Джулия?

Кей отново стана напрегната.

— Нищо — каза тя.

— Нищо ли?

— Просто нещо като… нещастна любов. Преди много време.

— Ти си била влюбена в нея — каза Хелън направо.

Кей се засмя:

— Виж, хайде да говорим за нещо друго!

В този момент тя се изчерви — нещо рядко за нея.

Това изчервяване беше цялата връзка между Хелън и Джулия — забавна работа, като си помислиш.

Джулия се усмихна и наклони глава на една страна. Бяха само на петдесетина метра от станцията на метрото на Мерилебън и при едно затихване на уличното движение внезапно се чуха силни звуци от коловозите долу — изсвирване на свирка, последвано от изпускането на пара. Джулия отвори очи и каза:

— Харесвам този звук.

— И аз — съгласи се Хелън. — Това е някак отпускарски звук, нали? Селски звук, на кофа и лопата. Като го чуя, и ми се приисква да се махна някъде извън Лондон, поне за малко. — Тя разклати чая на дъното на чашата си. — Предполагам, няма никакъв шанс за това.

— Няма ли наистина? — погледна я Джулия. — Не можеш ли да измислиш нещо?

— Къде да отида? Пък и влаковете… А и във всеки случай никога няма да мога да убедя Кей. Тя работи и извънредни смени сега, на Долфин скуеър. Никога няма да си вземе отпуска, докато нещата са толкова лоши.

Джулия дръпна от цигарата си, после я хвърли и я угаси с крак.

— Кей е такава героиня, нали? — каза тя, издухвайки дима. — Твърда е като тухла.

Хелън предположи, че Джулия просто искаше да се пошегува, но тонът й не беше съвсем шеговит и докато казваше тези думи, тя я погледна с ъгълчето на очите си почти лукаво — сякаш я проверяваше, очаквайки да чуе отговора й.

Тогава Хелън си спомни нещо, което Мики веднъж беше казала за Джулия — че тя копнее да й се възхищават, че не може да търпи някой да бъде харесван повече от нея и че всъщност е доста сурова. „Вярно е, наистина си сурова“, помисли си Хелън с отсянка на неодобрение. Изведнъж в този момент тя се почувства незащитена, на несигурно място.

Но странното беше, че усещането за несигурност и дори леко неприязненото й чувство възбуждаха интереса й. Тя отново погледна гладкото, красиво, аристократично лице на Джулия и си помисли за бижута, за перли. Не беше ли суровостта част от нейното очарование, в края на краищата?

Тогава Джулия промени позата си и моментът отмина. Тя отново оправи часовника си. Хелън видя колко късно е станало и каза:

— По дяволите. — Тя бързо допуши цигарата си, хвърли фаса в почти празната чаша и чу как той изсъска. — Трябва да се връщам на работа.

Джулия кимна и допи чая си.

— Ще дойда с теб.

Те се върнаха бързо до лавката и оставиха чашите си на плота, след това изминаха двестате метра до службата на Хелън.

— Ще ти се кара ли твоята мис Пунктуална, че си закъсняла? — попита Джулия, докато вървяха.

— Мис Чисхолм — отвърна Хелън усмихната. — Възможно е.

— Тогава кажи, че аз съм виновна. Кажи, че съм спешен случай. Че аз… какво? Изгубила съм къщата си и всичко в нея.

— Всичко? — Хелън се замисли. — Боя се, че това е работа на шест различни отдела. Аз мога да ти помогна само със субсидия за леки поправки. За препострояването на къщата ще трябва да говориш с някой от Комисията за военните щети. Но е много възможно те да те върнат при нас. Мис Линкс на третия етаж може да ти помогне за почистването на различни преносими вещи — пердета, килими, такива неща. Но трябва да донесеш сметката от пералнята. Както и бележката, която ние сме ти дали, когато си подала заявление… Какво? Загубила си бележката? О, Боже. Трябва да вземеш друга и да започнеш цялата процедура отначало… Това е като змия, която се изкачва по стълба. И разбира се, всичко това при положение че изобщо сме намерили време да разговаряме с теб.

— Изглежда не харесваш работата си — направи гримаса Джулия.

— Просто е потискаща. Човек се надява да направи нещо полезно, а ето че сега хората, на които помогнахме да си построят отново къщите преди три години, пак се връщат при нас. Отново са ги бомбардирали. А вече имаме по-малко пари от всякога. Войната още ни струва… Колко казваха? Единайсет милиона на ден?

— Не питай мен — каза Джулия. — Аз се отказах да чета вестниците. След като светът толкова очевидно е решил да се самоубие, реших още преди месеци да се успокоя и да го оставя да го направи.

— Ще ми се и аз да можех — отвърна Хелън. — Но се чувствам дори още по-зле, когато не знам какво става, отколкото когато знам.

Те вече бяха стигнали до общината и спряха да се сбогуват в основата на стълбището. То беше оградено от два каменни лъва с тревожно изражение и посивяла от саждите грива. Джулия потупа единия и се засмя.

— Страшно ми се иска да скоча на гърба на някой от тези. Какво според теб би казала мис Чисхолм за това?

— Мисля, че ще получи сърдечен удар — каза Хелън. — Довиждане, Джулия. — Тя протегна ръка. — Не се промъквай повече през прозорчета на врати, става ли?

— Ще се постарая. Довиждане, Хелън. Беше ми много приятно. Това е ужасно клише, нали?

— Напротив. На мен също ми беше много приятно да се видим.

— Наистина ли? Тогава се надявам отново да те срещна. Или пък може да накараш Кей да те доведе някой път на Мекленбург скуеър. Можем да вечеряме заедно.

— Добре — каза Хелън. В края на краищата защо не? Сега това изглеждаше лесно. — Добре, ще я накарам. — Те се разделиха. — И благодаря за чая!

— Много хора чакат, мис Джинивър — каза мис Чисхолм, когато тя влезе.

— Наистина ли? — отвърна Хелън. Тя мина през офиса и през служебния коридор отиде до тоалетната, където свали палтото и шапката си, застана пред огледалото и отново напудри лицето си. Докато го правеше, пак си припомни правилните, запомнящи се черти на Джулия: изящната й шия, черните очи, тънките й вежди, както и пълната, неправилна по форма, привличаща погледа уста.

Вратата се отвори и влезе мис Линкс.

— О, мис Джинивър, радвам се, че ви намерих. За съжаление имам доста тъжна новина. Мистър Пайпър от Кметския фонд — жена му е била убита.

— О, не! — каза Хелън, като свали ръка от лицето си.

— Да, бомба с часовников механизъм. Докараха я рано тази сутрин. Ужасно лош късмет. Пращаме съболезнователно писмо. Няма да караме всеки да напише по нещо, понеже това става доста монотонно след известно време, но си помислих, че вие бихте искали да знаете.

— Да, благодаря.

Хелън затвори пудриерата си, прибра я, върна се тъжна на бюрото си и след това повече не си помисли за Джулия. Забрави я за дълго.

 

 

Затворникът на опашката за вечеря пред Дънкан, един ужасен стар педераст на име Леля Ви, каза:

— Е, какво имаме днес? Омар по френски може би? Пай с месо? Телешко?

— Овнешко, Лельо — каза момчето, което раздаваше храната.

Леля Ви изпуфтя:

— Предполагам, че дори не е имало въображението да се престори на агне. Уф! Дай ми една чиния, скъпи. Чувам, че и обедите в „Брукс“^[3] не били много по-хубави в днешно време.

Последното той каза на Дънкан, като завъртя очи и се докосна по косата. Косата му беше изрусена отпред с кислородна вода и падаше на красиви вълни — защото всяка вечер спеше с връвчици по цялата глава, за да запази извивките. Бузите му бяха покрити с руж, а устните му червени като на момиче — човек не можеше да вземе подвързана в червено книга от библиотеката, без да намери малки белезникави петна по нея, там, където хората като него бяха смукали кориците, за да си начервят устните.

Дънкан не можеше да го търпи. Той си взе храна, без да каже нищо, и след момент Леля Ви се отдалечи.

— Господи, колко сме горделиви днес — промърмори той, докато вървеше. После, като стигна до масата си, постави на нея чинията и сложи ръка на гърдите си. — Скъпи мои! — извика той на приятелчетата си. — Току-що ме отрязаха! Отрязаха ме напълно! И кой? О, малката мис Трагедия Пиърс ей там…

Дънкан наведе глава и седна в другия край на трапезарията. Той споделяше една маса близо до вратата с Фрейзър и още осем мъже. Фрейзър вече беше там и говореше оживено с мъжа, който седеше срещу него — един човек на име Уотлинг, който също отказваше да се яви на военна служба. Уотлинг седеше със скръстени ръце, а Фрейзър се беше наклонил към него и почукваше с пръст по мушамената покривка, докато говореше. Той не забеляза как Дънкан дойде и седна на един стол на няколко места от него. Другите мъже обаче го погледнаха и кимнаха достатъчно любезно:

— Здравей, Пиърс… Наред ли е всичко, синко?

Повечето от тях бяха по-възрастни от него. Дънкан и Фрейзър бяха двама от най-младите затворници тук. Дънкан, в частност, го харесваха и често търсеха компанията му.

— Как си? — попита го сега възрастният мъж до него. — Имаше ли посещение наскоро от прекрасната си сестра?

— Беше тук в събота — каза Дънкан, като сядаше.

— Тя е добра към теб. И изглежда чудесно. — Мъжът намигна. — А това никога не е излишно, нали така?

Дънкан се усмихна, но после започна да души въздуха и изкриви лице:

— Каква е тази ужасна миризма?

— Каква, мислиш? — каза мъжът от другата му страна. — Проклетият канал отново се е запушил.

На няколко метра от тях беше клозетната чиния, в която мъжете от долния етаж от тази страна трябваше да изпразват нощните си гърнета. Този клозет винаги се запушваше. Дънкан невнимателно погледна към него и го видя, препълнен до ръба с отвратителна смес от урина и плуващи в нея кафяви лайна.

— Господи! — каза той и завъртя стола си. Започна да боде с вилицата вечерята си, но и от това му се догади: овнешкото беше мазно, картофите стари, а по немитото, преварено зеле още имаше парченца пръст.

Мъжът, седнал насреща му, го видя как се бори със себе си и се усмихна.

— Идва ти апетитът от тази гледка, не е ли така? Знаеш ли, че снощи в какаото си намерих лайна от мишка?

— Евънс от третия етаж казва, че веднъж намерил изрезки от нокти в хляба си — обади се някой. — Онези отрепки от корпус „Ц“ го правят нарочно. Най-лошото било, разправя Евънс, че той бил толкова ужасно гладен, че продължил да яде! Просто вадел ноктите, докато нагъвал.

Мъжете се намръщиха. Възрастният съсед на Дънкан каза:

— Е, както викаше баща ми: „Гладните кучета ще изядат мръсните пудинги“. Казвам ви, не знаех колко вярно е това, докато не ме бутнаха тук.

Мъжете продължиха да бърборят за различни неща. Дънкан изстърга още кал от зелето си и после го забучи с вилицата си. Докато ядеше, долавяше отделни фрази от разговора на Фрейзър с Уотлинг, долитащи над гласовете на другите мъже: „Нали не искаш да ми кажеш, че с толкова много пацифисти тук и в Мейдстоун…“ По-нататък не можа да чуе. Масата, на която седяха, беше една от петнайсетте, сложени на циментовия под в техния корпус. На всяка седяха по десет или дванайсет души, така че шумът от разговорите и смеха, стърженето на столовете и виковете на пазачите беше почти непоносим, а и нещата ставаха много по-зле, разбира се, от странната акустика на това място, което превръщаше всеки вик в нещо като съобщение на говорителя на гарата в Кингс крос.

Сега например внезапна суматоха накара всички да трепнат. Старшият надзирател Гарниш изтича през трапезарията и започна да крещи и кълне един човек — „Проклето говедо!“, — и всичко това, защото мъжът или беше изпуснал някой картоф, разлял сока от яденето си или нещо такова. Проклятията бяха като страшните ревове на побеснял звяр. Но мъжете се обърнаха да погледнат и после веднага се извърнаха обратно отегчени. Дънкан забеляза, че Фрейзър изобщо не се обърна. Той продължаваше да спори с Уотлинг. Хвана подстриганата си коса и каза, смеейки се: „Явно никога няма да се разберем!“

Сега гласът му долетя ясно. Трапезарията беше поутихнала малко след избухването на г-н Гарниш. Мъжът отдясно на Уотлинг — един човек на име Хамънд, дезертьор, вкаран в затвора за грабеж — погледна Фрейзър кисело и каза:

— Тогава защо, по дяволите, не спреш да приказваш и не ни оставиш на мира? Празни приказки, това е всичко, което правиш. Лесно ти е на теб да говориш. Тези като теб ще се възползват чудесно от войната, както ти си се възползвал чудесно от мира.

— Прав си — отговори Фрейзър, — ще се възползваме. Защото тези като мен, както ти ги нарече, могат да разчитат на това, че тези като теб ще мислят точно това. Докато работещите хора не виждат нищо добро в мирно време, те няма да имат причина да не ходят на война. Дай им достойни работи и домове, дай на децата им нормални училища и те скоро ще разберат смисъла на пацифизма.

— Какви лайна! — каза Хамънд с отвращение.

Но въпреки себе си влезе в спор. Мъжът от другата му страна също. Някой друг каза, че Фрейзър изглежда мисли, че обикновеният работещ човек не може да прави лоши неща.

— Трябва да се опиташ да управляваш една фабрика с такива — каза той. Този мъж впрочем беше в затвора за незаконно присвояване. — Това скоро ще промени политическите ти възгледи, повярвай ми.

Тогава Хамънд се намеси:

— А какво ще кажеш за нацистите? Те също са обикновени работещи хора, не е ли така?

— Така е наистина — каза Фрейзър.

— Ами жълтите?

— Виж, жълтите — каза мъжът до Фрейзър, който също беше дезертьор, на име Гигс — изобщо не са хора. Това го знае всеки.

Разговорът им продължи още няколко минути. Дънкан изяде мръсната си вечеря, като ги слушаше, но не каза нищо. От време на време той поглеждаше към Фрейзър, който, след като беше почнал цялата работа и бе разбунил духовете на масата, сега седеше облегнат назад на стола си с ръце на тила и изглеждаше доволен. Дънкан си помисли, че затворническата униформа му стоеше толкова зле, колкото и на всеки друг — сивата куртка с мръсната червена звезда сякаш изсмукваше цвета от лицето му, а яката на ризата му беше почерняла от мръсотия. И все пак той някак си успяваше да изглежда хубав, или, да речем, просто строен, докато всички други изглеждаха прегърбени и недохранени. Фрейзър беше в Уормууд скрабс от три месеца и му оставаха само още девет. Но вече бе изкарал година в затвора Брикстън, който беше по-лошо място от това. Веднъж Фрейзър беше казал на Дънкан, че дори в Брикстън не било много по-лошо, отколкото в някогашното му обществено училище. От живота в Скрабс бяха пострадали само ръцете му, защото той беше в цеха за кошници и още не беше хванал цаката на работата. По пръстите му имаше мазоли колкото шилинги.

Сега, като обърна глава, той забеляза погледа на Дънкан и се усмихна.

— Няма ли да се присъединиш към нашата дискусия, Пиърс? — извика Фрейзър през масата. — Какво мислиш ти за всичко това?

— Пиърс няма мнение за нищо — каза Хамънд, преди Дънкан да успее да отговори. — Той просто си държи главата наведена. Нали така, хуйчо?

Дънкан се размърда неудобно.

— Не виждам смисъла да говоря за разни неща през цялото време, ако това имаш предвид. Ние не можем да променим нищо. Защо тогава да се опитваме? Това е войната на някой друг, не нашата.

Хамънд кимна:

— Това е шибаната война на някой друг, ясно!

— Така ли е наистина? — обърна се Фрейзър към Дънкан.

— Така е — отговори той, — когато си тук, вътре. Така, както и всичко друго е на някой друг. Всичко, което има значение, искам да кажа. И хубавите неща, и лошите.

— По дяволите — каза Гигс, прозявайки се. — Звучиш като някой стар затворник, синко. Звучиш като шибан доживотник!

— С други думи — каза Фрейзър, — ти правиш точно това, което те искат. Имам предвид хора като Гарниш и Даниелс, както и Чърчил и всичко останали. Ти се отказваш от правото си да мислиш! Не те обвинявам, Пиърс. Трудно е, тук вътре, където нищо не те окуражава да правиш каквото и да било. Където дори не те оставят да слушаш новините! Като казах това… — Той се протегна по масата към един вестник, оставен там, „Дейли Експрес“. Но когато го разтвори, вестникът заприлича на една от онези коледни снежинки, които децата правят в училище — новините бяха изрязани от него и практически всичко, което беше останало, бяха семейните и спортните страници и карикатурите. Фрейзър отново го хвърли на масата. — Това ще направят те с ума ти, ако ги оставиш — каза той. — Не ги оставяй, Пиърс!

Говореше разпалено, загледан с ясните си сини очи в лицето на Дънкан, който почувства, че се изчервява.

— Лесно е за теб… — започна той.

Но погледът на Фрейзър се премести някъде зад раменете на Дънкан и се промени. Беше видял г-н Мънди, който минаваше между масите, и вдигна ръка.

— Господин Мънди, сър! — извика Фрейзър театрално. — Вие сте голяма работа!

Г-н Мънди се приближи бавно. Видя Дънкан и му кимна. После погледна по-внимателно Фрейзър и каза със своя мек, приятен глас:

— Какво има?

— Няма нищо — отговори Фрейзър. — Просто си помислих, че можете да ни обясните защо затворническата система изглежда толкова решена да превърне затворниците в идиоти, когато вместо това би могла… о, не знам… да ги образова.

Г-н Мънди се усмихна толерантно, но не се остави да бъде въвлечен в този спор.

— Ето те теб, например — каза той и тръгна да се отдалечава. — Ти мърмориш, колкото си искаш. Във всеки случай, затворът позволява на човек да прави това.

— Но не му позволява да мисли, сър! — продължи Фрейзър. — Не го оставя да чете вестниците или да слуша радиото. Какъв е смисълът на това?

— Знаеш какъв е смисълът, синко. За вас няма смисъл да разбирате за нещата от света навън, в които не участвате. Това само ви размътва главата.

— С други думи, дава ни собствен ум и мнения. И така ни прави по-трудни да ни управлявате.

— Ако имаш оплакване, синко, обърни се към мистър Гарниш — поклати глава г-н Мънди. — Но ако беше прекарал тук толкова време, колкото аз съм прекарал…

— Колко време сте прекарал тук, господин Мънди? — намеси се Хамънд. Той и Гигс слушаха разговора, както и другите мъже на масата. Г-н Мънди се поколеба. Хамънд продължи: — Господин Даниелс ни каза, сър, че сте тук от четирийсет години, или нещо такова.

— Ами — отвърна г-н Мънди, като забави крачка, — тук съм от двайсет и седем години. А преди това бях в Паркхърст^[4] още десет.

Хамънд подсвирна.

— Господи! — каза Гигс. — Това е повече, отколкото получават затворниците, не е ли така? Как беше тук на времето? Какви бяха хората, господин Мънди?

Те звучаха като момчета в училище, помисли си Дънкан, които се опитват да разсеят учителя, като го накарат да разказва за участието си в битката при Ипър^[5]. А г-н Мънди беше твърде любезен, за да отмине нататък без отговор. Освен това той изглежда би разговарял с Хамънд с по-голяма готовност, отколкото с Фрейзър. Г-н Мънди се обърна и застана по-удобно, после скръсти ръце и се замисли.

— Хората, бих казал — отговори той накрая, — бяха приблизително същите.

— Приблизително същите? — повтори Хамънд. — Искате да кажете, че е имало типове като Уейнрайт, който мисли само за кльопачка, и Уотлинг и Фрейзър, дето досаждат до смърт на всички с политика, от трийсет и седем години? Проклет да съм! Учудвам се, че не сте се побъркали, господин Мънди. Учудвам се, че не сте откачили!

— А какви бяха пазачите, сър? — запита Гигс възбудено. — Басирам се, че са били жестоки хора, нали?

— Е — отвърна г-н Мънди безпристрастно, — има добри и лоши служители, по-сърдечни и по-сурови, където и да отидете. Но затворническите обичаи… — Той сбърчи нос. — Затворническите обичаи бяха ужасно сурови по онова време. Да, ужасно сурови. Вие, приятелчета, си мислите, че ви е трудно. Но сега положението е меко като агнешка вълна в сравнение с тогава. Познавах пазачи, които биха набили с камшик някого само защото ги е погледнал. Виждал съм да бият с камшик момчета — момчета на единайсет, дванайсет, тринайсет, направо да ти се скъса сърцето. Да, бяха ужасно жестоки времена… Но това е положението. Винаги съм казвал, че в затвора виждаш хората в най-лошата им светлина, както и в най-добрата. Познавал съм много джентълмени през времето си тук. Виждал съм хора, които пристигат разбойници и си тръгват светци, както и обратното. Съпровождал съм хора до бесилката и съм бил горд да им стисна ръката.

— Това сигурно ги е ободрило безкрайно, сър! — каза високо Фрейзър.

Дънкан видя как г-н Мънди се изчерви, сякаш го бяха заловили в нещо нередно. Хамънд се обади бързо:

— Кой беше най-жестокият човек, който е бил затворен тук, сър? Кой беше най-големият разбойник?

Но г-н Мънди не се остави отново да го въвлекат в разговор. Той отпусна скръстените си ръце и се изправи.

— Добре — каза той и тръгна нататък. — Вие, хора, трябва сега да доядете вечерите си. Хайде.

Той отново започна обиколката си на трапезарията, като вървеше бавно и леко накуцваше заради болките си в хълбока.

Гигс и Хамънд засумтяха от смях.

— Той е скапан мек сгуртак! — каза Хамънд, когато г-н Мънди вече не можеше да го чуе. — Скапан сладур, нали? Но аз ще ви кажа нещо. Той трябва да се е побъркал, за да стои в затвора… колко време каза? Трийсет и седем години? На мен трийсет и седем дена ми бяха предостатъчни на това гадно място. Трийсет и седем минути. Трийсет и седем секунди…

— Гледай! — обади се Гигс. — Виж го как върви! Защо ходи така? Върви като тъп стар гъсок. Представи си, че някой тип тръгне да прескача стената, докато г-н Мънди е там! Представи си как само ще тръгне да го гони!

— Остави го на мира, а? — каза внезапно Дънкан.

— Какво ти става? — погледна го Хамънд учуден. — Просто се смеем малко. Господи, ако не можеш и да се посмееш на това място…

— Просто го оставете на мира.

— Добре, извини ни — изкриви лице в гримаса Гигс. — Забравихме, че двамата с него сте толкова близки.

— Не сме никакви — каза Дънкан. — Просто…

— Да, зарежете това, става ли? — обади се един друг човек, онзи с присвояването. Той се опитваше да чете нарязания „Дейли експрес“, но когато го тръсна, част от него падна на земята. — Това тук е като проклетата зоологическа градина по време на хранене.

Гигс бутна назад стола си и се изправи.

— Хайде, приятел — каза той на Хамънд. — Тази маса смърди така или иначе.

Те си взеха чиниите и се отдалечиха. След момент онзи с присвояването и още един мъж също станаха. Мъжете до Дънкан в другия край на масата седнаха по-близо един до друг. Единият от тях имаше домино, направено от дървени изрезки, и двамата започнаха да нареждат фигурите за игра.

Фрейзър отново се протегна на стола си и каза:

— Още една вечеря в Уормууд скрабс, корпус „Д“. — Той погледна към Дънкан: — Никога не съм мислил, че ще нападнеш така Хамънд и Гигс, Пиърс. И всичко това заради господин Мънди! Той ще бъде много трогнат.

Дънкан се беше разтреперил леко, понеже мразеше кавгите и сблъсъците. Винаги ги беше мразил.

— Хамънд и Гигс ми действат на нервите — отвърна той. — Господин Мънди си е много добре. Той е по-добър от мистър Гарниш и другите, всеки ще ти каже това.

Но Фрейзър сбърчи устни и каза:

— Аз предпочитам Гарниш пред Мънди. Искам да кажа, предпочитам един откровен садист пред лицемер. Всички тези проклети глупости за ръкуването с осъдените на смърт.

— Той просто си върши работата, като всеки друг.

— Като платените от държавата насилници и убийци навсякъде!

— Господин Мънди не е такъв — отвърна упорито Дънкан.

— Той със сигурност има някои много странни идеи за християнството — каза Уотлинг на Фрейзър, макар че гледаше Дънкан. — Чувал ли си го някога да говори за това?

— Мисля, че да — отговори Фрейзър. — Той е от поклонниците на Мери Бейкър Еди, нали?

— Веднъж ми каза нещо, когато бях в лечебницата с едни много болезнени циреи. Той каза, че циреите са проява — това бяха точните му думи, — са проява на моята вяра в болката. Каза: „Ти вярваш в Бог, нали? Тогава знаеш, че Господ е съвършен и е направил съвършен свят. В такъв случай как може да имаш циреи?“ После вика: „Това, което докторите наричат «циреи», е просто твоята погрешна вяра! Направи вярата си истинска и циреите ти ще изчезнат!“

Фрейзър се засмя гръмко.

— Каква поезия! — извика той. — И каква утеха, да речем за някой, на който бомбата току-що му е откъснала крака, или в корема му е забит щик!

— Ти си толкова лош, колкото и Хамънд — намръщи се Дънкан. — Просто защото не си съгласен с това.

— А с какво да съм съгласен? — каза Фрейзър. — Не можеш да си съгласен или несъгласен с глупости. А това са глупости, с пълна сигурност. Едно от онези неща, измислени, за да успокоят изгладнелите за секс възрастни жени. — Той изсумтя. — Като ЖДС^[6].

— Е, не знам за това — каза резервирано Уотлинг.

— Във всеки случай той не е толкова различен от теб — каза Дънкан.

— Какво имаш предвид? — продължаваше да се усмихва Фрейзър.

— Това, което каза и Уотлинг. И двамата мислите, че светът може да бъде съвършен, не е ли така? Но той поне прави нещо за тази цел, като се стреми да пропъди злото с волята си. Вместо само… вместо само да седи тук, имам предвид.

Усмивката на Фрейзър угасна. Той погледна Дънкан, после встрани. Настъпи неловко кратко мълчание. После Уотлинг отново подхвана:

— Нека те питам това, Фрейзър — каза той с вид на човек, който продължава разговор, в който Дънкан нямаше място. — Ако на твоя съдебен процес ти бяха казали…

Фрейзър скръсти ръце, слушайки, и постепенно започна да се усмихва отново — доброто му настроение явно напълно се възстанови.

Дънкан почака, после се обърна. Мъжете от другата му страна тъкмо бяха свършили една игра. Двама от тях леко ръкопляскаха.

— Добре изиграно — каза любезно единият. Той и съседът му подадоха на другия малките купчинки тютюн, които използваха като залози. После тримата започнаха да обръщат фигурките на доминото и да ги размесват за нова игра. — Искаш ли да играеш? — попитаха те, като видяха, че Дънкан седи изолиран. Но той поклати отрицателно глава. Струваше му се, че беше обидил Фрейзър, и съжаляваше. Смяташе да изчака още една минута, за да види дали Фрейзър няма да се откаже от спора с Уотлинг и да се обърне към него…

Но Фрейзър не се обърна, а и скоро вонята на запушения канал стана непоносима. Дънкан сложи ножа и вилицата си един до друг.

— Ще се видим по-късно — каза той на играчите на домино.

— Да, до после, Пиърс. Недей…

Но думите им бяха прекъснати от нечий вик:

— Ю-хууу! Мис Трагедия! Ю-хууу!

Това беше Леля Ви и двама от приятелите й — момчета, с няколко години по-големи от Дънкан, наречени Моника и Стела. Те ситняха по трапезарията между масите, пушеха и махаха с ръце. Сигурно бяха забелязали Дънкан, когато се изправи. Сега отново извикаха:

— Ю-хууу! Какво има, мис Трагедия? Не ни ли харесваш?

Дънкан бутна стола си под масата. Той забеляза, че Фрейзър вдигна поглед, като че ли раздразнено. Уотлинг отново беше свил строго устни, лицето му придоби укорително изражение. Леля Ви, Моника и Стела заситниха насам. Дънкан взе чинията си и се отдалечи с нея в момента, в който те стигнаха до масата му.

— Тя побягна, гледай! — чу той Моника да казва зад гърба му. — За къде се е забързала? Мислиш ли, че тя има съпруг, там някъде в малиновите храсти?

— Не и тя, скъпи мои — каза Леля Ви, като изпуфка дима от ръчно свитата си цигара. — Не и докато още е в черно за последния. Вижте я, тя седи като фигура на Търпението върху надгробен паметник и буквално се хили на Скръбта^[7]! Нали знаете историята й? Не сте ли я виждали как шие пощальонски чанти? Шев по шев, с малката си бяла ръка. А нощем, скъпи мои, тя се промъква там и разпаря всички шевове, кълна се.

Те се отдалечиха и гласовете им заглъхнаха. Но Дънкан почувства, че се изчерви от думите им, и то ужасно, като виновен човек, от шията до челото. А което беше по-лошо, той погледна назад към масата си и видя лицето на Фрейзър, чието изражение беше толкова неприятно, със смесица от неловкост, гняв и отвращение, че на Дънкан почти му прилоша.

Той изсипа неизядената храна, а след това изплакна чинията, ножа и вилицата си във ваната със студена вода без сапун, която им беше дадена за миене на съдовете. После отиде през трапезарията до стълбището и започна да се изкачва по него колкото се може по-бързо.

Почти веднага се задъха. Всички те се задъхваха и от най-малкото физическо усилие. На третия етаж трябваше да спре, за да си поеме дъх. А когато стигна до своята площадка, Дънкан се облегна на перилото пред килията си и изчака сърцебиенето му да се успокои. Той улови ръце една в друга, облегна се на лакти и се загледа надолу към залата.

Глъчката от спорещите гласове, от виковете и смеха се чуваше по-слабо тук, а гледката беше по свой начин силно впечатляваща. Защото залата беше дълга колкото малка градска улица, с покрив от затъмнено стъкло. Над нея, на равнището на втория етаж беше опъната мрежа и Дънкан виждаше хората през маранята на цигарения дим, жиците и болезнената изкуствена светлина. Това беше като да гледаш някакви създания в пещера или под водата. Те изглеждаха като странни бледни същества, които никога не виждаха дневна светлина. Това, което най-много се набиваше на очи от тази височина — помисли си той, — беше сивотата на всичко: бетонния под, убитата боя на стените, безформените пепеляви униформи с тяхната единствена червена звезда, мушамените покривки на масите с цвят на повръщано… Само Фрейзър, отново му се стори, изпъкваше като единствен ярък обект — защото неговата подстригана коса беше руса, докато тази на повечето други мъже беше черна или тъмнокестенява, а и той се движеше оживено, за разлика от другите, които седяха отпуснато. А когато се засмееше — както сега, — гласът му отекваше гръмко и достигаше чак дотук.

Той продължаваше да говори с Уотлинг. Слушаше съсредоточено нещо, което последният казваше, и от време на време кимаше с глава. Дънкан знаеше, че Фрейзър не харесва много Уотлинг. Но истината беше, че той би обсъждал нещо с всекиго часове наред просто заради самия разговор — ако Фрейзър те гледаше или ти говореше въодушевено, това още не значеше нищо. Той беше въодушевен за всичко.

— Това момче, Фрейзър, не би трябвало да е тук — беше казал веднъж г-н Мънди на Дънкан насаме. — Идвайки от такова семейство, при всички преимущества, които е имал!

Той смяташе присъствието на Фрейзър тук за нещо като обида към другите мъже. Казваше, че той играе на затворник. И не харесваше факта, че Дънкан беше в една килия с него. Смяташе, че Фрейзър ще му внуши разни странни идеи. Ако можеше да намери начин за това, г-н Мънди щеше да даде на Дънкан самостоятелна килия.

Може би г-н Мънди беше прав, помисли си Дънкан, като погледна отново гладко сресаната руса коса на Фрейзър. Може би той само играеше на затворник — подобно на принц, който се е преоблякъл като просяк. Но пък каква беше разликата тук между това да играеш на нещо и да го правиш наистина? Това беше като да играеш, че те подлагат на изтезания или че те убиват! Беше като да отидеш в армията и да кажеш, че го правиш просто за забавление — войниците, които стрелят по теб от другата страна, няма да знаят, че ти само се преструваш.

Фрейзър отново се опъна на стола си, като повдигна ръце на тила си и протегна дългите си крака. Той продължаваше да е с гръб към Дънкан, който изведнъж усети, че желае Фрейзър да се обърне и да погледне нагоре. Той се взираше в тила му и се опитваше да му внуши да се обърне. Дънкан съсредоточи целия си ум върху това и изпрати надолу думите като един вид лъч: „Погледни, Фрейзър!“, помисли си той. „Погледни, Робърт Фрейзър!“ Той използва дори затворническия му номер. „Погледни, Фрейзър, номер 1755! 1755 Робърт Фрейзър, погледни към мен!“

Но Фрейзър не погледна. Той продължаваше да говори с Уотлинг и да се смее. Накрая Дънкан се отказа. Той примига и разтърка очи. А когато отново ги отвори, срещна погледа на г-н Мънди, който сигурно беше забелязал, че се е облегнал тук, и го беше наблюдавал. Той кимна на Дънкан и после отново тръгна бавно между масите. Дънкан се обърна, влезе в килията и си легна изтощен.

 

 

— Закъсня — каза Бети, приятелката на Вив, когато тя изтича надолу по стълбите до гардеробната в министерството.

— Знам — отвърна Вив задъхана. — Гибсън забеляза ли?

— Вътре е с мистър Арчър. Изпратиха ме чак долу до сутерена за тези. — Бети повдигна едни папки. — Ако побързаш, всичко ще е наред. Къде беше, впрочем?

— Никъде — поклати глава Вив и се усмихна.

Тя продължи да тича, като пътьом свали ръкавиците и шапката си. Когато стигна до гардеробчето си, дръпна рязко вратата му и натъпка палтото си вътре. Мис Гибсън им позволяваше да държат дамските си чанти на бюрата, така че нея я взе. Но преди да затвори вратата на гардеробчето, тя бързо отвори чантата си и погледна вътре, за да е сигурна, че има всичко, което можеше да й потрябва — дамска превръзка и кутия аспирин, защото цикълът й наближаваше и гърдите и стомахът я боляха. Искаше й се да отиде в тоалетната и да си сложи превръзката още сега, но нямаше време. Поне взе един аспирин, когато тръгна обратно по стълбите, сдъвка го без вода и го глътна, като направи гримаса от горчивия му тебеширен вкус.

В обедната си почивка се беше върнала чак до общежитието. Беше отишла там да провери пощата си. Защото знаеше, че ще има картичка за нея от Реджи — той винаги й пращаше няколко реда след техните съботи. Това беше единственият начин, по който й казваше, че е добре. Този път картичката имаше една глупава илюстрация — войник и хубаво момиче по време на противовъздушно затъмнение, войникът намигаше, а надписът отдолу гласеше: „Поддържай тъмнината“. До това Реджи беше написал „Щастливи гаджета!“ А на гърба под едно „Б. М.“, което значеше „блестящо момиче“, бе написал: „Търсех брюнетка, но намирах само блондинки. Ще ми се аз да бях на негово място, а ти да беше момичето! Ххх“. Сега картичката беше в чантата й, до кутията с аспирин.

Беше два и петнайсет, а нейната стая се намираше на седмия етаж. Тя можеше да вземе асансьора, но асансьорите бяха бавни и преди й се беше случвало да ги чака дълго. Затова тръгна по стълбите. Движеше се бързо и равномерно като бегач на далечни разстояния, сгънала ръце под гърдите си. Стъпваше на пръсти, защото стълбите бяха твърди, мраморни и токчетата се чуваха силно по тях. Размина се с един мъж, който се засмя и каза:

— Гледай ти! За какво е цялото това бързане? Да не би да знаете нещо, което ние не знаем?

Това я накара да забави леко ход, докато мъжът се отдалечи, след това отново ускори крачка. Чак на площадката на седмия етаж тя тръгна бавно, за да си поеме дъх, да изтрие лице с кърпичката си и да приглади косата си.

Сега до ушите й достигна някакъв силен шум — пук, пук, пук, — който приличаше на избухването на миниатюрни снаряди. Тя мина бързо по коридора, отвори една врата и звукът стана почти оглушителен — помещението беше пълно с бюра, на всяко от които някое момиче печаташе нещо. Някои носеха слушалки, за да си предпазват ушите. Повечето печатаха от стенограми. Тя удряха клавишите силно, защото на машините им имаше не по един, а по два или три и понякога четири листа хартия, с индиго помежду им. Помещението беше голямо, но задушно. Прозорците бяха уплътнени против проникването на отровен газ още преди години, а върху стъклата им беше залепена кафява опаковъчна хартия в случай на взрив.

Миризмата беше главозамайваща — миризма на пудра, фризьорски препарат за къдрене, индиго, цигарен дим и пот. На стените висяха постери от различни кампании на министерството — плакати с Картофа Пит и други жизнерадостни кореноплодни, които те умоляваха да ги свариш и да ги изядеш, както и девизи, приличащи на стари религиозни възвания:

СЕЙ ОЩЕ СЕГА!

ПРОЛЕТТА и ЛЯТОТО ще дойдат както обикновено — ДОРИ във ВРЕМЕ НА ВОЙНА.

В края на помещението имаше една маса, отделена от останалите. Столът зад нея беше празен. Но минута, след като Вив беше седнала, бе махнала калъфа на пишещата си машина и бе започнала да работи, вратата към офиса на г-н Арчър се отвори и мис Гибсън надникна вътре. Тя плъзна поглед по помещението и като видя, че всички момичета са тук и печатат, отново се скри.

В момента, в който вратата се затвори, Вив почувства, че нещо малко и леко я удари по рамото и отскочи към пода. Бети я беше замерила с един кламер от бюрото си на три метра разстояние.

— Ти водиш очарователен живот, Пиърс — каза тя, като подчертаваше с уста произношението на думите, за да може Вив да я разбере.

Вив й се изплези и се върна към работата си.

Тя печаташе една таблица, списък на различни храни и техните стойности в калории — пипкава работа, защото първо трябваше да напечаташ вертикалните колони, с правилното разстояние помежду им, а после трябваше да извадиш листовете и да ги сложиш хоризонтално, за да напечаташ редовете. И разбира се, трябваше да направиш това, без да оставиш листовете да се приплъзнат един спрямо друг, иначе най-горният щеше да изглежда добре, но копията отдолу щяха да са погрешни.

С такова усилие да направиш нещата както трябва, и при този шум и задух човек би могъл, помисли си Вив, със същия успех да работи и във фабрика, която произвежда прецизни части за самолети. Но във фабриката сигурно щеше да печелиш повече. Хората обаче намираха за очарователно, когато им кажеш, че си машинописка в министерството. И много от момичетата бяха от висшата класа — те имаха имена като Нанси, Минти, Фелисити, Дафни, Фей. Вив нямаше много общо с никоя от тях. Дори Бети, която дъвчеше дъвка и обичаше да говори като остроумничеща нюйоркска сервитьорка от някой филм, беше завършила девически пансион и беше пълна с пари.

Вив, обратно, беше дошла на тази работа, след като бе завършила секретарски курс в един колеж в Балъм. Инструкторката й там беше чудесна жена и я бе окуражила да кандидатства.

— В наше време няма причина — беше й казала тя — момиче с произход като твоя да не може да се справи толкова добре, колкото и момиче от по-добро семейство.

Тя просто беше посъветвала Вив да вземе уроци по добра дикция. След това за половин час всяка седмица в продължение на три месеца Вив стоеше изчервена пред една възрастна актриса в приземната й стая в Кенсингтън и рецитираше поезия. Още си спомняше цели куплети от Уолтър де ла Меър^[8].

Пътникът попита „Има ли тук някой?“

и почука по вратата, осветената от луната.

Но се чуваше как само конят му тревата хрупа

От покритата с папрат земя сред гората^[9].

В деня на интервюто й за работа видът на момичетата от добри семейства в чакалнята на министерството, както и начинът, по който те звучаха, напълно я ужасиха. Едно от момичетата беше казало безгрижно:

— О, това ще бъде шега работа, момичета! Те просто искат да се убедят, че косата ни не е боядисана и че не използваме думи като „тате“ и „клозет“ и други подобни ужасии.

Интервюто обаче мина много добре. Но Вив не можеше да чуе думата „клозет“ дори сега, след толкова време, без да си спомни този момент и това момиче.

Когато започнаха неприятностите с Дънкан, тя не ги сподели с никого. Никой, дори Бети, не знаеше, че тя изобщо има брат. В началото на войната момичетата от общежитието от време на време я питаха — по директния, безгрижен начин, по който хората задават подобни въпроси:

— Нямаш ли брат, Вив? Късметлийка! Братята са нещо ужасно, аз не мога да търпя моя.

Сега обаче никой вече не питаше за братя, приятели или съпрузи — просто за всеки случай.

Тя довърши таблицата, която печаташе, и започна друга. Момичето на бюрото пред нея — на име Милисънт — се облегна на стола си и разтърси глава. Един косъм долетя до листа хартия на печатната машина на Вив — дълъг, кафяв и много сух от многократното къдрене, но с топчица мас, голяма колкото върха на карфица, в корена. Вив го духна на пода. Тя беше открила, че ако се загледаш внимателно в пода по това време на деня, ще видиш, че той е покрит с такива косми. Понякога си мислеше какво ли грамадно количество оплетена коса свършва в метлите на чистачките, след като те изметат зданието. Сега тази мисъл, заедно с миризмите и общата задушност на помещението, я потисна още повече. Тя си даде сметка колко й беше писнало да живее с жени! Гадеше й се до смърт от близостта на толкова много момичета! Пудра! Парфюми! Следи от червило по краищата на чашите и на моливите! Обръснати подмишници и крака! Флакони от верамон^[10] и кутийки от аспирин!

Това й напомни за аспирина в чантата й. А оттам умът й се прехвърли върху картичката на Реджи. Тя си представи как той я пише и после я изпраща. Видя лицето му, чу гласа му, почувства докосването на ръката му — и той започна ужасно да й липсва. Тя започна да брои наум всичките невзрачни хотелски стаи, в които бяха правили любов. Спомни си за всичките тези пъти, в които Реджи трябваше да я остави, за да отиде у тъща си или при жена си. Той винаги казваше: „Иска ми се да си отивах вкъщи при теб.“ Беше искрен, тя знаеше това. Кой знае какво си мислеше жена му. Вив не искаше да се пита за това. Тя не беше от типа жени, които биха го разпитвали за семейството му, никога не любопитстваше и не копаеше в тази тема. Беше виждала снимка на жена му и малкия му син, но това бе преди години. Кой знае дали не се беше разминавала с тях на улицата! Би могла да ги срещне в някой автобус, в метрото, дори да разговаря с тях, без да разбере. „Какви чудесни, хубави деца! — Така ли мислите? Одрали са кожата на баща си. Нека ви покажа снимка…“

„Мляко, яйца, сирене, мръсник“, беше напечатала тя. Бързо погледна листа, после го извади и започна отново. Докато слагаше новите листове, тя се запита какво ли прави Реджи в този момент. Дали мисли за нея? Вив се опита да го достигне с ума си. „Скъпи мой“, извика го тя в мислите си. Никога не го наричаше така в негово присъствие. „Скъпи мой, скъпи мой…“ Тя затисна хартията и отново започна да печата. Но Вив печаташе свободно по десетопръстната система и едно от предимствата — или недостатъците — на това умение беше, че докато пръстите ти летят по клавишите, мислите ти се реят в друга посока. Ако имаше нещо в ума ти, то сякаш улавяше ритъма на пишещата машина и тръгваше като влак… Сега тя си мислеше за Реджи. Спомни си усещането, което изпитваше, когато го държеше в обятията си. Спомни си как ръцете му се плъзгат по бедрата й. Усещаше този спомен в пръстите си, в гърдите си, в устните си и между краката си… Беше ужасно да си мислиш толкова живо такива неща с всички тези момичета от висшата класа наоколо и при постоянното трак-трак-трак на толкова много пишещи машини. Но… Тя огледа помещението. Не бяха ли някои от тези момичета влюбени? Наистина влюбени, както беше тя в Реджи. Сигурно някога някой беше целувал дори мис Гибсън. Някой мъж сигурно я е желал. Някой мъж може би е лежал с нея на пода на спалнята, свалил е гащите й, влязъл е в нея и е тласкал, и тласкал…

Внезапно вратата на офиса на г-н Арчър се отвори и отново се появи самата мис Гибсън. Вив се изчерви и наведе глава. „Свинско, бекон, говеждо, агнешко, пилешко“, напечата тя. „Херинга, сардина, сьомга, скариди.“

Но мис Гибсън беше забелязала погледа й и я извика.

— Мис Пиърс — каза тя, държейки в ръка един циклостилен лист, — изглежда по някаква причина вие имате свободно време. Занесете това долу до печатницата и ги накарайте да напечатат двеста копия. Колкото се може по-бързо, моля.

— Да, мис Гибсън — отговори Вив, взе циклостилния лист и излезе.

Печатницата беше два етажа по-долу в края на друг мраморен коридор. Вив говори с момичето, което отговаряше за нея — момиче с простовато лице и очила, което всички недолюбваха. Докато въртеше ръчката на една машина, тя погледна циклостила на мис Гибсън и каза с голямо презрение:

— Двеста? Правя разпечатка от хиляда копия за мистър Брайтман. Проблемът с всички вас е, че изглежда смятате, че човек може да щракне с пръсти и готово, копията са напечатани. Ще трябва да си ги извъртиш сама, страхувам се. Работила ли си някога на такава машина? Последното момиче, което беше тук, така оплеска нещата, че барабанът беше неизползваем с дни.

Веднъж бяха показвали на Вив как да се слага циклостилът, но това беше преди месеци. Тя започна да се пипка с гнездото на машината, а другото момиче, като продължаваше да върти своята машина, от време на време поглеждаше и викаше унищожително:

— Не така! Така, виж! Така!

Накрая циклостилът, хартията и мастилото бяха нагласени както трябва. Всичко, което оставаше на Вив да направи, беше да застане до машината и да завърти ръчката, двеста пъти… От това движение почувства болка в крехките си гърди. Усети, че се изпотява. А за да направи нещата още по-лоши, един мъж от друг отдел влезе, застана там и започна да я гледа, усмихвайки се.

— Винаги ми е харесвало да гледам как момичетата правят това — каза той, когато тя свърши. — Изглеждате като работнички в мандра, които избиват масло.

Той трябваше да направи само няколко копия и свърши, докато Вив преброи копията си и ги изчака да изсъхнат, така че й държа вратата, когато тя излезе. Направи го доста неловко, защото вървеше с бастун — Вив знаеше, че е бил пилот в началото на войната и е бил осакатен при някаква катастрофа. Той беше млад и светлокос — от този вид мъже, за които момичетата казват „Той има чудесни очи“ или „Има чудесна коса“ не защото очите или косата му са особено красиви, а защото останалата част от лицето му изобщо не е красива, а ти все пак искаш да кажеш нещо хубаво за него. Тръгнаха заедно по коридора и тя се почувства длъжна да върви с неговата скорост.

— Вие сте едно от момичетата на мис Гибсън, нали? — каза той. — На най-горния етаж. Така си и мислех. Забелязвал съм ви тук и преди.

Те стигнаха до стълбището. Ръката на Вив я болеше от въртенето на машината, а освен това изпитваше някакво смущаващо усещане за влага между краката. Помисли си, че навярно е пот, но би могло да е и нещо по-лошо. Ако мъжът не беше с нея, щеше да изтича надолу до тоалетната. Но не искаше той да я види как се втурва натам. Мъжът се изкачваше нагоре стъпало по стъпало, като се подкрепяше, държейки се за перилото. Може би и той малко пресилваше нещата, за да остане още няколко минути с нея…

— Това там сигурно е вашата стая — каза той, когато стигнаха догоре. — Разбирам по тракането. — Той премести бастуна от дясната в лявата си ръка, за да може да се ръкува с нея. — Е, довиждане, мис…

— Мис Пиърс — каза Вив.

— Довиждане, мис Пиърс. Може би някой път ще ви видя отново да биете мляко. Или пък… Е, ако искате вместо това да изпиете нещо по-силно…

Вив отвърна, че ще си помисли за това, понеже не искаше той да сметне, че няма да го направи — от съчувствие заради крака му. Тя би могла дори да го остави да я изведе на среща. Би могла да го остави да я целуне. Какво лошо има в това? То не би значило нищо. Би било просто едно от многото незначителни неща. Съвсем различно от това с Реджи.

Вив даде листовете на мис Гибсън, но на връщане към мястото си се разколеба, още мислейки за тоалетната. Спомни си за едно момиче, което преди няколко седмици беше видяно из цялата сграда с кръв по полата. Така че си взе чантата, върна се при мис Гибсън и попита дали може да излезе за малко.

Мис Гибсън погледна часовника и се намръщи.

— О, добре. Но именно затова момичетата имат обедна почивка, не забравяйте.

Този път, за да не се друса по стълбите, Вив взе асансьора. След това почти изтича в гардеробната, влезе в една от кабинките в тоалетната, вдигна си полата, свали си гащите, взе няколко листа хартия от поставката и ги притисна между краката си.

Но когато отдръпна хартията, тя беше съвсем бяла. Помисли си, че може би, ако се изпикае, това ще изкара кръвта. Но не стана така.

— По дяволите — каза тя на глас. Защото циклите й бяха достатъчно дразнещи, когато дойдеха, но очакването им беше едва ли не по-лошо. Тя взе дамската превръзка и си я сложи, просто за всеки случай. Погледна в чантата си, видя картичката на Реджи и почти се изкуши да я извади и да я прочете отново…

До картичката беше малкият й джобен бележник — тъничък син бележник от министерството, с молив на гърба. Когато го видя, тя се замисли. Опита се да си спомни датата. Колко време беше минало от последния й цикъл? Изведнъж й се стори, че е минала едва ли не цяла вечност.

Тя извади бележника и го отвори. Страниците изглеждаха загадъчно, като изписани от шпионин, защото в тях имаше всякакви тайни кодове — един знак за дните, в които беше посещавала Дънкан, друг за съботите й с Реджи и дискретна малка звездичка на всеки двайсет и осем или двайсет и девет дена. Сега тя започна да брои дните от последната звездичка, стигна до двайсет и девет и продължи нататък — трийсет, трийсет и един, трийсет и два, трийсет и три.

Не можеше да повярва на очите си. Върна се и отново преброи дните. Никога преди не й беше закъснявало толкова. Всъщност никога не й беше закъснявало изобщо. Винаги се шегуваше с другите момичета, че е като часовник, като календар. „Това е заради нападенията“, каза си тя. Сигурно това беше причината — нападенията объркаха всички и всичко. В това имаше смисъл. Тя беше много уморена, сигурно тялото й се бе изтощило.

Вив дръпна още хартия от поставката и отново я постави между краката си. И когато хартията отново остана бяла, тя дори се изправи на крака и подскочи леко няколко пъти, опитвайки се да изтласка кръвта навън. Но от скоковете я заболяха гърдите — болката беше много силна, почти пронизваща и когато сложи ръка на тях, Вив почувства колко подути бяха те, колко опънати и пълни.

Отново взе бележника и го разгледа за трети път. Може би беше направила някаква грешка с последната дата.

Но тя знаеше, че няма грешка. Помисли си: „Не може да съм. Не може!“ А ако беше… Умът й препускаше като бесен. Защото ако беше, това трябва да се бе случило не последния път с Реджи, а предишния. А това беше вече месец по-рано…

Не, помисли си тя. Не можеше да повярва в това. Каза си: „Ще се оправиш“. После изпъна дрехите си с треперещи ръце. „Всяко момиче си пати, но не и ти. Реджи е много внимателен и ти си добре. Няма ти нищо. Не може да си!“

 

 

— Ето я най-сетне — каза Бинки, когато Кей се качи на лодката на Мики и отвори вратите на каютата. — Кей! Помислихме си, че няма да дойдеш.

Лодката се залюля.

— Здравей, Бинк. Здравей, Мики. Извинявайте, че закъснях.

— Няма значение. Идваш точно навреме за едно питие. Правим джин с лимонов сок и захар.

— Охо, джин с лимонов сок! — каза Кей и остави чантата си. Погледна часовника си. Беше само пет и петнайсет.

— О, майната му! — каза Бинки, която видя нейното изражение. — Не знам как е твоят черен дроб, но моят още е на мирновременен режим.

Кей си свали кепето. Също като Мики и Бинки тя беше облечена в униформа, готова за работа. В каютата имаше печка и съскаща газена лампа и беше много топло, тъй че Кей се отпусна на стола срещу Бинки, разкопча сакото и разхлаби вратовръзката си.

През това време Мики носеше чаши, лъжици и сифон с газирана вода. Тя ги сложи на една обърната бирена щайга между Бинки и Кей, после донесе джина и отвори лимоновия сок. Джинът беше от някакъв евтин, безименен вид, но вместо някое ободряващо питие, тя имаше истински лимонов сок — в кафява аптекарска бутилка с бяла запушалка на винт. Бинки го била купила от аптеката като хранителна добавка.

Мики разбърка съставките и им подаде чашите, като запази една за себе си. Те ги надигнаха, опитаха питието и присвиха очи.

— Прилича на киселината от някоя батерия! — каза Кей.

— Това няма значение, скъпо момиче — отвърна Бинки. — Мисли си, че е витамин C.

Тя раздаде цигари. Бинки обичаше силния турски тютюн, който се намираше трудно. Тя държеше цигарите в една декоративна златна табакера, но ги беше разрязала на две, за да трае пакета по-дълго. Самата Бинки пушеше с потъмняло цигаре от слонова кост, но Мики и Кей, които взеха по една половинка, трябваше да я защипят между палеца и показалеца си и да се наведат много близо до запалката.

— Чувствам се като баща си — каза Мики, като изпафка дима и се отдръпна назад. Баща й беше букмейкър в къща за залагания.

— Изглеждаш като гангстер — каза Кей. — И като заговорих за това… — Сърцето й трепна от възбуда. — Не иска ли някоя от вас да знае защо закъснях?

— Господи, напълно забравих — отвърна Мики, като свали цигарата си. — Ти ходи при онези черноборсаджийски приятели на Коул! Нали не са те арестували?

— Не говориш за онези проклети момчета от черния пазар, нали? — каза Бинки, като извади цигарето от устата си. — О, Кей, как си могла?

— Знам — отвърна Кей и вдигна ръце. — Знам. Знам. Това е абсолютно отвратително. Но аз вземам уиски от тях от месеци.

— Уискито не се брои. Уискито е на практика лекарство в работа като нашата. Нещо друго?

— Но Бинк, това е за Хелън. Тя има рожден ден в края на месеца. Поглеждала ли си скоро в магазините? По-зле е от всякога. Исках да й взема… не знам, нещо хубаво. Малко романтика. Тази проклета война е изхвърлила всякаква романтика от живота на жени като нея. За нас всичко е наред, ние можем просто да си подскачаме в мръсотията и това дори ни харесва…

— Но крадени стоки, Кей! Крадени стоки!

— Коул казва, че застрахователите покриват всичко това. И във всеки случай повечето от тези неща са от преди войната — изоставени, стоят си така неизползвани. Това не е точно грабеж. За бога, никога не бих докоснала нещо ограбено.

— Радвам се да го чуя! Но едва ли можеш да очакваш да одобрявам такива постъпки. И ако в щаба разберат…

— И аз не ги одобрявам — каза Кей. — Знаеш, че е така. Просто… — Тя се смути. — Е, омръзна ми да гледам как лицето на Хелън става все по-уморено и изхабено. Ако бях неин съпруг, щях да съм някъде на фронта. Нямаше да мога да направя нищо за това. Но истината е, че аз съм тук…

— Запази си сладките приказки за военния съд — каза Бинки, като вдигна ръка. — Господ ми е свидетел, че той ще бъде и мой съд, ако се разбере, че съм участвала в нещо такова.

— Все още не си участвала в нищо! — каза Мики нетърпеливо. — Какво взе, Кей? За какво става дума?

Кей първо им описа мястото, на което е ходила — стая в сутерена на разрушен магазин в Бетнал Грийн.

— Бяха много учтиви — каза тя, — след като разбраха, че съм приятелка на Коул, а не някоя детективка от полицията. О! Ако можехте само да видите какви неща имат там! Кашони с цигари! Сапуни! Ножчета за бръснене! Кафе!

— Кафе!

— И дълги чорапи. Много се изкуших от дългите чорапи, трябва да призная. Но нали разбирате, имах наум нощница. Нощницата на Хелън направо се разпада! Къса ми се сърцето, като я гледам. Те започнаха да ровят из нещата си — памучни покривки за легло, фланелени пижами… И тогава видях това.

Тя беше вдигнала чантата си и сега я отвори и извади плоска правоъгълна кутия. Кутията беше розова, завързана с копринена фльонга.

— Гледайте — каза тя, когато Мики и Бинки се наведоха да видят. — Прилича на нещо, което някой приятел от американски филм носи под мишница, когато отива да се срещне с някоя хористка зад сцената.

Тя сложи кутията на коленете си, спря за момент, за да разпали нетърпението им, и след това внимателно повдигна капака. Видяха се няколко пласта станиол. Тя ги махна и разкри атлазена пижама, горнище и долнище, с перлен цвят.

— Охо! — възкликна Мики.

— Охо, я! — каза Кей. Тя повдигна горнището и го тръсна. То падаше тежко в ръцете й, като дългата коса на момиче. И въпреки че беше студено от престоя си в кутията, тя усети, че горнището се стопли под ръцете й, още докато го държеше. Нещо в него — гладкостта му, блясъкът му — я беше накарало да си помисли за Хелън. Сега отново се сети за нея, като пак го разтръска, за да види диплите му.

— Вижте как блести! — каза тя. — Вижте копчетата! — Копчетата бяха кокалени, гладки като кръгли лепенки и удивително приятни за пипане и гледане.

Бинки премести цигарето от едната си ръка в другата, за да може да повдигне маншета на пижамата и да прокара палец по атлаза.

— Това е страшно фино нещо, няма спор — призна тя.

— Виждаш ли етикета? Френски е, виж.

— Френски? — каза Мики. — Ето ти на! Хелън ще допринесе за Съпротивата дори само като го носи.

— Скъпо момиче — обади се Бинки, — тя няма да оказва никаква съпротива, след като веднъж облече това.

Те се засмяха. Кей обърна горнището от другата страна, за да му се възхищава още малко. Дори се изправи и допря пижамата до себе си:

— Изглеждат абсурдни на мен, разбира се, но поне можете да добиете представа.

— Чудесни са — каза Мики, като се облегна назад. — Но се басирам, че струват цяло състояние, нали? Хайде, кажи ни истината: колко даде за тях?

Кей беше започнала да сгъва комплекта. Сега почувства, че се изчерви, и отвърна, без да повдига глава:

— О, сещаш се.

— Не — каза Мики, като продължаваше да я гледа. — Не се сещам.

— Човек не би очаквал качествено нещо като това да е евтино. Не и във военно време…

— Колко? Кей, изчерви се!

— Просто е топло. От проклетата печка!

— Пет лири? Шест?

— Е, все трябва да разпилея семейното богатство на Лангриш за нещо! И какво друго, по дяволите, има в днешно време, за което да си похарчиш парите? Няма алкохол в кръчмите, нито тютюн в магазините.

— Седем лири? Осем? — Мики се беше взряла в нея. — Кей, нали не повече?

Кей каза бързо, но доста неясно:

— Не. Около осем.

В действителност тя беше платила десет лири за нощницата и още пет за пакет кафе на зърна и две бутилки уиски. Но не искаше да признае това.

— Осем лири! — извика Мики. — Да не си побъркана?

— Но помисли си колко щастлива ще направи това Хелън!

— Не и наполовина толкова щастлива, колкото си направила тези черноборсаджии.

— Е, и какво от това! — каза Кей, почувствала изведнъж въздействието на джина, който я направи войнствена. — В любовта и войната всичко е позволено, нали така? Особено в тази война. И особено — тя сниши глас, — особено при нашия вид любов. Господи! Дала съм своя дял, не е ли така? Хелън дори няма да получи пенсия, ако ме убият…

— Проблемът с теб, Лангриш — каза Бинки, — е, че имаш кавалерски комплекс.

— Е, и? Защо да нямам? Ние трябва да бъдем галантни, хора като нас. Никой друг няма да бъде галантен вместо нас.

— Добре, но не стигай твърде далеч. Любовта не се свежда до гръмки жестове.

— О, спести ми това — каза Кей.

Тя беше сгънала нощницата и сега отново погледна часовника си, внезапно изплашена, че Хелън, която трябваше да се присъедини към тях трите за едно питие след работа, може да се появи по-рано и да развали изненадата. После подаде кутията на Мики:

— Погрижи се за това вместо мен, става ли? Само до началото на следващия месец. Ако го държа вкъщи, Хелън може да го намери.

Мики занесе кутията в другия край на каютата и я пъхна под леглото си.

Когато се върна, тя смеси още питиета. Бинки взе пълна чаша, но седеше и въртеше джина, загледана в него, придобила изведнъж тъжно изражение, и след около минута каза:

— Тези приказки за галантността, момичета, доста ме потиснаха.

— О, Бинк! — отвърна Мики. — Не говори така.

— Страхувам се, че е истина. Много хубаво е, Кей, да се смяташ за нещо като защитница на… Най-добрата приятелка на обратните… Ти, с твоята скъпа малка Хелън, твоите копринени пижами и всичко останало. Но твоят вид е много рядък. Повечето от нас… Е, вземи Мики и мен. Какво имаме ние?

— Говори само от свое име! — каза Мики и се разкашля.

— Джинът те направи сантиментална — каза Кей. — Знаех си аз, че коктейли преди шест е лоша идея.

— Не е от джина. Говоря напълно сериозно. Кажи ми истината: не те ли потиска някога животът, който водим? Всичко е наред, когато човек е млад. Наистина е възбуждащо, когато си на двайсет! Потайността, силата на чувствата… Да те настройват като арфа. Някога момичетата ми изглеждаха наистина необикновени. Всички тези избухвания за глупости, заплахите, че ще си срежат вените в тоалетните по време на партита, и прочие. Мъжете ми приличаха на сенки, на хартиени кукли, на малки момченца в сравнение с това. Но постепенно човек достига до възраст, когато вижда истината за нещата. Достига до възраст, когато е просто изтощен. И разбира, че е свършил с цялата проклета игра… След това мъжете започват да изглеждат почти привлекателни. Понякога си мисля съвсем сериозно да си намеря някой симпатяга, с когото да се установя. Някой малък кротък парламентарист от Либералната партия, да речем, нещо такова. Би било толкова успокояващо.

Веднъж Кей беше почувствала нещо подобно. Но това беше преди войната и преди да срещне Хелън. Сега тя каза сухо:

— Дълбокото, дълбоко спокойствие на брачното ложе след бъркотията на лесбийския шезлонг.

— Точно така.

— Какви глупости.

— Сериозно ти говоря! — отвърна Бинки. — Почакай, докато станеш на моите години. — Тя беше на четиридесет и шест. — И започнеш всяка сутрин да се събуждаш и да гледаш голямото парче гладък чаршаф от другата страна на леглото. Опитай се да бъдеш галантна с това… Не забравяйте, че ние дори няма да имаме деца, които да се грижат за нас на стари години.

— Господи! — каза Мики. — Защо просто не си прережем гърлата още сега и да свършим с това?

— Ако имах нужната смелост, можеше да направя точно това — отвърна Бинки. — Само станцията продължава да ме държи на крак. Благодаря на Господ за войната, това ще ви кажа! Нямам нищо против да призная, че мисълта, че отново ще настъпи мир, ме изпълва с ужас.

— Е — каза Кей, — по-добре свикни с тази идея. Сега сме само на седемнайсет мили от Рим или каквото там беше, така че това със сигурност е само въпрос на време.

През следващите десетина минути те обсъждаха положението в Италия. После продължиха — както хората често правеха по онова време — с темата за тайните оръжия на Хитлер.

— Знаете ли, че те имали абсолютно гигантски оръдия — каза Бинки, — които сега разполагали във Франция? Правителството се опитва да запази това в тайна, но Колинс от Бъркли скуеър има приятел в едно министерство. Той казва, че снарядите от тези оръдия можели да достигнат чак до Северен Лондон. Направо ще пометат целите ни улици.

— Аз пък чух — намеси се Мики, — че германците правят някакъв вид лъч…

Лодката се наклони, когато някой стъпи на нея от пътеката покрай брега. Кей, която се ослушваше за стъпки, се наведе, за да остави чашата си, и каза шепнешком:

— Това сигурно е Хелън. Помнете: нито дума за пижамата, рождения ден или нещо такова.

Чу се почукване, вратата се отвори и се появи Хелън. Кей се изправи, за да й подаде ръка и да й помогне да слезе по двете стъпала до каютата, и я целуна по бузата.

— Здравей, скъпа.

— Здравей, Кей — каза Хелън усмихната. Бузата й беше студена, извита, мека и гладка като на дете, а устните под червилото й бяха сухи и леко напукани от вятъра. Тя се огледа в облаците тютюнев дим. — Господи! Тук е като в турски харем. Не че някога съм била в турски харем.

— Скъпо момиче, аз съм била — обади се Бинки. — Мога да ти кажа, че страшно ги надценяват.

— Здравей, Бинки — засмя се Хелън. — Здравей, Мики. Как сте?

— Добре.

— В бойна форма, скъпо момиче. А ти?

Хелън кимна към чашите, които стояха наоколо:

— Ще бъда много добре, след като погълна нещо такова.

— Пием джин с лимонов сок. Добре ли ти звучи?

— Сега бих изпила и разтопено стъкло, ако в него има глътка алкохол.

Хелън си свали палтото и шапката и потърси огледало.

— Ужасно ли изглеждам? — каза тя, след като не намери такова, докато се опитваше да оправи косата си.

— Изглеждаш чудесно — успокои я Кей. — Ела, седни.

Тя прегърна Хелън през кръста и двете седнаха. Бинки и Мики се наведоха, за да забъркат нови коктейли. Те продължиха да обсъждат тайните оръжия.

— Не вярвам нито за секунда — каза Бинки. — Невидими лъчи?

— Всичко наред ли е, скъпа? — прошепна Кей, като отново докосна устни до бузата на Хелън. — Лош ден ли имаше?

— Не много — каза Хелън. — А как беше твоят? Какво прави?

— Абсолютно нищо. Мислех си за теб.

— Винаги казваш това — усмихна се Хелън.

— Защото винаги това правя. Правя го и сега.

— Така ли? И какво си мислиш?

— Ах — каза Кей.

Разбира се, тя мислеше за атлазената пижама. Представяше си как закопчава копчетата й върху голите гърди на Хелън. Мислеше си за вида и усещането от дупето и бедрата й в коприната с перлен цвят. Тя премести ръка до бедрото на Хелън и започна да го гали, внезапно очарована от възхитителната му изпъкналост и гъвкавост. Спомни си какво беше казала Бинки и се почувства голяма късметлийка. Струваше й се чудно, че Хелън е тук, до нея, топла, розова, закръглена и жива в прегръдката й, на тази смешна малка лодка с форма на сабо.

Хелън обърна глава и срещна погледа й.

— Ти си пияна — каза тя.

— Така мисля. Имам една идея. Напий се и ти.

— Да се напия за четирийсет и пет минути с теб? А след това да спя сама?

— Ела с нас до станцията, когато отидем — каза Кей. Тя повдигна и свали вежди. — Ще ти покажа задната част на моята линейка.

— Ах ти, глупачке — засмя се Хелън. — Какво, за бога, ти става?

— Влюбена съм, това е всичко.

— Хей, вие двете — каза високо Бинки, като подаде на Хелън чашата. — Ако знаех, че това ще се превърне в цуни-гуни, можеше и да не дойда. С Мики се чувстваме като дами, останали без кавалер на танците.

— Просто се държим приятелски една с друга — отвърна Кей. — Довечера някоя бомба може да ми откъсне главата. Трябва да използвам устните си възможно най-добре, докато още ги имам.

— Тогава и аз трябва да използвам възможно най-добре моите — каза Бинки и вдигна чашата си. — Ето така.

В шест часа те чуха как някой включи радиото на съседната лодка и отвориха вратите, за да слушат новините. След това започна програма с танцова музика. Беше твърде студено, за да държат вратите отворени, но Мики дръпна един прозорец, за да могат да чуват малко от музиката, смесена с бученето и плясъка на преминаващите шлепове и глухите удари на лодките в пристана. Песента беше бавна. Мики и Бинки продължаваха да говорят, а Кей задържа ръката си около кръста на Хелън, като леко го галеше и стискаше. От топлината на печката и от джина й се приспа.

След това Хелън се наклони напред, за да вземе отново чашата си. Когато се изправи, тя се обърна и погледна в лицето Кей, малко смутено.

— Кого мислиш, че видях днес? — каза тя.

— Не знам. Кого?

— Една твоя приятелка. Джулия.

— Джулия ли? — загледа се Кей в нея. — Джулия Стендинг?

— Да.

— Имаш предвид, че си я видяла на улицата?

— Не — каза Хелън. — Тоест, да. Но после пихме по чаша чай от един фургон до офиса ми. Тя беше ходила в една къща наблизо. Нали знаеш какво работи тя с баща си?

— Да, разбира се — отговори Кей бавно.

Тя се опитваше да сподави смесицата от чувства, които името на Джулия винаги извикваше у нея. Каза си както винаги: „Не ставай глупава. Това беше нищо. И беше много отдавна“. Но то не беше нищо, тя знаеше това. Опита се да си представи Хелън и Джулия заедно: видя Хелън, с нейното кръгло детско лице, разрошената й коса и напукани от вятъра устни, а после и Джулия, спокойна и уравновесена като гладък тъмен скъпоценен камък…

— Добре ли мина? — попита тя.

Хелън се засмя смутено:

— Да. Защо да не мине добре?

— Не знам.

Бинки беше дочула разговора им. Тя също познаваше Джулия, но доста слабо.

— За Джулия Стендинг ли говорите?

— Да — отвърна Кей с нежелание. — Хелън я видяла днес.

— Наистина ли, Хелън? Как е тя? Още ли изглежда така, сякаш през цялата война е яла бифтеци по татарски и е пила чаши мляко?

— Ами, да, предполагам — примига Хелън.

— Тя е така плашещо красива, нали? Но… Не знам. Красота като нейната винаги ми се е струвала някак хладна. Ти какво мислиш, Мики?

— Нищо й няма — каза Мики накратко, като хвърли бърз поглед на Кей, понеже знаеше повече от Бинки.

Но Бинки продължи:

— Тя още ли ходи по бомбардираните къщи, Хелън?

— Да.

Мики вдигна чашата си, присви очи и промърмори:

— Някой път трябва да се опита да извади някого изпод една такава.

Кей се засмя. Хелън отново повдигна питието си, сякаш се поколеба дали да отговори.

— Скъпо момиче — каза Бинки на Мики, — като заговорихме за изваждане на тела, чу ли какво се е случило с хората от станция 89? Фрицът ударил едно гробище и бомбардирал гробовете. Половината ковчези били изкарани навън и разбити.

Кей отново придърпа Хелън до себе си.

— Сигурна съм, че не знам — каза тя много тихо — защо приятелките ти трябва да се харесват една друга просто защото са били приятелки на една и съща жена. Но по някаква причина човек очаква да е така.

Хелън отговори, без да вдига поглед:

— Джулия е ярка личност, която хората или харесват, или не, предполагам. А Мики е лоялна към теб, разбира се.

— Да, може би е така.

— Това беше само чаша чай. И Джулия беше много любезна.

— Е, добре — каза Кей усмихната.

— Не очаквам да се срещнем отново.

Кей я целуна по бузата и каза:

— Надявам се да се срещнете.

— Наистина ли? — погледна я Хелън.

— Разбира се — отговори Кей, мислейки си в действителност, че по-скоро се надява да не се срещнат, защото цялата идиотска ситуация явно много смущаваше Хелън.

Но Хелън се засмя и на свой ред я целуна — не притеснено, ни най-малко:

— Скъпа моя — каза тя.