Джордж Катлин
Животът на индианците ^[0] (4)

Глава IV
Индиански воини. — Оръжие, облекло и военно украшение. — Окадяване на щита. — Сигнали и военнопленници. — Скалп. — Калюмета на мира.

Сега ще опиша индианските воини. С това звание се удостоява само онзи, който е сполучил да се снабди със скалп.

Всяко индианско племе е и отделна община, заобиколена от други племена, с които тя постоянно е на бойна нога, вследствие на много причини, които не съществуват до такава степен у цивилизованите народи.

Местностите, в които те отиват на лов, нямат определени граници — и това обстоятелство ги излага на нападения от страна на враговете им. Друга по-главна, по-могъща причина за война е — желанието им да се отличат, да се прославят, на което желание се покоряват всички индиански воини, понеже за да може да заслужи отличие един индиански воин между съплеменниците си, необходими са славни военни подвизи.

Всяко племе има свой граждански и военен вожд и всички младежи са воини или герои. Във време на война вождът поема командуването и води своите войски в сражение; цялата му войска се състои от доброволци, които всяка минута са свободни да го напуснат, ако не беше страхът от безчестието след завръщането.

Бойните дрехи и украса са много характерни. Нито един воин от всички индиански племена на Америка не отива на война без своя боен костюм и без бойна украса. Бойното им облекло е такова, което всеки смята за по-удобно, да може с него по-лесно да владее оръжията си и да му позволява свободно движение. Украсата пък се състои в най-предпочитаните от тях фантастични шарки с различен цвят, изрисувани по тялото им.

Всеки воин си има свои особени, специални шарки, по които другарите му го познават от такова голямо разстояние, от което не биха го познали по естествените му признаци — толкова си приличат те един с друг, когато се сражават голи.

Оръжието им се състои от лъкове, стрели, копия и секири, а лявата си страна те прикриват с щит, който държат в ръка. Щита си правят от бизонова кожа, одрана от шията на животното, дето тя е най-дебела. Той ги запазва от стрелите, даже и от куршуми, най-вече, когато го държат в наклонено положение — способ, в който те са много изкусни. Щитовете си индианците украсяват и шарят по хиляди различни начини, даже често пъти набождат по тях орлови пера и рисуват изображенията на целебните си торбички.

Окадяването на щита! Чувал ли си, читателю, някога такава дума? Разбира се — не. Обаче това е една от най-важните церемонии у индианците.

Всеки млад индианец, когато достигне на шестнадесет или осемнадесет годишна възраст, трябва да отиде на война и за това има нужда от щит — трябва да има такъв, понеже без него не може да участвува в сражение. Разбира се, че той може и да си го купи, но добитият по такъв начин щит, не би могъл да го опази: така че той трябва сам да си го направи. За тази цел младият индианец е длъжен да убие със собствената си ръка един бизон или някой стар див бик — но с пушка ли мислите? — Не, понеже това може да го направи и едно дете! Той трябва да го убие със стрела, да му одере кожата и от нея да си направи щит!

През 1836 година аз бях поканен веднъж на такава церемония в едно голямо село на команчи. В единия край на селото се беше събрала тълпа от индианци, които образуваха голям кръг от сто крачки в диаметър около една окръжност, начертана на земята. В средата на този кръг един млад индианец се въртеше около яма, изкопана в земята, в която гореше огън, и опъваше над нея на колове къс бизонова кожа. От тази кожа той трябваше да си направи щит. Върху нагорещената кожа младият индианец ръсеше желатин, изваден от копитата на животното; желатинът се употребяваше в случая, за да придаде на кожата нужната твърдост.

При тази церемония присъствуваха всичките воини на селото в пълно бойно облекло и украса. Докосвайки се един друг с щитовете си, те образуваха нещо като верига и така танцуваха около новобранеца. Всеки от тях, като минаваше, разклащаше секирата, тоягата и щита си, като при това хвалеше чудесните свойства на своя щит и призоваваше духа на огъня да придаде достатъчна якост и сила на новоокадения щит, за да пази новобранеца от неприятелските оръжия.

Индианците обикновено се бият на малки отреди, под командата на своя вожд, с цел да отмъстят за някоя несправедливост или жестокост на неприятеля. Те често пъти се задоволяват от победата си с няколко кичура косми, откъснати с кожата от неприятелските глави, и сетне се връщат да празнуват танца на „скалпа“ и други церемонии в присъствието на цялото село.

Поради многочислеността на индианските племена и естеството на оръжията им военните хитрости у тях имат по-голямо значение, отколкото у белите; и в това те показват изумително умение и изобретателност.

При сблъскване с редовни войски хитростта на индианската стратегия често е наричана измяна, защото те предпочитат да се спотайват из удобните места в засада или да направят някое внезапно нападение, отколкото да се впущат в сражение на открито поле, т.е. да се наредят пред оръдията на белите, за да ги изтребят като мухи!

Това обвинение е неоснователно: неравенството на оръжията достатъчно оправдава способа им, по който те си водят войната.

В целия свят няма по-храбри хора от американските индианци, когато те знаят, че се сражават с еднакви оръжия. Тяхната извънредна опитност да причакат, да издебнат неприятеля или да избегнат преследването в случай на нужда — са непостижими за разбиране от ония, които не познават техния живот.

По време на война те употребяват много остроумни и интересни сигнали. Известният почти на всички боен вик на индианците се употребява от всяко племе както в Северна, така и в Южна Америка. Това е остър и пронизителен звук, бързите вибрации на който зависят от действието на дланта или пръстите над устата. В звука сам по себе няма нищо страшно, но той се чува на далечно разстояние даже и при най-оглушителния шум на сражението. В мирно време никому не се позволява да издава такъв вик — освен при военния танц и други церемонии, в присъствието на вождовете. Това е установено поради страха, да не би да се повтори от караулите, които пазят по околните височини, или от другарите им, излезли на лов, и да предизвика някоя безполезна, а често пъти и опасна тревога.

Бойното изсвирване пък е друг любопитен сигнал. У всеки вожд, когато отива на война, има по една малка пищялка, направена от бедрената кост на дива пуйка. Тази пищялка издава от двата си края съвършено различни звуци, толкова остри и пронизителни и толкова неприличащи на бойния вик, щото човек може да ги различи от много далечно разстояние: с единия край на пищялката се дава сигнал за нападение, а с другия — за отстъпление. Всеки воин е длъжен непременно да знае тия сигнали.

Те употребяват така също и знаци. У всички племена белият цвят служи за знак на примирие, на мир, а червеният — на война. Белият знак се уважава от тях като светиня и прикритият с него неприятел се ползува с безопасност посред най-разпалената сеч.

Но може би някои ще кажат, че те употребяват жестокостта на скалпа! Аз не виждам в това някаква особена жестокост. Какво нещо е скалп? То е един къс кожа, одрана от черепа на убит човек. Жестокостта се състои в убийството, обаче ние, макар и да сме християни, често пъти убиваме хиляди подобни нам човешки същества в едно сражение. Да се одере едно късче кожа от главата на мъртъв човек е повече отвратително, отколкото жестоко. У индианците това представлява военен трофей: скалпът трябва да се одере от главата на убития враг от собствената ръка на оногова, който носи този трофей. Що се отнася до поведението им с пленените, то наистина диваците са се отнасяли с тях жестоко, но това е било в отдавна миналите времена, а сега те си разменят пленените тъй, както и цивилизованите народи.

Когато ще се сключи мир, вождовете и бойците се събират под бялото знаме. Представителите от двата лагера сядат в два полукръга, лице срещу лице; техните глави са украсени с по две орлови пера, едното бяло, другото пък потопено в кръв — символи, които означават, че те са готови еднакво както за война, тъй и за мир. При тия договори се употребява калюмет или лулата на мира. Калюмет всъщност значи свещена лула, която има и съвършено особена, свойствена й форма. Тя е обществена принадлежност, пази се, изважда се и се употребява само при тия тържествени случаи.

Посред кръга, образуван от вождовете и бойците, събрани да водят преговори, калюметът, пълен с тютюн, лежи на две пръчици и чака да се сключи мира. Подир мира, първо вождовете, а след тях и бойците от двете племена, пушат от свещената лула в знак на тържествено съгласие с предложения мир. Договорите им са словесни, разбира се, понеже инак не може и да бъде при отсъствието на всяка писменост, и като запушат от свещената лула е все едно, че са подписали договора, който се и счита ненарушим.