Джордж Катлин
Животът на индианците ^[0] (2)

Глава II
Убийства в Уайоминг. — Долината Ок-ка-го. — Старата воденица. — Соленият извор. — Еленът. — Индианецът. — Циганите. — Джони О’Нийл. — Златният котел.

Аз съм роден в красивата и известна долина Уайоминг, при реката Саскуехана, в щата Пенсилвания. Скоро след като свърши кървавата революционна война в тази страна, белите се заселиха в тази плодородна долина, макар изгонените оттам индиански племена напразно да им оспорваха правото да се поселят там.

Подложени на страшни жестокости индианските племена, които от време на време се вдигаха да очистват страната, се събирали на многочислени чети в планините, въоръжени и готови да нападнат колонистите. Заселниците навреме узнават това и веднага около пет-шестстотин души се въоръжават и отиват във вътрешността на долината да търсят неприятеля, като оставят жени, деца и старци в твърде слабо защитено място.

Индианците, които следели движението на белите от височините, се спущат в долината и се нареждат в пусия от двете страни на пътя в едни доста удобни теснини, през които трябвало да минат белите. Когато белите дошли на това място, индианците изскачат от местата си, като надават бойни викове, хвърлят се с всичката си ярост върху тях и ги изтребват почти всичките, с изключение на малцина, които успели да преплуват реката и да се отърват от смъртта.

В числото на последните се намирал и моят дядо по майка, който често ми разказваше подробностите на това ужасно събитие, известно в историята под името „Убийствата в Уайоминг“. Други наричаха това събитие вероломство; но аз мисля, че ще бъде по-справедливо да се нарече — стратегическо действие.

Подир тази победа индианците навлизат във вътрешността на долината и завладяват колониите на белите с оставените там жени и деца, при които вече нито мъжете, нито бащите можели да се върнат. В числото на пленените се намирала и моята баба, а заедно с нея и майка ми, тогава още млада — шестнайсетгодишно момиче.

Макар че тези няколкостотин пленници се намирали в ръцете на хиляди свирепи и диви индианци, те не били подхвърлени на никакви изтезания, а само се намирали в плен, докато дойдат белите да пропъдят индианците и да ги отърват. През цялото време, което прекарали в плен жените и децата на белите, индианците ги хранели със своя лов, намазали им лицата с червена боя, наричали ги сестри и деца, отнасяли се с тях учтиво и пазели приличие. Това е потвърдено от пленените, както от единия, така и от другия пол и доказва честността на индианския характер.

Тия събития, станали твърде отдавна, преди моето идване на бял свят, и хиляди още други, преминали в преданията, бяха достатъчни, за да разпалят моето въображение.

Баща ми се преселил по-нататък в прекрасната долина на река Саскуехана в щата Ню Йорк, дето си купил много хубави нивя и решил да посвети остатъка от дните си на земеделие. Индианското име на тази долина е Ок-ка-го.

Сега ние се намирахме най-близо до останалите индианци — мохоки и онейда, които се оттеглили след своето поражение при Уайоминг.

Плуговете на баща ми всеки ден изравяха в нивята черепи, стъклени гривни, каменни върхове от стрели и всичко това ми се донасяше от нашите работници и от съседите и аз си бях направил от тия старини един малък музей.

На деветата или десетата си година аз вече отлично владеех едноцевната пушка, която ми беше подарил баща ми и убивах с нея толкова много патици, пъдпъдъци, фазани и белки, че бях зачудил всички ловци в окръга.

Техните похвали силно възбудиха у мен желанието да убия елен, за което ми трябваше карабината на един от по-големите ми братя; от това оръжие аз можех да се възползувам само когато те се намират на училище в далечния град.

Аз често посещавах развалините на старата воденица на Биг Крийк, дето отивах да ловя риба; там случайно забелязах много следи от рогачи (елени) и смятах това място за театър на бъдещите си действия. Там наблизо, в един дълбок дол, горист и тайнствен, се намираше соленият извор, който привличаше много тревопасни животни.

Възбуден от забелязаните следи, а така също и от разказите на ловците за някакъв скорошен лов близо до воденицата, аз реших да си опитам късмета. Но както вече казах, в този случай беше необходима карабина, а пък баща ми беше забранил да пипам оръжията на братята си. Обаче ловджийската страст надделява над много неща и аз някак измъкнах скришом от къщи карабината на един от братята си. Снабден с такова оръжие и ловни принадлежности, аз се вмъкнах в дола при старата воденица и с трепет намерих соления извор, близо до който се разположих в гъстака.

Но тук ми дойдоха на ум много от страшните ловджийски разкази за срещи с мечки и пантери и признавам си, че никак не гледах равнодушно на своята усамотеност. Най-подир реших да не пренощувам в това опасно място, даже и ако трябва да се откажа от драгоценния лов, за какъвто мечтаех толкова време.

Всичките ми очаквания бяха напусто; вечерта настъпваше и бях започнал да мисля, че трябва вече да се върна. Но почти в същия миг дочух стъпки и видях отсреща огромен елен. Животното слизаше предпазливо от хълма и се приближаваше към извора, но се спираше от време на време, като че искаше да се запознае с местността.

Кръвта ми закипя и почувствувах тръпки по цялото си тяло. А еленът все повече се приближаваше. Той дойде при извора и почна да пие — при мисълта, че настана минутата да действувам, необяснимо вълнение ме овладя всецяло. Пълната карабина лежеше при мен на камъка. Най-подир, след много безполезни опити, аз се прицелих, но преди да дръпна спусъка, тръпките отново ме овладяха. Като съзнавах, че не е възможно да действувам в такова състояние, аз реших да почакам, докато се поуспокоя. В тази минута ми хрумна една мисъл, от която усетих нови тръпки. Дотогава аз бях употребил моята пушка стотици пъти безопасно, но с карабина никога не бях стрелял. „Може би тя е много пълна — мислех си аз — и ще ритне силно, а твърде е възможно и да се пръсне! Но какво от това — трябва да се реша най-подир.“ И аз почнах да нагласявам карабината, но изведнъж неволно ме овладя трепет, което отново ме накара пак да се спра.

В това време еленът се напи, възви се и изчезна в гъстака. „О, каква несполука! — си помислих аз — колко съм глупав и страхлив! Обаче да беше почакал още минута и щях да го убия, понеже сега никак не треперя.“

Но ето еленът отново се появи при извора и сега много по-близо, отколкото преди. Този път се въоръжих с всичката си храброст и се готвех да се прицеля хубавичко, когато изведнъж — бум! — разнесе се гърмеж вляво от мен, и еленът, като подскочи, се простря мъртъв на земята…

Аз отпуснах карабината и в същия миг — страшна изненада: появи се из близкия гъсталак грациозната фигура на един красив индианец. Той държеше в едната си ръка карабина, а с другата вадеше голям нож и бързо отиваше към убития елен. Като промуши изведнъж гръкляна на животното, извади тутакси ножа и издигна лова нагоре за краката, за да изтече кръвта. „О, ужас! — помислих си аз — Какво ще стане сега с мен!“

Струва ми се, че през целия ми живот не ще се изличи от паметта ми впечатлението от тази необикновена и ненадейна сцена. Индианецът очисти кръвта от ножа с мъх, седна на един пън, запали си лулата и остана няколко минути така неподвижен.

Не мога сега да си дам сметка какви чудни мисли минаваха в тая минута през главата ми. За пръв път в живота ми пред мен стоеше живата фигура на червенокож индианец. „Ако той ме види, аз съм изгубен — си мислех, — ще ме одере и изяде и моята майчица никога не ще узнае какво е станало с мен.“ При това аз вече не треперех — страхът беше отлетял от моята детинска душа и спокойно мислех за смъртта.

Аз можех преспокойно да се прицеля, когато поискам. Като гледах голите рамене и шия на този човек, обърнат с лице към мен, тази мисъл блесна в мен като светкавица. „Стига само да дръпна спусъка и куршумът ще разпръсне целия ми страх.“ Обаче тази мисъл се смени с друга, по-добронамерена, когато той погледна със своите черни и проницателни очи към камъка, върху който седях аз. Хрисимото изражение на неговото лице покори моята детска душа и аз промених ужасното си намерение.

Индианецът си изпуши лулата, събра и свърза четирите крака на елена, метна го на рамото си, взе си карабината и спокойно си замина през гъстака. Аз поседях още малко и си тръгнах за дома, но не по-предишния път, а направо през гората, изкатерих се по скалите и бързах да си отида, докато не се е стъмнило. Бледен и изплашен, като прекрачвах прага на нашата къща, можах само да извикам:

— Аз видях индианец! Аз видях индианец!

Понеже от много години насам никой не е видял нито един туземец по тия места, то и никой не повярва на моите думи и когато започнах да разправям подробно своето премеждие, моите слушатели свиваха рамене и си казваха:

— Побъркало се е детето.

Това много ме огорчи и аз си легнах разплакан. Но моята добра майчица дойде при мен и ме утеши.

— Мило мое чедо — рече ми тя, — аз ти вярвам, вярвам, че си видял индианец.

Нощта прекарах във вълнение и безсъница; едва призори заспах; но когато се събудих, Джони О’Нийл, верният наш слуга, разказа, че е видял при голямата ни ръжена нива как са се разположили някакви чергари — цигани.

Не повярваха и на него, сиромаха.

— Това прилича на басня — рече баща ми, — защото тъдява няма никакви цигани.

— Аз видях тъй също и една голяма пантера — прибави Джони.

— Вероятно това са индианци от Джорджия — заключи баща ми. При тия думи той стана, взе си шапката, взе и мен за ръка, повика и Джони и ние потеглихме към нашата голяма ръжена нива. Там видях моя индианец, който седеше на меча кожа с подвити под себе си крака и си пушеше лулата. Зад него стояха жена му и дъщеря му, около десетгодишна, украсени с нанизи от мъниста около шиите и увити в одеяла. Четири забити в земята кола, покрити отгоре със зверски кожи, съставляваха жилището на това семейство, което ги пазеше от слънцето, а пред шатрата гореше малък огън, над който се печеше дивеч.

— Ето циганите — рече Джони.

— Ето индианеца, тате! — извиках аз.

Баща ми, който в младините си много време е живял близо до индианците и разбираше малко езика им, отговори:

— Да, Джордж, ти си прав — това са индианци.

— Това е той, същият човек, когото видях — добавих аз.

Индианецът си пушеше лулата и втренчено гледаше към нас; при все че аз бях започнал вече да усещам вчерашния страх, когато видях как баща ми направо се приближи до него и му подаде ръката си и те си размениха кратките поздравления, и сетне индианецът ми стисна ръката — аз съвършено се успокоих.

Индианецът говореше малко английски и свободно ни обясни, че той е от племето Онейда, живее близо до езерото Каюга, на около сто и петдесет мили от нас, и че се нарича Он-о-гонг-уай (Великия юнак). Той ни покани да седнем при него, очука си лулата, напълни я отново с тютюн, запали я и подаде на баща ми, а сетне и на мен: това, както научих по-сетне, било знак за приятелство.

Баща ми му разправи вчерашното ми премеждие при соления извор. Като свърши разказът, индианецът ме хвана за двете ръце и повтори няколко пъти: „Добър, добър, ловец!“ След това той си остави лулата, скри се за минута в гората и донесе оттам едно хубаво парче дивеч, което сложи до мен и като ме хвана за главата, рече:

— На вас половината — много хубав.

Той искаше да каже с това, че аз съм бил много добър ловец и че затова на мен се пада половината от елена. Този подарък още повече ме предразположи към индианеца. Он-о-гонг-уай разказа на баща ми своята история и няколко приключения и аз разбрах причините, които са го накарали да пропътува няколкостотин мили из тия гористи страни, населени отчасти с опасни ловджийски банди, непримирими врагове на „диваците“, които те безжалостно убиват при всяка среща, ходейки за лов.

Неговият баща се намирал между воините, участвували в боя при Уайоминг, които сетне, бидейки изгонени и преследвани от белите, се оттеглили при бреговете на Саскуехана, дето сега се намира остатъкът от племето им, населено между езерата Онейда и Каюга.

Когато те бягали нататък, Он-о-гонг-уай бил на моите години и баща му оставил на него да носи много работи, ограбени от белите — между които и един много скъп и тежък предмет — златен котел.

— Какво! — извика баща ми. — Наистина ли златен котел?

— Да — отговори индианецът, — но слушайте сега. Белите войници вървяха по тия теснини — той посочи с ръка при тия думи — и по тия същите полета стана кръвопролитното сражение. Много бойци бяха паднали вече и от двете страни, когато едно ново отделение от бледолики войски се появи откъм север и стъпи в тази долина. Тогава на бедните индианци оставаше само едно средство за спасение — да оставят реката и всичките си лодки и да преминат през високите планини, дето се издигаха зад нас. От там ние се упътихме на тълпи за Каюга и трябваше да вървим все по брега на тази река, която виждате. На този бряг нашите индианци закопаха много неща, които не можеха да носят със себе си, и аз видях как около това място, само че на отвъдната страна, моите родители закопаха в земята златния котел и други предмети. Когато баща ми остаря и изнемощя, аз трябваше да ходя на лов и заради него и да го прехранвам, вследствие на което не ми оставаше време да дойда насам; но откакто той отиде при своите прадеди, аз се впуснах да пътешествувам и преминах този дълъг път дотук, за да потърся и изровя златния котел. Но аз виждам сега, че няма никаква възможност да го намеря, и това много ме огорчава… Ние закопахме златния котел до корена на един голям бор, при самия бряг, но всичките тогавашни дървета са изчезнали и на тяхно място расте гъста трева: де да търся аз сега? Много години пазих тази тайна, но сега сам виждам, че няма защо да я крия по-нататък, и това е твърде скръбно за мен… Аз извървях дълъг път, и този, който ми предстои, за да се върна, зная — пълен е с безбройни врагове. Тия зелени полета бяха тогава покрити с високи и красиви дървета — моите прадеди, тогава силни и многочислени, излизали тъдява на лов. Но ние сме сега малко, живеем твърде далеко от тука и сега сме ваши деца.

Баща ми му зададе няколко въпроса относно златния котел. Индианецът ни показа с ръце приблизително неговата големина.

— Ето толкова беше голям — рече той — и навярно струваше много скъпо.

Баща ми се позамисли малко, после се обърна към мен и ми рече:

— Джордж, я иди бързо у дома и поискай от майка си малкия котел от жълта мед и го донеси тука, но по-скоро!

Признавам си, че никога в живота си не съм изпълнявал тъй бързо, както този път, поръчките на когото и да било.

Моят баща си припомнил, че преди няколко години един от нашите работници изровил от почвата с плуга един такъв меден котел при самия бряг на реката, на същото онова място, дето показваше индианецът, и този котел, който се намираше оттогава в нашата кухня, аз донесох и го сложих пред индианеца.

Докато той го въртеше в ръцете си и разглеждаше от всички страни, баща ми разправи при какви обстоятелства е бил намерен котелът и че той не е златен, а меден, т.е. от един метал, който е по-малко твърд и много по-евтин. Индианецът, след като помълча няколко минути, въздъхна дълбоко, също като че позна изгубената му отдавна драгоценност; опита с ножа си съда няколко пъти по края и го сложи на земята; сетне, като дръпна от лулата си малко дим, рече на баща ми, че по всяка вероятност котелът трябва да е същият, само че две обстоятелства го смущават малко — първо, че котелът му се вижда по-малък, и второ — че той не е златен. Но той скоро се сети и каза, че бидейки тогава още малък, възможно е да му се е сторил котелът голям, а относно златото — той не знае неговите свойства, а видял само, че то е жълто и му казали, че е много скъпо. Той беше много наскърбен от резултата на несполучливото си пътешествие.

Баща ми и мнозина от нашите съседи често посещаваха шатрата на индианците, а пък аз прекарвах там почти цялото си свободно време. Индианецът ме беше обикнал и ми показваше как се употребява стрелата и бойната секира.

Честността на тия клетници скоро им спечели много приятели в околността; но не ще и дума, че те имаха и жестоки врагове, които под булото на лицемерието и уж да им услужват, обикаляха около тяхното временно жилище. Баща ми им подари едно друго, а пък аз всеки ден им носех разни лакомства и други припаси за ядене, които измолвах от майка си.

Моят добър баща особено се грижеше за тяхната безопасност и мислеше по какъв начин да им помогне, за да се върнат в родните си места по съвсем друг път, когато ненадейно една утрин ни казаха, че никакъв дим не се издига вече в края на голямата наша ръжена нива, и в същото време в един кът от нашия двор намериха чудесен дивеч, в който беше втъкнато едно от ония пера, дето украсяваха главата на Он-о-гонг-уай.

Бедният, заминал си по опасния дълъг път и в знак на приятелство и благодарност ни оставил подарък, а като не знаеше да си напише името — оставил ни едно от най-хубавите си украшения.

— Индианците заминали! Индианците заминали! — се чуваше както у нас вкъщи, тъй и по съседите.

Джони о’Нийл, като гледаше дивеча, украсен с орловото перо, рече:

— Кълна се в честта си, господарю, че това не е циганин, а истински джентълмен!

Подир няколко дена ние с дълбоко прискърбие научихме, че в Рандолфската долина било намерено тялото на горкия Он-о-гонг-уай, пронизано с два куршума, в едно пусто и опасно място, не по-далеч от осем мили от нашата къща, през което той вероятно се бе упътил да се върне назад.

Съдбата на жена му и дъщеря му завинаги остана неизвестна. Баща ми предполагаше, че те са в плен, и че като повод на това гнусно престъпление ще да е послужил слухът за златния котел. Не можаха да се намерят и никакви следи от нещастниците, макар че ги търсиха дълго време.