Леда Милева
Вечно млади, вечно привлекателни

Тези, които очакват да намерят в сборника „Индийски приказки“ невероятни приключения и необикновени герои — плод на ярката фантазия на източните народи, — ще останат изненадани. Тук няма нито спящи красавици, нито жива вода, нито огнени змейове. Тази малка книга е пропита с лъха на индийската природа, по страниците й се срещат много пъстропери папагали, пъргави маймуни и тигри, дълбоки тропически лесове. Но героите на повечето от приказките са обикновени трудови хора — тъкачи, носачи, птицелови, шивачи, — към които народният разказвач изпитва дълбоко уважение, или царе и търговци — чиято алчност и себелюбие са майсторски осмени. Приказките, в които действуващите лица са животни, също разкриват слънчеви и сенчести страни от живота на хората. Реализмът, тънкото вникване в човешката душа и дълбоката народна мъдрост са характерни за всички приказки — от първата до последната.

Има приказки, чиято родина е трудно да се установи. Мотиви като тези на „За вълка и жерава“ или „За това, как мишките искали да се спасят от котката“ се срещат и в нашия фолклор. (Приказките са прелитали от континент в континент далече преди създаването на самолета и ракетата!) Но голяма част от поместените тук приказки ще бъдат нови за нашия читател — по сюжет, по своята образност, а някои — и по проблемите, които третират.

Пестеливо, понякога в малко страници, а още по-често в малко редове, с точни и вярно намерени образи индийските приказки утвърждават здравите творчески сили на трудовия народ и осъждат лицемерието, самохвалството, мързела — у когото и да се срещат те.

С уважение към труда на грубите черни ръце са пропити приказки като „За трите богати жени и бедната старица“, „За коня и вола“. Безкористната дружба е по-ценна от всяко богатство — ни учат приказките „За пътниците и торбата“ и „За верния сокол“. Най-голямото наказание — вечна самотност — се пада на прилепа заради неверността и предателството му. Цената на царя, въпреки несметните му богатства, е пукната пара, защото живее като търтей.

Така, както е в живота, и тук понякога подлостта и неправдата удържат победа („За набожния котарак“, „За моето и твоето“). Но отношението на незнайния автор към доброто и злото е винаги ясно. Ту с умен съвет, ту с остроумие, хумор, ирония („За търговеца и носача“, „За мъдрия съдия“) народният разказвач, този изкусен педагог, предава житейския си опит на младите поколения, въоръжава ги със знание, мъдрост и вяра в победата на труда и справедливостта.

Интересни по дълбочината на своята идея и по простотата на осъществяването им са приказките „За градинаря, змията и мечката“, „За слона и четиримата слепи“. С по една-единствена проста случка, с по няколко герои — обикновени хора и животни, с малко думи тези приказки леко и безпогрешно навеждат възрастния и невръстния читател на сериозни мисли: по-добре е да имаш умен враг, отколкото глупав приятел; част от истината, и най-добросъвестно предадена, не е цялата истина.

Индия е люлка на древната култура, на приказките. Още преди нашата ера индийски писатели записвали устното народно творчество, съставяли сборници от приказки. Някои от тях прибавяли към приказките стихове, пословици, усложнявали или опростявали фабулата. Индийските приказки се предавали от уста на уста, препечатвали се от книга на книга, превеждали се на разни езици, променяли се по вид и форма, живеели от век на век. И все така жизнени те идват до нас — богати по съдържание и колорит, дълбоки по мисъл, изискани по форма и език, свежи и оригинални по образност, вечно млади, вечно привлекателни.