Петър Бобев
Сестринска помощ

През един горещ пролетен ден седях до отворения прозорец и пишех. Слънцето припичаше. Лястовиците се премятаха из въздуха и чуруликаха весело.

Изведнъж върховете на дърветата се разклатиха. Листата прошумоляха. Вятърът премина бързо край тях, втурна се в стаята и разпиля листата ми за писане.

Аз го смъмрах и се наведох да ги събирам.

Той притихна засрамен, наведе се към ухото ми и пошепна:

— Не ми се сърди! Не беше нарочно… Нали знаеш — немирник съм. Исках да ти услужа. Тръгнал бях да ти кажа, че пшеничките те викат. Ще ти се оплачат нещо.

Аз се разтревожих. Скочих веднага. Защо ли ме търсят? Какво ли се е случило?

Крачех бързо из полето и разпитвах вятъра. Но от него не можах да науча нищо. Лудетина! Почне да обяснява нещо и току изведнъж припне и подгони прахуляците из пътя. След това притихне, изчака да го настигна, отвори уста да продължи и пак хукне нанякъде.

Така стигнахме до нивата. Наведох се да чуя какво ще ми кажат листенцата. Бяха посърнали и намръщени. Обърнаха ми гръб.

Попитах ги:

— Защо ми се сърдите?

Те отвърнаха в хор:

— Защото не изпълняваш обещанията си.

Изгледах ги учудено.

— Какво не съм изпълнил?

— Нали обеща да се грижиш добре за нас? Наведи се сега, по-ниско, по-ниско! Пипни пръстта! Как мислиш — може ли да се живее в такава сбита пръст? Та това е камък!

Опитах я. Тя наистина беше изсъхнала много. Беше се покрила с твърда, напукана кора. Наведох глава. Листенцата продължиха:

— Отговори защо ни пося в тази необработена нива? В нея нашите коренчета се задушават, не могат да смучат влага и храна. Знай, че ние ще те накажем. Тази година ще ти родим съвсем малко зрънца. И нека това да ти бъде за урок!

Аз отворих уста да възразя, но веднага млъкнах, защото знаех, че те имат право. Мълчах и гледах виновно. Вятърът духаше в лицето ми и се кискаше тихичко.

— Как да поправя грешката си?

Те се разсърдиха не на шега:

— Защо питаш? Ти знаеш как — знаеш много добре, че ние искаме рохкава почва, на зрънца.

Аз се замислих.

Вятърът не се стърпя и запита:

— Може ли той да направи почвата рохкава и на зрънца?

Пшеничките се развикаха:

— Може, може.

Аз наистина можех да направя това, но се колебаех, тъй като беше потребен много труд.

Пшеничките ме подканиха:

— Не мисли много! Иди веднага на ливадата при нашите сестри — ливадните тревици, и ги покани да дойдат на нашите места за две-три години!

Нямаше какво да правя — отидох на ливадата. Вятърът тичаше с мене и се закачаше. Разрошваше косата ми, надуваше ризата ми и хвърляше прах в очите ми.

В ливадата тревите ме посрещнаха усмихнати. Разлюляха стъбълца, зашумяха:

— Какво правят нашите сестрички-пшенички?

Отвърнах:

— Поздравяват ви и молят да дойдете за две-три години на тяхната нива и да направите почвата на зрънца.

Вятърът зърна едно облаче, което си почиваше на планината, втурна се нататък и го подгони към върховете.

Тревиците се раздвижиха, заговориха вкупом. После приближиха глави и почнаха да си шушукат. Съветваха се. Аз чаках търпеливо.

След малко те утихнаха и се обърнаха към мене:

— Ние не можем да дойдем, но ще изпратим децата си. Затова вземи нашите семена и ги засей в нивата!

Послушах ги. Когато семената им узряха, аз помолих пионерите да ги оберат, изорах нивата добре и ги посях грижливо.

Поникна хубава трева.

Гледах я и се радвах. Бях преместил ливадата върху нивата. Вятърът прелиташе отгоре и милваше нежните треви. Бръмчаха пчели. Чуруликаха птички. Слънцето се усмихваше топло от синьото небе.

Аз окосих сеното и го запазих за кравите. Те цяла година ни даваха мляко. Децата пиеха млякото и се смееха доволни.

Наесен попитах тревичките:

— Готова ли е почвата?

Отговориха ми:

— Още не. Ти много бързаш.

Дойде зима. Сняг покри полето. После се стопи и земята попи влагата. Дърветата цъфнаха. Тревичките избуяха. Аз наново ги покосих и дадох сеното на кравите.

На втората есен пак запитах:

— А сега почвата готова ли е?

Те се усмихнаха мило:

— Готова е, готова е. Вече можеш да засееш в нея каквото пожелаеш. Нашите коренчета направиха почвата рохкава, като че безброй пръстчета я омачкаха на дребни зрънца. Сестричките ни ще останат доволни.

Вятърът подсвирна тихо с уста и изтича към другата нива да съобщи на пшеничките радостната новина.

На другата година в новозасятата нива се люшнаха жита до пояс. Класовете бяха едри и тежки. Те се галеха в мене, когато минавах сред тях, и пееха най-хубавата си песен.

Неволно запях и аз.