Мартин Колев
Безплатното бренди (История от Нови Смърч)

Барът се намираше толкова близо до железопътните релси, че преди време някаква бутилка цапардосала случаен пътник и го убила на мига. Или поне тъй твърдяха. Нови Смърч беше малък град, в който рядко се случваше нещо и сетне всички се надпреварваха да го разкажат. Понякога версиите им дори си приличаха.

Шансът да чуеш такава чудата история нарастваше значително, щом пристъпиш скрибуцащия праг на „Скритият сандък“. Недостроената барака, която някак минаваше за бар, красеше покрайнините на града от половин век насам. Осветлението бе тъй приглушено сякаш крушките всеки миг ще гръмнат посетителите трудно различаваха лицата си, какво остава за етикетите по бутилките.

Зад тезгяха винаги стоеше един от ония типове, които са родени да стоят зад тезгях и трудно можеш да си представиш в различна обстановка. Всъщност мнозина вярваха, че бай Бисер просто заспива прав с оклюмало изражение и задължителната кърпа през рамо, когато и последният клиент излезе, олюлявайки се, под избледнелите утринни звезди.

Бай Бисер беше еднакво стиснат в усмивките и в сметките си. Имаше само един сигурен начин да получиш благоразположението му и той беше да разкажеш някоя дяволита, интригуваща история. В град като Нови Смърч, за чието съществуване често забравяха дори картографите, нямаше по-ценна валута от куриозните случки. Бисер не беше бъбрив, но за сметка на това беше добър слушател и ценител на качествените истории. Често се случваше някой от редовните му клиенти, известни като „мушиците“, да изсумти, докато чете сутрешния вестник, и да викне на най-близкостоящия от домочадието си: „Ама че работа това непременно ще го разкажа на бай Бисер!“.

Повечето от тия мушици бяха необразовани хора и, Бог да ги поживи, оплитаха език дори ако опитат да преразкажат прогнозата за времето. Имаше сред тях обаче и няколко хитреци, дето притежаваха дар слово и умееха добре да наточват бръснача на думите. Понякога някой от тях доближаваше бармана в разгара на вечерта, настаняваше се на някое от изтърбушените стари столчета и питаше лукаво:

— Абе, бай Бисере, искаш ли да ти разкажа нещо?

Барманът не отвръщаше веднага приключваше си поръчката, обърсваше ръце в карираната кърпа, която държеше на рамо, и чак тогава казваше:

— Е, хайде кажи де… Слушам.

Останалите посетители вече се бяха умълчали и бяха приближили тезгяха, за да чуят разказа. Те познаваха неписаните правила на предизвикателството не по-зле от ценоразписа на бара: бай Бисер си падаше по пиперливи, но поднесени с вкус истории; прекаленият мелодраматизъм го отблъскваше и предпочиташе загатнатия смисъл пред ясно изведената поука. Наистина тия правила бяха спекулации на хора без работа, прекарали твърде много часове над бирените халби в празни приказки. Едно нещо обаче не можеше никой да отрече и то бе, че Бисер ненавиждаше измишльотините. Историите, които го спечелваха, се бяха случили на хора от околията или, в идеалния случай, на съграждани. Действително си беше малко чудо да попаднеш на история от Нови Смърч, която всички вече не са научили наизуст.

Друго правило, в което мушиците се кълняха, определяше дължината на добрия разказ между 22 и 29 минути. Това си беше дълго време за непрекъснато говорене и до края разказвачът със сигурност си беше приключил питието. Ето защо първата работа на бай Бисер беше да му сипе ново, но не какво да е. Без значение дали разказвачът беше на бира, водка или мастика, Бисер се протягаше към най-високия рафт и хващаше една прашасала бутилка преполовено бренди. Това старо, скъпо винено бренди той предлагаше само и единствено на разказвачите на истории почистваше стъклото с карираната си кърпа, сипваше една двойна доза и я поставяше на плота. И тогава настъпваше моментът на истината.

Ако историята не го беше спечелила, Бисер взимаше обичайна йена за брендито, а в противен случай го продаваше двойно или дори тройно по-евтино. Когато това се случеше, а то се случваше доста рядко разказвачът си взимаше чашката и се оттегляше от бара, атакуван от наздравици и доволен, че е влязъл в тази невидима, но многоуважавана класация.

Самият бай Бисер не коментираше преценката си ако някой го подпиташе за тоя самобитен ритуал, отвръщаше само: „Ти друга работа нямаш ли си? Я дай да ти напълня догоре чашата“. При все това имаше истории, придобили легендарен статус и разказващи се години наред, от уста на уста, и това бяха тъкмо историите, които бай Бисер като един своеобразен купувач на случки беше откупил за бренди на четвърт цена. Той обаче никога, при все овациите на околните и сълзите на слушателите, не беше черпил разказвач.

Както кръчмарските мушици, така и съпругите им, които обикновено подминаваха „Скритият сандък“ с презрение, се чудеха ще доживеят ли да чуят такава история, която да засенчи всички останали. Това нямаше да е лесно начинание все пак Нови Смърч беше известен надлъж и шир с причудливите съдби, които отреждаше на жителите си. Една старица, която живееше близо до гарата, не можеше изобщо да спи, вследствие на което очакваха отдавна да е умряла. При все това тя прекарваше всяка нощ, застанала до прозореца и загледана в преминаващите влакове.

По-нататък, към центъра, живееше ветеринарен лекар, който усещаше чувствата на животните, щом докосне вътрешните им органи. След операция той често придобиваше каменно изражение и ставаше много, много тих. Веднъж някакъв глупак дори искаше да го съди и се кълнеше, че лекарят насъскал срещу него две улични котки и цяло ято гълъби. Съдията, който между другото имаше в дома си девет папагала, прие делото за подигравка и глоби ищеца. Изобщо, на всяка улица имаше по такъв куриозен случай и бай Бисер ги знаеше всичките. Затова хората с право се съмняваха, че ще се появи някой с история, която да разтопи балканското сърце на бармана, и да заслужи така лелеяното безплатно бренди…

 

 

Беше един от ония дни в самото сърце на лятото, когато Нови Смърч не можеше дъх да си поеме от задух и всички се изпокриваха по домовете си или под плътната планинска сянка в очакване на по-поносимо време. Това бе добър период за „Скритият сандък“ и бараката се късаше по шевовете от клиентела. Освен обичайните заподозрени идваха много младежи, завърнали се в омразното родно градче за през лятото те предпочитаха дори най-долнопробното заведение пред поредната семейна вечеря. Тук бяха и престарелите метъли, които с религиозна отдаденост продължаваха да носят избелели тениски на „Айрън мейдън“, и представителите на местната арт общност, които се брояха на пръсти, но при все това бяха в постоянна вражда помежду си.

Слънцето се стопи в прахоляка от вечерния влак и една налята като пъпеш луна превзе хоризонта.

Няколко мотоциклета спряха с ръмжене край недовършената стена на бара, която напоследък се ползваше със слабата на веранда. Това бяха основателите на първия рокерски клуб в областта „Менада“. Действително те вече бяха поостарели и нито се побираха така лесно в кожените си одежди, нито създаваха толкова проблеми на полицията, но продължаваха да следват кредото на клуб „Менада“: „Хедонизъм, онанизъм и по възможност, плурализъм“.

Рокерите вързаха отпред една задъхана немска овчарка, палнаха по цигара и влязоха в претъпканото заведение. Посрещна ги кикотът на група спретнати девойки, които явно бяха решили днес да разнообразят от единствената дискотека в града. Една рокерка, известна като Петра Пития, им смигна и присви ръка, разкривайки нашарен с татуси бицепс. Сетне продължи към тезгяха, зад който припотеният бай Бисер наливаше халби с ловкостта на индуистко божество.

Беше буйна вечер, лееха се реки от бира и уиски и гърлен, многогласен смях. От тонколоните гърмеше красив, позабравен рок и като цяло не беше време за истории. При все това един младеж със симпатично, изпито лице току поглеждаше към бара. Когато навалицата поутихна, той си допи на екс рома, отиде за нов и изчака финалните акорди на песента, преди да извика:

— Бай Бисере, искаш ли да ти разкажа една история?

Хорската реч секна като по сигнал. Бисер изми две чаши, изтри потта от челото си и май леко намали уредбата, защото всички чуха отговора му:

— Пък щом си рекъл… разказвай.

— Ама да знаеш — предупреди го непознатият, — тая история е малко… по-така.

Бай Бисер го погледна със спокойния поглед на човек, който е чувал истории за мъж, който сам си изяжда лицето; за близначки, които вкарват кръшкащия си любовник в лудницата; за ясновидка, която се гмурка в огледала с въже, направено от коса; и за дете, което има лице на старец и знае езика на призраците. Погледна го с тоя особен поглед и отвърна:

— Ще знам.

Хорският кръг се стесни около бара като прегладняла змия всички искаха да чуят историята. Само една престаряла руса хубавица пиеше розе сама в ъгъла и показно четеше книга. Безименният разказвач запали цигара, усещайки колко чифта очи са се вторачили в него. По-зорките вече забелязваха, че той не е случаен пътник, дошъл с вечерния влак да гаврътне няколко чашки; че този млад мъж, добре запознат с неписаните правила на предизвикателството, е всъщност един от техните един от блудните, умърлушени синове на Нови Смърч.

— Някой от вас може вече да ме е познал — поде той, — макар че се съмнявам. Минаха двайсетина години, откак напуснах това проклето място, и Бог ми е свидетел, че с радост бих ритнал камбаната, без кракът ми да стъпи повече тук. Всъщност единствената причина да се върна, е тъкмо тази история, която се каня да ви разкажа история, която никой от вас не е чувал преди…

Един от мушиците, който вече се беше нафиркал, тресна с ръка по плота, по-силно от предвиденото, и изквича:

— Петко, това ти ли си бе?!

— Не знам за какво говориш — отвърна хладно младежът. — Моето име е Атанас, а баща ми се казваше Август.

„Август Лефтеров“, прошепна някой по оня начин, дето може да заглуши и крясък. Макар че въпросният Август отдавна беше покойник, името му често се споменаваше по тези земи, обикновено придружено от скрибуцане със зъби. В град на хора със странни съдби неговата беше една от най-странните и през годините мнозина се бяха опитвали да я разгадаят. Вече дори самотната блондинка остави книгата си и се заслуша. Всички се взираха в лицето на новодошлия и се мъчеха да открият прилика с добре познатия профил на покойника.

Атанас обаче гледаше единствено към бай Бисер. Изчака врявата да отшуми, обърса с длан избилите по челото си капчици пот и продължи:

— Някои истории могат да се разберат от средата, но тази не е от тях — трябва да почна от самото начало. Баща ми, Август, бил умно дете, много по-схватлив от връстниците си. При все това от ранна възраст установил, че му липсва нещо съществено, което всички притежавали поне донякъде късмет. Майка му починала, когато го раждала, а баща му добър, но слаб човечец скоро се пропил от мъка. Той тъй и не завършил скромната къщурка, в която планирал да прекара остатъка от живота със семейството си. За сметка на това успял да изпие всичките им спестявания. Август нямал особен избор — трябвало да напусне училище и да почне работа в градската кибритена фабрика, за да не умре от глад.

Дните му бързо се превърнали в безкраен, безнадежден низ от еднообразни действия. Вечер напускал фабриката, скапан от умора и преследван от жестоките подмятания на съучениците си. Той обаче не позволявал на подигравките и на превратностите на съдбата да го сломят. Прибирал се в тесния дом, който делял с баща си по това време обикновено изпаднал в непробуден сън и четял до късно заети от библиотеката книги. Техните мълчаливи, но мъдри гласове му повтаряли, че често великите личности имат тежко детство, но въпреки или дори благодарение на него доказват на целия свят, че заслужават повече от отреденото им. Дали наистина, питал се малкият Август, Бог би го дарил с акъл и хъс, ако искал да прекара живота си в кибритена фабрика?

Годините се изнизвали една след друга, всяка по-бързешком от предната. Август пораснал, възмъжал и дори се влюбил. Когато баща му починал, той решил да рискува имал чанта, пълна със спестявания, и добри идеи, които по всяка вероятност щели да му донесат състояние. Единственото, от което се нуждаел, било малко късмет…

Август бързо разбрал, че скромните спестявания имат дори по-кратък живот от добрите идеи. Били минали само три месеца и половина от началото на авантюрата му, а той нямал друг избор, освен да хване обратно вечерния влак за Нови Смърч. Смуглата нощ вече се спускала над безкрайните иглолистни гори идилична гледка, която Август ненавиждал от дън душа. Живеел в съборетина, бил пропилял спестяванията си и не можел да си позволи дори годежен пръстен. Преди да замине, той бил казал на Милица, своята любима: „Ще се върна и ще нося толкова много пари, че чак ще ми се сецне кръстът!“. Милица му се заклела, че ще го чака и няма дори да погледне друг.

По-умна от всичките си връстнички, взети заедно, тя била и единствената все още неомъжена от тях. Август вярвал на думата й, но го тревожело нещо друго баща й го ненавиждал. Той бил строг мъж на висока партийна длъжност, който не би дал току-тъй единствената си щерка на някакъв непрокопсаник. Август знаел, че търпението на стария е на изчерпване и скоро ще застави Милица да се венчае за някоя мустаката, многообещаваща партийна надежда.

Улисан в такива мрачни мисли, Август гледал през прозореца и пушел цигара след цигара. Време било да погледне истината в очите и това, което откривал там, хич не му допадало. Животът му не се развивал като по книга бил роден под лоша звезда и липсвали изгледи за промяна. Трябвало да се откаже от илюзиите за слава и състояние и да го удари на молба: да се моли на шефа си да го вземе обратно във фабриката, да се моли на киселия старец за ръката на Милица…

Внезапно вратата на купето се отворила и един мъж с широкопола шапка се настанил срещу Август. „Добра вечер“, казал той с глас с вкус на тебешир, а Август само кимнал в отговор. Няколко минути се чувало само проскърцването на стария влак, преди новодошлият да проговори отново.

— Какво? — попитал Август, улисан в мислите си.

— Не е ли странно, казвам, как все на най-кадърните никак не им върви?

Август почувствал, че непознатият бърника право в мислите му, и хладно отвърнал:

— Може и така да е…

— Говоря за късмета, разбирате ли? За онова дребно, ала безценно късче късмет, което препъва царски каляски и отваря непревземаеми крепостни порти. Не би ли ви дошло съвсем на място сега едно късче късмет?

— Не знам за какво говорите — промърморил Август, вече доста стъписан.

Непознатият обаче продължил хладнокръвно като престарял хирург, поставящ диагноза:

— Само леко побутване друго не ви трябва. Ще поискате ръката на възлюбената, ще си вземете едно хубаво жилище на централната улица, а някогашните завистници ще ви поздравяват с уважителна усмивка.

Август се вгледал продължително в тъмния силует отсреща.

— Кой сте вие?

— Някой, който може да ви помогне.

— Наистина никому не би бил излишен малко късмет, но човек или го има, или не — не може изведнъж да му потръгне. Аз просто съм си роден под лоша звезда…

Гласът на непознатия изведнъж загубил деликатната си нотка.

— Така е — действително си роден под лоша звезда. Не зная защо отвъдните сили са ти отредили такава съдба — може да е кармичен урок или подигравка някаква — ала обстоятелствата все ще се подреждат в твой ущърб. Ще стигнеш до ръба на отчаянието и в крайна сметка сам ще пожелаеш да пристъпиш напред…

— Не е честно — проплакал Август, който отдавна бил стигнал до подобни изводи. — Някои хора имат всичко, а дори не са си мръднали пръста да го заслужат…

— Самосъжалението тук няма да помогне. Съществува един-единствен начин да се повлияе на провидението и за твой късмет аз го умея. Такава намеса си има своята цена, естествено.

— Нищо нямам — отвърнал обидено Август, — пари, имот… нищо!

Този отсреща отвърнал със задоволство:

— Трябва само да махна с длан, за да завалят златни монети и да напълнят вагона догоре. Трябва само да пристъпя прага на най-скъпата сграда в света и всички вътре ще ми се поклонят като покорни слуги…

На Август му се сторило, че небето през прозореца изведнъж помътняло, а първите звезди се смалили и съвсем избледнели. Целият свят утихнал, затова той трябвало да прошепне:

— Какво искаш тогава?

Непознатият се привел напред.

— Слушай внимателно, защото тия думи не са предназначени за ухото на смъртен. Тъй както на хората не им е дадено да опъват юздите на съдбата, и за мен има недостижими неща малко, ала ги има. Съгласиш ли се на тази сделка, късметът ще ти се усмихва от всеки ъгъл и никога няма да ти липсва нищо. А в замяна искам единствено твоето семе на живота…

— Моето… семе на живота? Имаш предвид…

Непознатият кимнал някак твърде делово.

— Точно така. Всеки път, щом изстреляш семето си, ще го събираш. Веднъж седмично ще изпълняваш строго определен ритуал — ще оставяш заделеното на кръстопът между гора и вода, огрян от лунна светлина. Това е всичко.

Август се вгледал внимателно в непознатия, опитал се да различи неуспешно покритите му от сянка черти.

— Каква е уловката?

Онзи свил рамене.

— Няма уловка. Знам каква слава ми се носи, но винаги играя по правилата в крайна сметка, аз съм просто един бизнесмен. Отричаш се от семето си в моя полза и всички зарове на света падат в твоя полза. Ако обаче дори една-единствена капка попадне другаде, изворът на късмета ти ще пресъхне.

Август премислил внимателно чутото. Бил чел достатъчно книги за подобни сделки, за да не се доверява на сляпо. Същевременно обаче тая замяна не звучала съвсем зле — безспорно била извратена, но не звучала зле. В действителност му хрумвала една-единствена причина да откаже.

— Това значи, че няма да имам деца, нали?

— Точно така.

Август си представил колко ще се разочарова Милица, щом й съобщи тази вест. Сетне си представил как я обсипва с бижута и й строи палат, достоен за княгиня. Не било леко решение, но при все това той се решил да го вземе с лекота.

— Не разбирам обаче — признал — каква полза можеш да имаш ти от… така де…?

В този миг главата му се замаяла. Той забил нокти в седалката и му се сторило, че влакът се движи с невъзможна скорост. Лампите угаснали и мракът се разлял навсякъде като прясна боя, дърветата навън изчезнали и купето замръзнало в някакво тихо, призрачно безвремие.

— На този свят — доверил му непознатият — се води безкрайна война, в която балансът на силите постоянно се мени. Това е война, в която всички средства са позволени. Не ти е отредено да чуеш повече, защото такова познание може да доведе смъртния до лудост. — Август понечил да каже нещо, но онзи го спрял с ръка. — Не ти се полагат въпроси или приемаш сделката, или не. Мога да те уверя, че винаги държа на думата си… както и че досега никой не е успявал да ме изиграе. Тъй че по-добре не опитвай.

Август поклатил глава.

— Не е възможно няма как да си този, за когото се представяш!

След мълчание, което му се сторило ужасяващо дълго, онзи попитал:

— Имаш ли огънче?

Август кимнал, запалил кибритена клечка и я доближил до цигарата му Тогава видял лицето отсреща — лице, което никога не посмял да опише другиму, но щяло да се настани задълго в кошмарите му.

— Е? Какво реши, дребно човече? — попитал онзи. — Ще подпишеш ли, или да си продължавам по пътя?

Август си поел дълбоко дъх и попитал с пресъхнала уста:

— Къде да подпиша?

Въпреки че купето било още тъмно, можел да се закълне, че в този миг другият се ухилил широко…

На следващата сутрин Август се събудил с най-силното главоболие в живота си. Лежал право върху дървения под на бараката, макар че не си спомнял как се е прибрал. Веднага решил, че срещата във влака е била само сън, но върху показалеца му зеел един дълбок, пресен прорез.

Изправил се и залитнал настрани дясната половина на тялото му сякаш била налята с олово. Разперил ръце в неуспешен опит да запази равновесие и кракът му се забил тъй рязко в пода, че счупил една изгнила дъска. Август изпсувал от все сърце и се върнал, доколкото му било възможно, в хоризонтално положение.

— И това ми било късмет… — промърморил.

В действителност обаче изпитал тайно облекчение, че снощната история била просто някаква нелепа шега. Нямало как да е другояче, нали? Август доизкъртил дъската, за да измъкне безболезнено крака си, и забелязал, че под пода има нещо. Сандък — съвсем прост, чамов сандък. Август обаче бил чел достатъчно приключенски романи, та да не се заблуди от вида му. На мига изкъртил околните дъски сандъкът бил тежък и той бая се припотил по редица причини. Отворил го, при което очите му се отворили двойно повече — или някой се шегувал жестоко с него, или сандъкът бил пълен с жълтици.

Август бързо забравил за главоболието си. Прекарал следващите десетина минути в оглеждане и захапване на жълтиците — не можел да повярва, че са истински. Сетне напълнил една стара, широка мешка със съдържанието на сандъка и потеглил към градската банка.

Следващите дни минали като насън. Благодарение на вехтия нотариален акт, останал от баща му, Август доказал, че бараката му принадлежи. Това не било достатъчно, за да му признаят собственост на съкровището, ала късметът бил на негова страна. Разменил златото за солидна банкова сметка, а малка част от него заровил обратно, за всеки случай. За нула време младежът имал повече пари, отколкото можел да си представи суми, зад които нулите се разтягали като акордеони. Купил си истински, луксозен дом на главната улица и скъпи, спретнати дрехи.

Цял Нови Смърч наблюдавал отстрани и не можел да повярва на късмета му. Август обаче не бил забравил за своята част от сделката в най-тъмната доба той се промъквал скришом в дълбоките смърчови гори и изпълнявал уречения ритуал. Въпреки увещанията на майка ми впоследствие той отказал да опише ритуала в детайли и само повтарял, че никой никога не бива да научава за него. Но нека не избързвам…

След три седмици, когато вече бил събрал кураж и слуховете за небивалия му успех се носели от уста на уста, Август облякъл най-хубавия си костюм и поел към дома на Милица. Баща й тъкмо си пиел сутрешното кафе и играел шах с един клет, разтреперан прислужник. Старият бил толкова добър играч, че безспорно щял да постигне професионални успехи, ако не вярвал, че истинските шахматисти странят от светската суета. Когато Август поискал ръката на Милица, той сякаш не го чул изиграл още няколко хода, вкарал противника си в шах и чак тогава отвърнал с гримаса, напомняща за пепелянка:

— Разбрах, че най-сетне слънцето е изгряло и на твоята улица. Нека това не ти дава напразни надежди, момче — няма значение дали ще дойдеш тук, облечен в дрипи или във фрак. Ти си един беден, примитивен дрисльо от крайния квартал и завинаги ще си останеш такъв. Няма да ти дам дъщеря си, ако ще да станеш и най-богатият човек в града.

Допреди три седмици тези думи биха сразили Август като шпага, прицелена право в гръдния кош. Във вените му обаче не течала вече някогашната рядка кръв, а чисто злато. Ето защо той изпъчил гърди и се усмихнал.

— Изслушах ти високопарните фрази, старче — сега е твой ред. Не съм дошъл да те моля, нито да говоря с теб като с равен…

— Така ли? А защо си дошъл тогава?

— Предлагам ти сделка, на която не можеш да устоиш. Ще изиграем една игра по твой избор. Ако спечеля аз, ще се оженя за Милица, ако загубя — ще напусна Нови Смърч завинаги…

При тези думи старецът също се усмихнал. Той нямал действителна причина да се съгласи на такъв детински облог, но го сторил. Избрал шах, разбира се искал не просто да победи Август, но и да го направи за посмешище. И сам не разбрал как изгубил. Впоследствие се помъчил да се отметне от споразумението, но не успял да се опълчи на задкулисните съдбовни сили така се случило, че се подхлъзнал по стълбището и си разбил главата.

Сватбата се състояла седмица след погребението му. Младото семейство наследило имотите му и Август Лефтеров, доскоро един от най-бедните жители на Нови Смърч, действително станал най-богатият. Нищо не можело да спре инерцията на колелото на късмета му. Печелел всяка игра, в която участвал; получавал капитал от всяко свое начинание, независимо колко нескопосано било. Отрупал Милица с ослепителни бижута и дизайнерски дрехи, развеждал я по екзотични пътешествия и й построил по една вила за всеки сезон. А съборетината, в която бил прекарал нещастното си детство, решил да запази и да превърне в бар. Кръстил го на късметлийския сандък, който бил променил живота му…

На това място в историята Атанас си позволи кратка драматична пауза. Слушателите му се огледаха наоколо със зинали уста нима наистина се намираха на същото място, където баща му бе отраснал? Някои понатиснаха дъските с крак само колкото да се уверят, че някоя няма да поддаде. Бай Бисер обаче само присви устни и наклони глава на една страна. Произходът на бара му беше добре известен, както и част от легендите, свързани с него. Атанас отпи от рома, запали нова цигара и отново избърса чело. Тепърва му предстоеше да спечели на своя страна бармана, затова продължи без повече протакане:

— Надали някой можел да си представи по-бляскав живот… Едно-единствено буреносно облаче помрачавало щастието на влюбените — всеки път, щом понечели да консумират чувствата си, Август приключвал сам в банята. Още преди сватбата той бил предупредил Милица, че няма да имат деца, ала тя си представяла по-скоро някакви медицински проблеми.

Милица била средностатистическо осемдесетарско момиче и не била правила секс преди сватбата. При все това се била натискала няколко пъти с Август и била категорична, че любимият й вдига мачта още на пристана, и то за далечно плаване. Не, тук се играела друга игра и по измъчената физиономия на Август тя можела да заключи, че правилата никак не му харесват. Често той се измъквал посред нощ от спалнята им и потеглял към гората, но тъй и не обелвал дума по темата. Освен това в банята имало едно шкафче, за което единствено Август притежавал ключ. Милица можела да преживее нескопосания секс, но не и мистерията, която го обгръщала отвъд тази територия — двамата нямали никакви тайни.

Темата за секса неминуемо водела до кавги. В началото тя била само неугледен прорез върху красивата семейна снимка, но постепенно се превърнала в пропаст, която разделила на две брачното щастие. Недодяланият пир на плътта, който неминуемо приключвал преди десерта, оставял твърде неприятен вкус в устите на влюбените. Първо спрели да правят секс, а сетне и изобщо да се докосват. Накрая в многобройните семейни имоти тихомълком се появила втора спалня.

Август не можел да каже, че мечтите му не са се сбъднали. Притежавал една четвърт от града и много от нивите, лозята и горите в околията. Хората по улицата, които преди му се присмивали, сега не просто го поздравявали — покланяли се леко и понякога дори си сваляли шапката. По ирония на съдбата обаче уважението на непознатите отдавна вече не му носело удоволствие. Парите и вещите го изпълвали с изтощителна досада. Дори мастурбацията, която трябвало да изпълнява минимум три пъти седмично заради договора, му била неприятна.

При все това Август не се бил самозабравил и продължавал да спазва стриктно клаузите на споразумението. Само веднъж, в пристъп на отчаяние, се опитал да ги наруши. Платил щедро на младо момиче, което искало да се отърве от бебето си, за да го осинови. Всичко това се случило извън града, посред нощ, защото Август се надявал да се измъкне някак от полезрението на благодетеля си. Надявал се също, че новороденото ще спаси брака му.

Първоначално планът проработил — Милица приела детенцето като свое и го обгрижвала с цялата си непокътната обич. След месец бебето просто се изпарило от кошарката си — никой не разбрал какво се случило. Прозорецът на стаята се бил отворил от само̀ себе си и през него се виждала тънката бледа луна.

Милица не можела да търпи повече — докато си събирала багажа, изкрещяла през сълзи:

— Каква глупост си сторил, нещастнико, в какво си се забъркал?! Тъй и не можа да си набиеш в тъпата кратуна, че никога не съм искала почивки по 5-звездни хотели и перлени огърлици — в противен случай щях да се оженя за някой от подлизурковците, които се мазнеха на баща ми! Но аз исках единствено теб…

Август не можел да повярва на ушите си, които били почервенели от ярост. Съпрузите първо се изпокарали, сетне се сбили, а накрая се напили до несвяст. Нищо не можело да разпали пламъка на страстта, тъй както лютата домашна дюлева ракия. Двамата се награбили като младоженци и за пръв път от десетилетие насам Август не еякулирал в бурканче в банята. Не че обърнал внимание бил толкова пиян и ошашавен от случилото се, че даже не разбрал кога е заспал. Последвалия сън обаче запомнил в детайли.

Видял мъгла, гъста като каймак, а от нея изплувал онзи от влака. Изглеждал твърде доволен. „Ето че най-сетне наруши сделката — заявил. — Казах ти, че не можеш да ме изиграеш, нали?“ Отнякъде изпищял локомотив, Август се претърколил настрани и паднал в дълбока дупка, от която измъкване нямало. Онзи го гледал отгоре и продължавал: „Сега ще загубиш всичко, което притежаваш. Лошият късмет, натрупал се през годините, ще те залее с все сила, ще удави всичко, което ти е скъпо…“. Август протегнал ръце, искал се да се покатери, но не успявал. „Ти не разбираш, моля те… това не се брои! — извикал. — Бях страшно пиян, дори не помня как…“ Другият се ухилил, разперил дългите си изящни нокти и скъсал надве договора, който Август бил подписал със собствената си кръв. „Голям наивник излезе… Да не мислиш, че съм създал алкохола просто за да ви носи удоволствие?“

 

 

„Нееее!“

Август изкрещял толкова силно, че устата му се разцепила и погълнала лицето му. Сетне сама се превърнала в черна дупка и смачкала със зъби целия свят. Той се събудил, твърде стреснат, за да обърне внимание на адския махмурлук и на сгушената в него гола Милица. Телефонът звънял на пожар — ще ме прощавате за нелепата игра на думи, все пак тъкмо бил избухнал големият пожар от 92-ра, който без съмнение много от вас помнят. Докато го потушат, пожарът вече бил изпепелил хиляда декара, както и една четвърт от града. Познайте коя четвърт…

 

 

Атанас млъкна, но никой не отчете шегата му. Слушателите вече бяха почнали да се отегчават. Един от мушиците беше заспал на бара, но си хъркаше съвсем тихо, а откъм верандата се носеше мирис на трева. Атанас отпи стабилна глътка от рома и реши да забърза темпото:

— Въпреки съкрушителния пожар баща ми не изгубил всичко в един ден. Явно благодетелят му бил предвидил по-бавно и болезнено падение. Август направил всичко по силите си, за да поднови сделката: мастурбирал като полудял и ходел до гората всяка нощ да оставя семето си, молел за помощ през сълзи… Веднъж дори хванал вечерния влак, залостил вратата на купето и не пускал никого да влезе, а накрая се развикал през прозореца: „Покажи се, мамицата ти гяволска, знам, че си тук… Ще направя, каквото поискаш!“.

Лумналият като пожар лош късмет не подминал майка ми. Застигнала я тежка бременност и лекарят й заръчал изобщо да не става от леглото. Август виждал с ужас как приказният живот се срива пред очите му. Хората спрели да се покланят, щом го срещнат, и отново го зяпали с онова безсрамно любопитство, което тъй добре помнел от детството си. Първо изчезнали имотите, сетне спестяванията, а накрая и чувството му за срам.

Една нощ, когато съвсем се бил отчаял, Август се върнал тук, в бар „Скритият сандък“. За разлика от многоетажните му луксозни сгради, бараката се била спасила от пожара, понеже се намирала чак в края на града. Вече не му принадлежала, но това не го спряло — изчакал да затворят, вмъкнал се вътре и изкъртил пода, за да вземе остатъка от съкровището. Заделил го бил за черни дни и ето че те настъпили и лекарят бил убеден, че Милица няма да преживее раждането.

Самата мисъл, че нелеката участ на майка му ще се повтори, и то по негова вина, подлудявала Август. Той не жалил средства използвал остатъка от съкровището, за да наеме международен екип от специалисти. В следващите месеци се наложило да се върне в проклетата кибритена фабрика, но той се трудел неуморно и игнорирал подигравките на колегите си. Вечер нямал търпение да се върне при Милица. Разказал й цялата история на своята злочеста сделка, обгрижвал я и майка ми най-сетне преоткрила човека, в когото някога се била влюбила…

За съжаление, не им било писано да се радват дълго на това новооткрито, смирено щастие настъпил рожденият ми ден. Усилията на баща ми били възнаградени и въпреки тежкото раждане лекарите спасили майка ми. Той не можел място да си намери от радост — благодарил на невидимия си благодетел и обещал в негова чест да ме кръсти Атанас. След това излязъл да почерпи колегите си от фабриката и един камион го блъснал на улицата. Умрял на място.

Майка ми твърди, че е очаквал нещо подобно. Последните му думи — поне доколкото ги помни — били заръка към мен: „Кажи му да разчита само на собствените си усилия и никога да не сключва съмнителни сделки. Кажи му, че щастието не се задържа в ръцете, а в сърцето. Кажи му, че ви обичам повече от всичко на света…“.

 

 

Атанас млъкна и прокара пръсти през косата си, за да изтрие скришом просълзените си очи. Досега не беше споделял никому за семейното проклятие, което беше прокудило него и майка му от Нови Смърч сякаш тежък камък му бе паднал от сърцето.

Имаше какво да се желае от реакцията на слушателите — половината вече се бяха оттеглили на верандата в очакване на спасителен повей на вятъра. Възрастната блондинка отново се беше зачела в книгата си, а едно от момичетата плачеше, докато пишеше чевръсто на телефона си. Дори мушиците се бяха разсеяли и гледаха да наваксат с пропуснатия алкохол. Колкото и да им бе любопитно да разберат историята на Август Лефтеров, чутото им звучеше като врели-некипели.

Наистина Нови Смърч дотолкова беше пълен със странни случки, че вече ги приемаха за ежедневие. Всички бяха виждали светлините, които понякога кръжаха над езерото, и знаеха, че след тях ще сънуват покойните си роднини. До пощата имаше една полуразрушена къща, за която се говореше, че изпълнява желания в замяна на коса и нокти. А на всеки петнайсети септември край училището забелязваха велосипеда на някакво дете, което отдавна било починало в катастрофа.

Смърчовите гори, които обграждаха градчето като дъхава черна стена, също бяха пословични в тях имаше дървета, меки като глина, и пещери, които уж водели до центъра на света. Понякога горите пееха нощем и замръкналите туристи, омаяни от особената мелодия, изчезваха безследно. Няколко дни по-късно на някоя пътека изникваха бележници, пълни с безсмислици. Твърдяха, че има и една кукумявка, която говори с човешки глас, и всеки незрящ, чул думите й, ще прогледне, а пък зрящият, напротив ще плаче кръв.

В крайна сметка обаче, едно бяха градските легенди и светлините над езерото, а съвсем друго — среща със самия Дявол. Някои от присъстващите в бара дори под сурдинка намекнаха, че разказвачът изобщо не е син на Август Лефтеров и нещо не му е наред с главата. Сега те се кискаха доволно и чакаха бай Бисер да му сервира брендито, без да поиска и стотинка по-малко.

Барманът обаче изобщо не бързаше. Усили звука на уредбата, запали цигара и отиде да измете шепа разсипани фъстъци от пода. Когато се върна, бавно грабна преполовената бутилка от стената и отвинти капачката. Хорските разговори отново поутихнаха и всички насочиха поглед към бара. Вън някаква птица огласяше с пронизителното си грачене полето.

Бай Бисер постави чашата пред Атанас и му каза:

— Заповядай. Нищо не ми дължиш.

Младежът зяпна и погледна към чашата, после към бармана, после отново към чашата… Всички в бара ахнаха едновременно, а отзад някой си изпусна халбата. Не, това не беше възможно — нима наистина бай Бисер беше повярвал на историята на момчето? Нима наистина се беше случило немислимото и легендарното безплатно бренди най-сетне беше сервирано?

Атанас Лефтеров взе чашата, кимна и смотолеви нещо дори сам не разбра какво. Изправи се, обърна гръб на бара и пристъпи бавно, почти като насън. Толкова дълго беше жадувал да се върне в прокълнатото градче, което беше развалило семейството и детството му, и да разкаже историята си може би дори да оневини донейде баща си, ако това изобщо бе възможно… Отпи от брендито беше силно и сладко, но в устата си усещаше друг вкус, вкуса на неочакваната, невъзможна победа.

Наздравиците заваляха една след друга, макар че първите бяха някак неуверени. Мушиците поздравяваха младежа за постижението, макар и с лека завист; девойките го снимаха с телефоните си; Петра Пития го прегърна и му предложи нещо неясно, но мръснишко. Изведнъж бай Бисер се провикна:

— Ей, момче!

Атанас се обърна към бармана, който изобщо не беше помръднал от мястото си.

— Да?

— Да не помислиш, че аз те черпя — за нейна сметка е.

По изпитото, уморено лице на Атанас се изписа объркване.

— Моля?

Всички погледнаха към масата, която бай Бисер сочеше масата, на която допреди малко седеше Възрастната блондинка. Сега там имаше само празна чаша, пълен пепелник и една салфетка със следи от червило.

— За нейна сметка е. Каза, че всичко е точно тъй, както си го разказал, с едно малко изключение. — При тези думи на устните на бай Бисер изгря една от тъй редките му усмивки. — Оная съдбовна вечер баща ти действително е срещнал непознат във влака и е сключил сделка. Само че непознатият не е бил мъж, а жена…