Христо Калчев
Ликвидирайте генерала (9)

IX

Битката за руския газ изглежда завършваше с нова победа за Иван Костов и кабинета му. За ужас на редовите комунисти Русия ги хвърляше в ръцете на дивия капитализъм. Колко трудно им беше да повярват, че Русия не е СССР и никога повече няма да бъде и че бившите болшевики Черномирдин, Вяхирев и компания отдавна са минали в лагера на омразния им капитализъм. Разочарованието им беше огромно, чувстваха се предадени за пореден, кой ли пореден път до ден днешен, от мръсника Горбачов. Това, разбира се бяха религиозните комунисти, които нямаха представа какви игри се разиграват в недостъпните политически върхове… Самите „върхове“ или новият Пентхаус бяха истински обезпокоени.

Нощта беше хладна, дъждовна, Витоша свъсена застрашително, нагрозена, готова всеки миг да изсипе огнения си гняв върху последното убежище на бившето ЦК на БКП, вилата на Христо Христов и новото седалище на Пентхаус. Присъстваха Васил Коларов, Георги Евтимов, Георги Найденов, няколко по-млади мъже, синове на бивши комунистически величия и разбира се домакинът, новият „Пентхаус“ или Глигана, както го наричаха зад гърба му и под сурдинка. Пиеха луксозни напитки, слушаха тиха камерна музика и чакаха зараждащата се буря да се стовари над главите им. Иззвъня телефонът. Глигана го вдигна, после обяви:

— Виена.

Разговорът беше еднопосочен. Глиганът отговаряше с „Да“ и „Не“, после затвори слушалката и уморено разтърка очи.

— Лоши новини, момчета. Рухнали са още две структури.

— Нефтени? — попита Евтимов.

— По-лошо. Телекомуникационни. Много лакоми момчета се навъдиха в нашия отбор.

— Кой им е сложил ръка? — продължи да пита Евтимов.

— Правителството, службите, разбира се със съдействието на Интерпол.

— Знаят ли на чия собственост посягат? — обади се Коларов.

— Естествено… Много скоро Виена ще стане ветровито място за нас.

Като че ли природата го чу. Планината въздъхна като болен от емфизем, пое си въздух и отприщи стихиите на магнитната буря…

— Имаме ли полезни ходове? — обади се Найденов, надвиквайки грохота.

Глигана мълча много дълго.

— Народното събрание — все пак каза той. — Там пише „Съединението прави силата…“. Всички ние, Пентхаус, силовите групировки, въоръжените бандити около кредитните милионери… Всички заедно — Глигана се изправи и закрещя: — Всички заедно срещу правителството или всички заедно в пандиза… — после добави по-тихо, като че ли унило и замислено: — Или на трудовата борса. Трябва спешно да открием Мазния.

* * *

— Колко са най-опасните ви бандити? — попита Уил Терънс Смит. — Шефове на мафиотски формации, наемни килъри и хората в сянка?

— Около хиляда и петстотин души — отговори генерал Проданов.

— За цялата страна?

— Горе долу. Цифрата е приблизителна.

— Избийте ги — каза англичанинът с най-делничния си глас и отпи дълбока глътка от отдавна изстиналия си чай.

Проданов и подчинените му се спогледаха спонтанно, неуспявайки да скрият шока си.

— Ние сме демократична страна — започна Проданов, но Уил Терънс Смит го прекъсна високомерно и неучтиво.

— Избийте ги с демократични методи. При оказване на въоръжена съпротива. Такава винаги може да се инсценира, нали?

Проданов се ядоса:

— Ние не сме театрална трупа, господин Терънс Смит, а законна полиция и правова държава.

Представителят на МИ-6 се усмихна иронично:

— Ние сме най-старата действаща демокрация в света, господа, и въпреки това нямаме никакви скрупули, когато се налага да прочистваме обществото от проказа.

Настъпи мълчание. Прав е!, мислеше Проданов, но не можеше да го изкаже на глас. Прав е!, мислеха и колегите му, но мълчаха по същата причина.

— Какъв процент от вашите гангстери имат престъпления извън територията на страната?

— Голям — каза Проданов. — Повече от половината.

— Много добре — Уил Терънс Смит допи чая и запали къса смрадлива пура. — Петдесет процента от труповете приписвате на международните мафиотски структури и чакате реакцията на останалите. Ако предприемат „дълбоко потапяне“, значи са разбрали намека. Ако не, ще се търсят вторични средства за усмиряването им. Така по-демократично ли ви изглежда? — англичанинът не криеше иронията си. — В Рим по римски, колеги. Ако искате помощта на моята служба, ще се наложи да се вслушвате в съветите ми.

След ново дълго мълчание:

— Как точно си представяте такава операция?

— Детински просто. Приготвяте ми досиетата на международните си престъпници и ме допускате до специалните си служби, от които аз по мой избор ще подчиня на заповедите си една дузина рейнджъри.

* * *

Козела преброи наум, че им остават тринайсет дни.

* * *

— Откъде трябва да започнем, Козел. Имаш ли някаква идея?

Козела мълчеше.

— Онемя ли, колега?

— Не, актьоре. Чудя се дали да не те подхвърля на Леч Плешивеца. Тогава шансовете ни за успех нарастват в геометрична прогресия.

Бъстър Китън се усмихна горчиво.

— И на мен ми минава през ума да те изтъргувам с генерал Проданов… Но май проклятието ми е да играем в една пиеса.

След ново мълчание Козела попита:

— Има един филм. Бъч Касиди и Сънданс Кид. Гледал ли си го?

— Да.

— Никак не ми се изпада в тяхната ситуация, момче. Аз за разлика от теб имам двама сина.

— Тук не е Парагвай, Козел.

— Не знам какво е, но отсега да знаеш, че попаднем ли в подобна ситуация, ще те хвърля на кучетата.

— Въпрос на бързина — учтиво усмихнат, каза Бъстър.

— Навремето бягах сто метра за единайсет равни — разсеяно, мислещ за друго, каза Козела. — Канализацията, господин Китов. Друг достъп до Генерала нямаме. Трябва да се докопаме до канализационния план на Бояна.

Искрено учуден, Бъстър промълви:

— Ако въобще съществува такъв.

— Не може да не съществува. Иначе София щеше да е затрупана в лайна.

Допиваха си кафето, ядяха препечени филии със сирене и гледаха дневната суматоха на най-оживената част на София.

— Имаш ли някакъв конкретен план? — попита Бъстър.

Козела кимна:

— Мисля, че почвам да оформям някаква имитация на стратегия. Във всеки случай първата ни работа е да свитнем чеченеца.

— Къде на майната му ще го търсим?

— Имам известна идея, Бъстър Китън. Не забравяй, че бях шеф на Ескадрона на смъртта.

Борис Китов му се изхили в лицето:

— Грандоман. Престани да живееш с миналото.

Козела сви рамене и остави без отговор тази провокация. Само той знаеше, че не е никакъв грандоман.

* * *

— Губим България — започна Алкалай на среща с шефовете на КГБ в сянка. — Елцин, Чубайс и Вяхирев са по-гадни предатели от Горбачов.

— А Черномирдин? — попита Юлаев-Гарсона.

— Същата работа. Много бързо станаха капиталисти старите номенклатури. Тия младоци, българските управници, ги поставиха на колене по-лесно, отколкото очаквах.

От креслото се вдигна генерал Воробльов, човекът, който едновременно служеше в КГБ и осигуряваше охраната на чудовището „Газпром“.

— Трябва да отчитате една много съществена подробност, колеги. За да мине газопроводът извън територията на България, има два начина — и двата политически. На Юг условието е независимост на Кюрдистан, на Север — доброволното превръщане на Украйна във велика сила. Елцин и екипът му не могат да поемат нито един от двата риска.

— Искаш да кажеш, че българите ни държат в ръце? Тези балкански просяци?

— Да — кимна Воробльов, — и младоците от София отлично го съзнават.

— Русия не понася публични унижения… — обади се Юлаев.

— Именно затова този конфликт трябва да се маскира като сделка, изгодна за двете страни — натърти Воробльов и напусна заседанието им.

Мина много време, преди Алкалай да продължи събранието.

— Генерал Воробльов е прав. Но освен висши държавни интереси, съществуват и други — тези на нашата служба. Трябва да дестабилизираме управата в София и колкото по-бързо го направим, толкова по-добре за всички.

— Как? — попита Юлаев.

— По старата рецепта, Гарсон. Ще ги ликвидираме един по един, както постъпихме с Ешкенази, Дебелия и много други. За жалост трябва да започнем с най-трудната плячка. Шефът на тяхното МВР.

— Предприели ли сме стъпки в тази насока? — попита някой от залата. Алкалай не видя кой.

— Да — отговори той. — До Коледа ще бъде мъртъв.

* * *

Козела се обади на няколко телефона и тръгна с рейса за панчаревския ресторант „Лебед“. Заведението държеше под аренда бивш ескадронист, а на вечерята щяха да присъстват още трима от най-приближените му „хора за конфединциални поръчки“. Когато пристигна и направи подробен оглед на кръчмата отвън, мина през служебния вход на кухнята, огледа салона, убеди се, че „всичко е наред“ и влезе. Беше Никулден, шести декември, започваше да вали сняг и езерото беше застлано с бяла мъгла, която оттук изглеждаше гъста като извара. „Момчетата“ го посрещнаха прави и почти в „мирно“, както в добрите стари времена. Заведението не работеше, но на масата вече димеше шаран плакия. Все пак беше Никулден, дявол да го вземе!

Когато се разотидоха късно през нощта, ескадронистите бяха получили задача спешно да издирят и ликвидират Леч, плешив чеченец, мощен като глиган и похотлив като римски центурион след поход в пустинята.

Козела обаче се сдоби с една информация, която не му позволи да мигне цялата нощ. Така наречените „кредитни милионери“, командвани от Никодимов-Мазния, създаваха ударно звено, въоръжено и секретно по подобие на Ескадрона на смъртта. Срещу кого ли щяха да го използват, мамичката им мошеническа, и не бяха ли те хората, които вместо него щяха да измъкнат врелите картофи от жарта?

Бъстър Китън спеше натъпкан с лекарства, но и да беше буден, не беше той човекът, който може да му отговори на този въпрос. Мазния се беше отказал да му повери новия си Ескадрон убийци, но и двамата хамъри нямаха представа за първоначалните му намерения.

* * *

— Докъде го докара, Проди? — попита генерала, когато шефът на отдела за борба с организираната престъпност влезе в кабинета.

— Нося си оставката, шефе. В чантата е, когато поискаш, ще ти я оставя на бюрото.

Генерала се замисли:

— Преведено на мой език това значи: „От Козела и Бъстър Китън няма помен?“

— Точно това значи — уморено каза Проданов и се отпусна в едно от креслата. — Има обаче и нещо обнадеждаващо. От вчера Севгун е в София. Той може да ни заведе при нашите момчета.

— Защо? — попита Генерала. — В тяхна помощ или с наказателна акция.

— Това предстои да уточним — каза Проданов. — По мои сведения Козела е ликвидирал любовника му в София.

— Севгун педераст?

— По-скоро развратник — грохнал от умора каза Проданов.

* * *

Бъстър Китън проникна в боянската община малко преди края на работното време. Заключи се в тоалетната, изчака сградата да опустее и като се увери, че е сам, отключи на Козела. Знаеха какво търсят и бързо го намериха. Правителствената зона или така нареченият „затворен град“ от времето на Живков наистина беше канализиран и всички отходни тръби се изливаха в боянската река. Въпросът беше кой от всички канали беше техният. Направиха микрофилми на цялата мрежа, прибраха се на улица „Веслец“, отвориха кадастъра и започнаха на принципа на отхвърлянето да търсят своето решение. Изнервиха се, запиха бутилка водка. Когато се проснаха по канапетата, съсипани от взиране и с червени като на зайци очи, бяха изпили две бутилки и не бяха стигнали до нищо. На сутринта иззвъня мобифонът на Козела.

Леч Плешивеца с трийсет души охрана и съответният контингент проститутки се бяха настанили във витошкия хотел „Простор“. В момента Чеченецът беше в сауната. Козела заповяда на своите хора да го чакат в съседната вила „Кремиковци“ и събуди грубо Бъстър Китън:

— Ставай, лентяй. Отивам за Леч Плешивеца. Пий едно кафе и продължавай да търсиш канала. Имаме единайсет дни на разположение.

— Къде е Леч?

— В Хонолулу — каза Козела, излезе и затръшна вратата.

* * *

Козела разположи снайперисти по боровете край хотела и седна в бара на „Кремиковци“ да чака новини. На разсъмване „вдигна“ засадата. Леч не беше напускал „Простор“ и нито за миг не беше подлагал гръб на незапердени прозорци. Целият хотел светеше, но все още никой не беше разбрал в коя стая се е разположил гангстерът. Сигурно беше единствено, че правителственият апартамент свети за камуфлаж. Козела ги прати да спят и зачака. На следващата нощ щяха да повторят операцията. Леч Плешивеца му трябваше мъртъв, а силите му не стигаха да атакува хотела.

* * *

— Грета, господинът се казва Уил Терънс Смит. Той е служител от английските тайни служби…

— Да си върви в Англия тогава — троснато каза Грета.

Проданов не й обърна внимание.

— Господин Терънс Смит търси Борис Китов и ти ще му помогнеш да го намери.

— Не! — Грета им показа кукиш. — Първо не знам къде е… Никой не знае, а и да знаех — виждате ли това…

— Мадам, вие сте простачка — на руски каза Терънс Смит.

— Господине, вие сте скопец, евнух — на английски отговори Грета. — Защо не вървиш по дяволите, ти, мадър-фъкър!

Терънс Смит се задави от смях. Извади снежно бяла кърпа, подсуши очите си, седна и посочи стол на Грета.

— Седнете, мадам… Нека се опитаме да говорим като приятели.

— Дай една цигара — каза Грета, запали, но не седна, а се подпря на вратата. — И още нещо, англичанино. Не знам къде е Борис… Китов, а и да знаех, нямаше да ти кажа.

Уил Терънс Смит помоли Проданов да ги остави сами, поръча кафета, сокове и сандвичи. Поиска от „службата“ да позволи на „дамата“ да вземе душ, да се преоблече и след час и половина отново застанаха очи в очи.

— Възможно ли е да сменим тона? — попита Терънс Смит.

— Зависи от вас — мрачно отговори Грета. — Аз съм ваша затворничка.

— Нищо подобно, мадам. Напротив. Смятам, че след приключването на разговора ни ще успея да ви издействам пълната свобода.

Грета му се изсмя в лицето:

— За да ме проследите и да ви заведа при… Бъстър Китън. Не ме карайте отново да ви показвам онзи знак.

— Няма да се наложи — каза Терънс Смит с най-кроткия си глас. — Аз ще го намеря и с ваша, и без ваша помощ.

Грета го изгледа свирепо.

— Имате ли лична причина да мразите… Борис Китов?

— Не мога да мразя човек, когото не съм виждал в живота си.

— Тогава ви плащат луди пари…

— Аз съм на заплата в моята служба, мадам. Ние не приемаме рушвети.

— Не разбирам хъса ви тогава.

— Лесно е за разбиране. Аз съм професионалист и при мен е въпрос на чест да свърша работата, която са ми поверили.

Грета изпи кафето си, изяде един сандвич с кашкавал и видимо омекна. Поне в очите й беше изчезнала налудничавата агресия.

— Аз съм много виновна пред този мъж, господин Терънс Смит. Предавала съм го не един път и дори да искам да ви съдействам, той трябва да е луд да ми гласува доверие, а той не е луд, господине, напротив. Предпазлив и подозрителен е като лисица.

Терънс Смит се усмихна, на Грета й се стори, че усмивката му е тъжна.

— И въпреки това петдесет процента от жените в света носят палта от предпазливи и подозрителни лисици.

Грета стана.

— Върнете ме в килията, Терънс Смит. Имам една малка молба към вас. Ако заловите Борис жив, кажете му, че го обичам.

* * *

Уил Терънс Смит започна работа. Мина по стъпките на суперкилърите, претършува педантично известните им квартири, прибра се в хотела, легна, затвори очи и започна да крои едни планове, да отхвърля други. Някъде наоколо, засега все още дискретно, се подвизаваха колегите от ЦРУ и КГБ… Според българите в подкрепа на убийците, но Уил беше свикнал да не се доверява никому и докато не си докажеше, че службите имаха истинска нужда от Козела и Бъстър Китън, за него това беше повече от съмнителна версия. Истината не беше нито тази, нито толкова проста, а той нямаше да бъде Уил Терънс Смит от МИ-6, ако не я открие.

„Интернет“ получи няколко шифровани запитвания и една кодирана молба, която в определени среди третираха като заповед. „Изпратете целия архив и снимков материал на българските криминални типове (или хамъри), известни под имената Иван Милетиев, Иван Жаров или Козела — генерал от местните служби, създател на Легиона на смъртта в България, получил генералски пагони от КГБ след руския пуч срещу Горбачов и на Борис Китов, познат в страната под името Бъстър Китън, човек с определени връзки в руския ъндърграунд и близък роднина на Нерон Вълка, създател на така наречената българска мафия. Сведенията за роднинските връзки между Нерон Вълка и Бъстър Китън са противоречиви и по-скоро принадлежат към епоса отколкото към реалното.“

„Интернет“ изпрати двайсет и две снимки с подробен доклад за двама от „най-опасните“ убийци на бившия социалистически лагер.

* * *

— Какво им остава на нашите момчета, щом сме им отрязали въздуха и достъп до огневи азимути? — попита Проданов, а с това даде сигнал, че събранието е открито. — Няма воден път… Сменяме колите, програмите… Как биха се добрали до шефа, ако не са духове и не им помагат свръхсили?

— Помага им Русия — обади се Павлов, шефът на тиловаците.

— Но няма да хвърлят атомна бомба върху една суверенна държава, нали? Нито ще стоварят десант в Бояна.

Логично беше всяко едно от заключенията, но не достатъчно успокоително. Заплахата си беше заплаха и тя оставаше.

— Защо не му сменим резиденцията? — продължи да пита Павлов.

Проданов махна с ръка:

— Предлагал съм му го. Отговаря: „Не съм плъх да се крия по дупките!“ За твое сведение добави: „Аз съм длъжен да счупя врата на гангстерите в тази страна, вие, моите подчинени — да ме опазите жив!“

— Прав е — каза Павлов.

— Не дрънкай глупости, колега — изкрещя Проданов, — за теб това събрание свърши.

И когато гузният тиловак напусна кабинета му, Проданов се отпусна в стола си и промълви:

— Небе, вода и суша… Откъде, по дяволите, ще атакуват тия гадове — но обхванат от бяс, изкрещя: — А че ще атакуват, можете да не се съмнявате! Четете вестници. Утрепаха някакъв нищо и никакъв шеф на модна агенция, та ще простят на Генерала? Никога!

* * *

„Пентхаус“ отново се беше събрал през нощта, само че този път присъстваше и Никодимов-Мазния. Срещата беше тайна, някои от присъстващите бяха пристигнали с фалшиви паспорти в страната, други живееха „дискретно“ в София, но никой не беше достатъчно легален да се появява публично.

Председателстваше Христов, новият Пентхаус и макар че нямаше нито културата, нито замаха, а още по-малко авторитета на Дебелия, все пак беше „човекът връх“, и когато той говореше, всички останали бяха длъжни да мълчат.

— Руснаците ни преебаха, приятели — започна Пентхаус. — Това, между нас казано, можеше да се очаква. В крайна сметка Костов и компания управляват държава, колкото и жалка да е тя, а ние само някаква си фирма, която утре може да бъде поставена извън закона.

— Какво става със списъка на кредитните милионери? — с истерична нотка в гласа попита Мазния.

— Вътре си — кротко му отговори Пентхаус. — Паспортът ти е на трупчета… Ще трябват няколко милиона долара, за да те извадим оттам. По-точно пет милиона.

— Вие сте луди! — кресна Мазния. — Аз имам само дългове.

Избухна весел смях, после Пентхаус отново взе думата.

— Ако мислиш, че казваш нещо ново, дълбоко се лъжеш, Мазен. Никой не си въобразява, че си в състояние да се оправиш сам. Ти си тук, за да чуеш едно предложение… Ако се справиш, не е изключено да отървеш кожата, ако не — сърди се на себе си.

След унизително мълчание, наведена глава и обилно потене, Мазния промълви:

— Слушам.

Пентхаус тръгна да се разхожда из кабинета си.

— Трябва да срутим колибката на шибаните демократи. Ако останат на власт, или ще ни докарат до просешка тояга, или ще ни напъхат по затворите. Необходимо е да ги атакуваме масирано и отвсякъде… На тебе, Мазен, решихме да ти поверим турците.

Никодимов беше искрено шокиран.

— Турците ли? Защо турците?

— Защото си лежал в пандиза с Ахмед Доган.

— Вярно е… — със заекване отговори Мазния. — Не разбирам… какво от това?

Пентхаус сложи ръката си на рамото му.

— Ще ти обясня, Мазен. Докато ние тук си вършим работата, ти заминаваш за Кърджали, намираш Сокола и подготвяте гладни бунтове… Гладни, истерични и кървави. Не го ли направиш, ще те хвърля на кучетата, разбираш ли ме? Под кучета разбирам генерал Богомил Бонев… Днес е двайсти декември, господин милионер. Ако до двайсти януари не почнат вълненията, с тебе е свършено… А сега, лека нощ. Заминавай за Кърджали и на добър час!

Когато останаха сами, Пентхаус се обърна към подчинените си или колеги, както ги наричаше от куртоазия:

— Пратете някое печено момче да не изпуска от очи тоя педераст. И още нещо, много важно, в София са двама-трима от най-големите руски гангстери — Севгун, Чеченецът Леч и някой си Мордюк… Искам да ги намерите спешно.

* * *

— Господин генерал — каза Уил Терънс Смит, — на мен ми трябват не бъчари (касапи), а двама снайперисти с вид на преподаватели в Харвард. Веднага ги разкарайте тези гладиатори и внимателно слушайте какво ви искам.

Проданов посиня от яд и обида.

— Много си позволявате, господин Терънс Смит.

— Не — невъзмутимо отговори ченгето на МИ-6. — Само толкова, колкото са пълномощията ми. Суперхамъри като Козела и Бъстър Китън няма да допуснат такива мутри на миля от себе си. Поне не живи.

Проданов брои до сто и преглътна нахалната лекция на англичанина.

— Добре, уважаеми колега — иронично, дори жлъчно каза той. — Как ще заповядате да постъпим с оная курва… Май Грета се казваше.

Терънс Смит имаше отговори на всички въпроси:

— Искам да й осигурите лукс като на мадам Помпадур! Разбира се, под много строго, но дискретно наблюдение.

* * *

— Козел?

— Кажи, Хакел.

— Вашето правителство е повикало в София един от асовете на МИ-6 за главите ви… твоята и на Бен Търпин.

— Бъстър Китън.

— Все едно, нека да е Чарли Чаплин, ако ти харесва повече. Къде да ти изпратя снимката му? С него шега не бива, приятелю.

Козела мисли известно време.

— Ще открия пощенска кутия… Можеш ли довечера да ми се обадиш за номера й.

— Ще се обадя — каза Хакел и преустанови връзката. Козела събуди Бъстър Китън.

— Някакъв английски Джеймс Бонд е по петите ни.

— Много станаха — каза Борис Китов, търкайки очите си.

— Това ме навежда на една мисъл, момче.

— А именно?

— Трябва да си размърдаме задниците и още от тази вечер да започнем да намаляваме враговете си.

Бъстър Китън се изправи и погледна часовника си. — Иди на лов, Козел. Заспал съм преди час и половина. В Бояна има две хиляди и триста канализационни отвори. Досега съм проследил едва около петстотин.

* * *

Козела се обади на „своите кучета“ бившите ескадронисти, остави Бъстър да спи и излезе. Беше кучешки студ. Едва отключи колата и бавно потегли по заледената София към Панчарево.