Христо Калчев
Ликвидирайте генерала (3)

III

Козела се събуди в потна локва. Болеше го всичко, лицевите операции, червата, главата му се цепеше, а на всичко отгоре беше сънувал, че прегризва гърлото на Бъстър Китън.

Бъстър Китън… Как мразеше това гадно копеле, което по ирония на съдбата се беше превърнало в негов партньор и сътрудник.

Козела стана, свали пижамата и застана гол пред огледалото. Господи, на какво приличам? Целият беше в пресни шевове и стари, отдавна засъхнали рани от куршуми. Просто невероятно е, че съм жив! Взе душ, заля се с одеколон и се облече. Беше шест часа сутринта. Слънчево, птички пеят, вятър никакъв — задаваше се горещ юлски ден. Пусна радиото и попадна на първите новини. Вчера Народното събрание беше гласувало поправки в Наказателния кодекс. За убийство на полицай от двайсет години до смърт… А за убийството на полицейски министър?

Тръгна да се разхожда из сравнително малкия, но добре мебелиран апартамент, на улица „Марин Дринов“, срещу Пето РУ, нает под фалшивата му самоличност. През пердетата виждаше шетнята на ченгетата долу на улицата. Едни отиваха в почивка, други постъпваха на служба, но и през акъла не им минаваше, че форд сиерата, която пазеха по негова молба и срещу дребна почерпка, е собственост на най-търсения престъпник в държавата. Поне един от тях…

Д’еба и живота, д’еба, как стана така, че той, супер-полицаят се превърна в суперкилър на подземния свят? Само алчност ли беше причината, или имаше и други? Фамилни неудачи, ревност, унижения, които истинския мъж, а той беше мъж, по дяволите, не можеше да понесе? От всичко по малко и ето го сега — преследван от всички ченгета в държавата, генерал с неясен статут в КГБ и агент за специални услуги в ЦРУ. Не, животът не е сериозно нещо, да му ебеш майката.

Козела пи кафе на балкона, надвесен над Пето РУ, излезе, купи си вестници и тръгна да се шляе. На моста на бул. „Мадрид“ се размина с един от бившите си подчинени в Легиона на смъртта. Изтръпна… но онзи не го позна и го подмина с пълно безразличие. Това беше някаква утеха в целия хаос. Дали наистина беше неузнаваем? Скита цяла сутрин из най-скъпите кафенета и пъбове в центъра на града, обядва сам в „Шератон“ — никой не му обърна внимание, ничие любопитство не предизвика. Побеляващ мъж между четиридесетте и петдесетте, облечен пестеливо, но скъпо, носещ единствено венчална халка и часовник, зачетен в пресата. Не можеше да бъде нито мутра, нито ченге в акция. Той беше се превърнал в един преуспял мъж на средна възраст и ако съдбата не му изиграеше лошата шега да го срещне очи в очи с тия, които биха го познали, може би имаше известни шансове за успех.

Прибра се с такси, спусна завесите, съблече се гол и легна. Беше неделя след обяд. През нощта беше срещата му с Бъстър Китън.

* * *

Бъстър Китън преброи двайсет и едно различни лекарства в пилбокса на Грета. Тия гадове я тровят! — беше първата му реакция, но после се зачете в упътванията и косата му настръхна. Жената, която спеше пред очите му с вид на светата невинност, беше много, много болна. Имаше нужда от спешна консултация. Нерон Вълка, Калигула Бесния и цялото им трагично семейство имаха доверие на доктор Александър Алексиев… Грета щеше да спи дълго. Бъстър Китън излезе, пусна колата по инерция до шосето, после се понесе към София. Караше „Нисан“ с регистрация на руското търговско представителство, а това му позволяваше прекомерни скорости.

Докторът прегледа внимателно лекарствата, подреди ги на три отделни купчинки и чешейки плешивото си теме измърмори:

— Ако това е вярно, много зле.

— Какво? — неразбрал, попита Бъстър.

След ново мълчание Алексиев каза:

— Нерядко по медикаментите може да се съди за диагнозата.

— А тя е? — нервно, припряно го прекъсна Бъстър.

— Те са три, коя от коя по-ужасни. Оплаква ли се от главоболие?

— Не знам… още. От скоро съм тук.

Сашо Алексиев стана и тръгна с ръце на задника из хола на вилата.

— Бяло вино имаш ли?

— Ще проверя — Бъстър скочи пъргаво и се върна с бутилка „Евксиноград“, реколта 87. — Има десетина бутилки от това. Става ли за пиене?

— И още как! Извади лед, много лед, и ела да се опитам да ти обясня… — Бъстър вече беше извън хола, затова докторът измънка под нос: — Макар че нищо няма да разбереш, кърваво копеле такова.

Грета страдаше едновременно от кататонен ступор в сравнително лека форма, тежка меланхолия и амнезия, която по всяка вероятност беше овладяна. Ако се съдеше по думите на Бъстър Китън от последните две-три „Кошмарни години“, нямаше кошмари. Помнеше всичко.

— Какво точно е заболяването? — агресивно попита Бъстър.

— Казах ти, че са три с напълно различен метод на лечение… Спортувала ли е?

— Професионално не… Плува добре. Да, обича да плува.

— Каква музика обича?

— Рокове… съвременна.

— Любими цветя, любим цвят, дрехи?

Бъстър се замисли:

— Не знам. Не помня.

Докторът жадно изпи чашата вино, доля си нова и се облегна на стола.

— Виж какво, приятелю, медикаментите ще свършат своята работа. Но истинското лечение е в твои ръце.

Бъстър Китън зейна.

— Не ме гледай тъпо, сериозно ти говоря! На първо време ще махнеш всякакви рокове от вилата. Ще пускаш само тиха оркестрова музика… Е, ще спрем част от лекарствата, но тук трябва да цари спокойствие и тишина! Никакви крясъци, агресивно осветление. Никакви външни контакти една седмица… Ако състоянието й се окаже стабилно, ще почнеш да я водиш да плува. Или много рано сутрин, или много късно вечер… Ако един ден, дай Боже, я чуеш да се залива от смях, тогава ще спрем всички хапове и ще минем на последната фаза на лечението. Ясно ли е?

Бъстър Китън кимна. Той наистина слушаше внимателно, решен да изпълни всяко указание на плешивия доцент, който беше по-болшевик от Сталин, но си разбираше от работата.

— Повтори какво ти казах?

Бъстър се справи блестящо. Само тъп не беше този бандит.

Алексиев допи бутилката и стана.

— Откъде имате това прекрасно вино, разбойници такива?

— Не знам. Останало е от някакъв купон. Тук се пие само твърдо гориво. Докторе…

— Кажи?

— Сто долара добре ли са?… Нямам представа как вървят цените на визитациите.

— Глупости! — избухна доцентът. — Аз съм лекар, а не търговец на сирене… Виж, една бутилка от виното няма да ти откажа.

Бъстър Китън насила му набута всичките „Евксиноград“, реколта 87. Бяха единадесет.

* * *

— Пичове, ебаната полиция ми отне международния паспорт — започна Мазния. — Като че ли съм някакъв мошеник. Като Ганди… Или кой знае кой. Жорж Ганчев.

— Не си само ти — обади се президентът на банка „Славяни“. — Всички ни третират като държавни престъпници.

— Тия са луди, бе — скочи Мазния. — Ние сме финансовият мозък на държавата. Трябва да поискаме среща с министър-председателя.

— Поисках среща — отговори Скатов. — Ще ни приеме в присъствието на Генерала.

— Аман от тоя младок! — изпъшка Мазния. — Добре, ще се срещнем, а после?

— После ще му мислим, Мазен. Важно е да им внушим, че сме готови да играем в един отбор с тях.

В кабинета на Мазния нахлу Иван Конов от варненския клон на „Стопанска банка“.

— Господа! — прегракнал и превъзбуден каза той. — Току-що правителството обяви принудителен фалит на нашата банка!

Председателите на банките „Рустика“, „Прогрес“, „Кристал“, „Славяни“ и „Първа източна международна“ прекараха цяла нощ в умуване. Държавата ги разбиваше, нямаше никакво съмнение, че атаката срещу тях е целенасочена и масирана. От една страна, подпираше ги новосъздаденото чудовище „Сметна палата“, от друга — стопанските полицаи на Генерала. Правителството беше разбрало простата истина, че времето на Нерон Вълка и мутантите му беше безвъзвратно отминало. Силовите групировки отдавна се бяха скрили зад привидно частни банки и участваха във второ действие на оперетата „Гангстери с бели якички“. А главните действащи лица бяха именно те — банкери, брокери, дилъри и сановници на подземния свят. Искреното им желание беше да приберат оръжието завинаги, да разгонят дебеловратите тъпаци, да се превърнат от бандити в почтени бизнесмени, дори благотворители. Стига държавата да не им задаваше некоректния въпрос: „Как натрупахте капиталите си?“. Но държавата правеше именно това и все повече засилваше натиска. Парламентът промени Наказателния кодекс така, че всяка рекетьорска или мокра работа ставаше лудост, психическо заболяване. Създадоха мотоциклетния корпус „Сигма“, което, откъдето и да го гледаш, си беше чиста жандармерия. Животът на артистите-солисти, на рекетьорите и автоджамбазите ставаше ад. Удариха митниците, уволниха почти всички купени чиновници и изгониха така наречените силови групировки от предприятията, пазарите, тържищата… и сега последният удар — мозъчният, а това само по себе си значеше и финансовия тръст на ъндърграунда. Да, идваха тежки времена. А може би интересни. Мазния беше стар боец и не се предаваше никога и под никакъв претекст, но помнеше и проклятието на стария евреин „Да ти даде Господ да живееше в интересно време!“.

— Не, пичове — каза той. — Няма смисъл да се унижаваме. Не съм аз този, който ще седи като насрано дете пред премиера и шибания му Генерал, за да слушам наставления и заплахи. Не! Благодаря ще кажа аз на оказаната чест!

— Даваш ли си сметка, че те започват война срещу нас? — апострофира го Бориславов от „Кристал“.

— Щом искат война, ще имат война. Да не е първата? — Мазния показа средния си пръст. — Някой от вас да си спомня кой печелеше битките досега? Така ще е и занапред, мама им да еба демократска! — Мазния стана и разкърши схванатия си от дълго стоене на едно място кръст. — И така, война, пичове! Който носи ташаци в гащите, да вади оръжието. И още нещо — не ви съветвам да го забравяте. В сложни времена се играе на тимове. На нашия капитан съм аз.

* * *

Генерала изчака помощниците си Попов и Проданов и с усилена охрана се отправиха към Министерския съвет. Премиерът ги посрещна при секретарката си и ги покани в кабинета.

— Имаме ли представа какво ще искат тия бандити? — попита той.

— Горе-долу — кимна Генерала, — но по-важно е, че няма да дойдат.

— Изключено — усмихна се министър-председателят. — Срещата е по тяхна молба, а тук е центърът на властта, а не някакъв си порноклуб.

— Няма да дойдат, Иване — каза Генерала. — Имам сведения, че се готвят за война.

Премиерът тръгна из кабинета си.

— Как се воюва с държава, колега? Нали ще им хвърлим цялата полиция! Ако трябва, и войската ще мобилизираме. Президентът няма да ми го откаже.

— И въпреки това няма да дойдат, господин премиер — обади се генерал Проданов. — В страната са се върнали двама от най-печените убийци… може би в света. Не, не преувеличавам. Банковият консорциум ги подготвя за атентати.

— Атентати? Срещу кого?

— Засега със сигурност знаем, че на прицел е нашият министър — продължи да отговаря Проданов, — но много вероятно е и вие да влизате в сметките им.

— Ще посегнат физически на министър-председателя и на министъра на вътрешните работи? Това е прекалено фантастично, генерале.

— За съжаление не, господин премиер. Вие им пресушихте изворите за печалба, направихте ги полузатворници в собствената им страна, а сега се готвите да отнемете грабеното цели седем години. Това малко хора биха простили, а те — никога!

— Ще видим… — замислено каза премиерът. Погледна часовника си. — Времето на срещата започва да тече.

Мълчаха петнайсет минути. Когато изтекоха, премиерът стана и повика секретарката си.

— Господа генерали, срещата с банковия консорциум приключи, но не и нашата. Поръчайте си каквото обичате и нека обсъдим ситуацията. Генерале, кога ще вкараш тия квазибизнесмени зад решетките?

— Скоро — беше отговорът.

* * *

— Добър ден, господин Алкалай.

— Добър да е, Козел. Съдбата реши да се срещнем отново.

Козела сви рамене.

— Ако съдбата се нарича КГБ, съгласен съм, господин генерал.

— Маршал, Козел, но това е без значение. Знаеш ли, по-скоро предполагаш ли, защо съм тук?

— Нямам никаква представа, маршале — напълно искрено отговори Козела.

— Все едно — Алкалай отля глътка водка на пода. — Бог да прости Оливия. Помниш ли я?

— Не дължа откровения никому!

— И все пак? — кротко попита Морис Алкалай.

— Няма ден, в който да не мисля за нея — тихо каза Козела, после, като че ли засрамен от собствената си слабост скочи на крака и тръгна из вилата, наета от Бъстър Китън. — Да минем на деловата част, маршале.

Алкалай не му обърна внимание.

— Искам истината да се настани между нас, Козел. Оливия минаваше за моя дъщеря, всъщност беше моя съпруга. Когато се разведохме, я осинових.

Бившият шеф на Ескадрона на смъртта зяпна глупаво.

— Не може да бъде…

— Но е факт! — с метален глас го прекъсна евреинът. — Всичко, което правеше Оливия, беше бягство от мен. И Семерди, и Япончик, и Калигула, и ти самият, бяхте претексти да не изпълнява съпружеските си задължения. Когато установих, че е непоправима, разпоредих наказанието й.

— Бъстър Китън?

— Именно. Той действаше по мои указания.

Настъпи тъпо, дълго, но агресивно мълчание. Козела пиеше трета водка и чувстваше как се вдървяват и без това ранените му лицеви мускули.

— Защо ми казвате това, маршале? Можех да живея със заблудата, че…

— … че Бъстър Китън е действал сам. Точно това съмнение искам да разсея, Козел. Аз убих Оливия, с чужди ръце. Искам между теб и Бъстър да се породи истинско сътрудничество, а защо не и приятелство.

— Приятелство? — кисело усмихнат, апострофира той.

— Да, Козел. И двамата сте двойни агенти, и двамата сте професионални убийци, извинявай, свикнал съм да назовавам нещата с истинските им имена, а сега и двамата сте на ясла в КГБ. Той за пръв път, ти не!

Отново настъпи мълчание.

— Това ли дойдохте да ми кажете чак от Москва, господин Алкалай?

Евреинът поклати глава.

— Не, генерале. Вашата криворазбрана демокрация силно нарушава руските интереси в България. Вестниците гърмят, че ще участвате на равен старт в Европейския съюз, вашите смахнати лидери ходят по света и молят да ви приобщят в НАТО. Изгонихте десетки съветски специалисти, нека ги наречем руски, от военните си заводи и осъдихте семействата им на глад. Посягате на руската частна собственост по морските и планински курорти, е, вярно, че тя се владее чрез подставени лица, но вас това не ви засяга.

— Законът не го позволява, господин Алкалай.

— Майната му на закона, Козел. Законът сме аз, ти, Бъстър Китън и Ефрем Светеца.

— Тоя пък кой е?

Алкалай отиде до вратата, отвори и тихо се провикна:

— Свинтул.

В хола влезе около трийсетгодишен, елегантен до изящност мъж с натрапчива прилика, а защо не и подчертана, с Робърт Редфорд.

— Запознайте се — Козела пое суха, твърда ръка, която стисна дланта му нито по-лигаво, нито по-мъжествено, отколкото трябваше.

— Това е Ефрем Светеца, Козел, или Свинтул, както се изразяват в Молдова. Това е третият, последен параграф в моята частна конституция. Другите два сте вие с Бъстър Китън.

* * *

Фомич проведе много мощно партията и го матира на трийстия ход. Третата му поредна загуба от казака, въпреки че полагаше истински усилия да се държи на ниво.

— Добре, Султане, печелиш. Следващата партия ще пукна, но ще те бия.

— Няма да има следваща партия днес, Борис. Чакат ни в една банка.

— Банка?

— Да, банка. Не питай, нищо повече няма да ти кажа.

В банка „Рустика“ ги посрещна охраната и ги въведе в кабинета на председателя. Тук вече бяха Козела, Ефрем Светеца и, о ужас, самият Алкалай. Бъстър неволно понечи да се измъкне, но ръката на Фомич го спря учтиво, но твърдо.

— Спокойно, Борис, щом аз съм тук, ти не рискуваш нищо.

— Заповядайте, господа! — иззад бюрото се надигна мъж на около петдесет години, отвори бара, извади бутилка „Джони Уокър“, раздаде сода и лед и им подаде чашите. — За тези, които не ме познават, аз съм президентът на банка „Рустика“ Иван Никодимов. В деловите среди съм известен с прякора Мазния — вдигна чашата и се усмихна лукаво: — Господа, пия за новото начало на руско-българската дружба!