Христо Калчев
Ликвидирайте генерала (6)

VI

Проданов гледаше куп чертежи, струпани на бюрото му. Близо петдесет експерти чакаха да се запознаят с документите. Това бяха офицери от артилерийските поделения край София, дошли по заповед на началника на Генералния щаб с пълни разработки за възможни огневи точки, отстояния и секретни гнезда, годни да бъдат разположени за атака срещу вилата на Генерала. Проданов четеше и се обливаше в пот. Възможните точки за обстрелване бяха около четири хиляди. Когато вдигна глава, срещна ужасените погледи на военните.

— Терористите не служат във вашите поделения, нали? — троснато каза той. — Откъде ще си доставят оръжие и снаряди?

Млад подполковник се зае с отговора:

— Не е необходимо оръдие, генерале. Има подвижни установки. Достатъчна е една тръба, бойна глава и запалка.

— И откъде ще ги вземат шибаните атентатори? Вашите погреби не се ли охраняват?

— Охраняват се — продължи подполковникът. — Сега дори са под засилена охрана, но това не е някаква гаранция, че не може да се възпроизведе изстрел.

— Не разбирам — все по-раздразнен, продължи да разпитва Проданов.

Военните се спогледаха.

— Терористите могат да внесат всичко, което им е необходимо.

Да! Проданов се сети за онзи бестселър, не помнеше нито заглавието на книгата, нито името на автора, но сюжета нямаше да забрави никога. КГБ внасяше чарк по чарк съставните части на атомна бомба, за да я взриви насред Лондон… Да, шибаните му копелета можеха да постъпят по същия начин.

— Добре де, какво трябва да се направи според вас?

— Да се обезвредят огневите точки.

— Четири хиляди? — удивен възкликна той. — Колко души ще ми трябват за такава операция, господа?

— По наши сметки двайсет хиляди командоси, господин генерал — отговори подполковникът. Кой знае защо Проданов чу иронични нотки в гласа му. Двайсет хиляди командоси! Операция, абсурдна и за НАТО. Проданов им благодари, претупа срещата, отключи касата и отпи дълга, отчаяна глътка водка.

* * *

Грета беше опържила наденички в доматен сос, беше направила салата, сервирала бира, ракия… но не го викаше. Бъстър Китън умишлено се бавеше, заслушан в някакво рокаджийско предаване. Вече сигурен, че салатата е станала на вода, а надениците на кокал, той се вдигна, запали цигара и излезе на терасата.

— Гретхен, знаеш ли в коя част на България се намираме?

Очаквала най-малко такъв въпрос, объркана, отчаяна, полунормална, полулуда, тя отговори безпогрешно:

— Там, където трябва да бъдем.

Бъстър оцени този отговор по своему.

— Защо има три прибора на масата?

— За теб, Ефи и за мен — невинно отговори Грета.

— Ефи?

— Ефрем… Руснакът… твоят гостенин, Борисе.

Бъстър кимна.

— Да, но днес той няма да обядва с нас.

— Мъртъв ли е? — с ужасено лице попита Грета.

Бъстър запали цигара, побутна напред чинията си, жест, който означаваше „Няма да хапна нищо от тази маса!“.

— Как ти мина тази мисъл, Грета?

През лицето й пробягаха най-различни настроения — от гузност до пълната невинност — които една лоша актриса би могла да изобрази без режисьорска помощ.

— Няма го тук… Свикнала съм…

— На какво си свикнала? — прекъсна я Бъстър. Дръпна от цигарата, погледна я от упор в очите и добави: — Ефи или Ефрем Светеца, както е известен в Русия е професионален убиец и ако не е тук някъде по служба… — Вдигна поглед към тавана и промълви колкото се можеше по-тихо: — Изхвърли всичко от тази маса в боклука… може с посудата… След един час сменяме квартирата.

Когато я погледна, Грета плачеше горко и без глас.

— Уби ли го? — с върховно усилие попита тя.

Бъстър Китън не отговори, не отговори и по-късно, в колата, когато Грета промълви като в унес:

— Влюбена съм в този руснак, Борисе!

* * *

Проданов изчака при секретарката повече от половин час, преди да влезе в кабинета на Генерала.

— Аман от тебе, Продане! — полушеговито, полунаистина каза Бонев.

— Същото мога да кажа и за теб! — Проданов се отпусна на стола и хвърли кожената си чанта на масата. — От Секретариата ми дадоха списък на публичните ти изяви — дванайсет за следващите десет дни.

— Е, и?

— При положение, че по следите ти са суперубийци?

— Това е твой проблем, колега!

— Големи яйца, че е мой проблем, като на теб ти хвръкне главата. Не можеш ли да изчакаш да се справим с тази банда… Тогава ако щеш иди на плаж „Мария Луиза“.

— Виж, приятелю, какво ще ти кажа — Бонев запали лулата си. — Гледал ли си „Денят на Чакала“?

— Гледал съм. Какво от това?

— На двайсет и осми август всяка година генерал Де Гол награждаваше с ордени старата гвардия. Пети отдел, френското разузнаване, се опита да му забрани. Имаха сигнал, че Чакала е избрал именно този ден за атентат срещу него. Помниш ли какво им отговори президентът на Петата република?

— Не — искрено отговори Проданов.

— Генералът каза на шефа на разузнаването: „Моята работа е да наградя героите на Франция, вашата е да пазите живота на президента!“ Ясно ли ти е, Проди?

— Ясно ми е! — Проданов стана и излезе от кабинета.

На секретарката й се стори, че мърмори под нос: „Всички в тази държава са луди!“

* * *

Мазния, предупреден от вътрешни предатели в министерството, беше събрал последните си съратници, преди да отлети през Атина за Претория. МВР му беше издало заповед за неотклонение, без да се съобразява, че срещу двайсет долара всеки може да напусне тази държава през VIP на аерогара София. Някои от ченгетата не бяха си свършили докрай работата или умишлено бяха оставили изход за плъховете, които напускат кораба.

— Целият удар ще се стовари във Варна, пичове — започна Мазния. Беше с боядисана коса, с мустаци и дебели рогови очила със стъкла без диоптри. — Уж са осъдили на смърт членовете на правителството, а всъщност им хвърлят прах в очите. Докато великите млади демократични вождове на нова България си пазят задниците от куршуми, руснаците трайно ще се настанят от хотел „Черно море“ до Дуранкулак.

— Искаш да кажеш, че атентатът срещу Бонев е операция за отвличане на вниманието? — попита някой. За Мазния беше без значение кой.

— На такова лайно ми мирише съвместната операция на ЦРУ и КГБ… Както и да е. Тръгвам, пичове! Ще ви се обадя от Претория.

Мазния се качи в мерцедеса си. Вътре вече беше жена му и трийсетгодишната им полусляпа дъщеря.

— Сбогом, пичове. Умната. България си е наша — шеговито каза той. Влезе, затвори вратата и заповяда на шофьора: — Давай!

* * *

Леч Плешивеца откри кръчма на сънародници, пи с тях до среднощ, след което щедро ги покани на бар. Избора остави на тях. Отидоха в новооткритата бандитска дискотека „Нерон 2“ в сърцето на Борисовата градина.

Леч отрупа масата с гангстерско великолепие. Скъпо уиски, коняци, шампанско, ядки — общо взето всички „екстри“, които предлагаше заведението. Размахът му направи впечатление на сводниците и проститутките не закъсняха. Леч сложи по една курва на коляно и се отдаде на удоволствията, които само много пари можеха да доставят. Пиенето обаче им извъртя лоша шега. Един от чеченците извади нож на някакъв пиян бабаит. Последва масово сбиване и едва намесата на командосите успя да въведе ред. Заведоха чеченците в Първо РПУ, взеха им отпечатъци от пръстите и на сутринта ги пуснаха. Леч Плешивеца беше лежал из сибирските тюрми, така че някакъв нещастен софийски арест въобще не го стряскаше, лошото беше, че завинаги попадна в компютъра на българската полиция. Голям гаф! Но още по-голям гаф беше, че не го каза нито на Алкалай, нито на Севгун.

* * *

Проданов се прибра, огледа се във входа по навик с ръка на дръжката на пистолета, бръкна по инерция в дупката на пощенската кутия, въпреки че ако имаше поща, Поли още към десет сутринта щеше да я е прибрала, и тежко се заизкачва по безконечните стълби. Асансьорът не работеше трети месец от немотия. Лесно им е на тия от долните етажи!, както всяка вечер помисли той и безропотно продължи пътя си нагоре.

Отключи. Беше светло, но странно тихо. Поли обикновено гледаше телевизия по това време… Влезе в хола и веднага разбра кой му е на гости. Двамата дангалаци с джинси, коси до раменете и туристически обувки бяха синовете на Поли и Козела.

— Проди… — започна жена му.

— Знам кои са младите господа — прекъсна я той. — Добре дошли. Сега ще се върна.

Измит, преоблякъл се по домашному, той отново се върна в хола.

— Кога пристигнахте, момчета? — насилено весело произнесе той, отваряйки барчето на конфекционната си мебелна секция.

— Къде е баща ни? — попита по-големият.

Май Иван се казваше?, Проданов се усмихна кисело:

— И аз бих искал да знам.

— За да го арестуваш, нали?

Проданов си наля водка и седна.

— Да, баща ви е нарушавал многократно законите на тази страна.

— Това е лъжа — обади се малкият. Тоя със сигурност е Асен.

— Спорно момчета, спорно… Но дори да приемем тази версия, Иван Милетиев е бивш генерал, разжалван в редник и обявен за национално издирване.

— Защо? — попита Иван.

Проданов мълча известно време.

— Не съм аз човекът, който ще произнася присъдата на баща ви. Моята задача, мое служебно задължение е да го заловя и да го предам на следствието.

— Ти си генерал, нали? — нагло попита Асен.

— Да, момче. За разлика от Иван Милетиев аз наистина съм генерал.

— И съпруг на жена му?

— Съпруг на майка ви, момчета.

— Чакай — Иван вдигна ръка като баскетболист, искащ пас. — Майка ни не е твоя работа. Щом може да е жена на врага на баща ни, тя не ни е никаква майка! Тая…

Проданов скочи:

— Още една дума, хлапак, и ще те накарам да пикаеш кръв!

— Проди… — проплака Поли.

— Моля те — кресна Проданов. — Няма да допусна да обиждат жена ми дори и нейните синове… Дори бившите!

На вратата се позвъни два пъти. Плахо. Звънецът едва се чу.

— Ще видя кой е — каза троснато Проданов и излезе…

След секунди обаче влезе, окован в белезници, следван от Козела.

— Добре дошли, момчета! Спокойно, ще говорим по-късно. Здравей, Поли. Приготви багажа на синовете ни. Идват с мен.

— Багажът ни е в коридора — извика превъзбуденият, светнал от щастие Асен.

— Още по-добре. Вземете го и ме чакайте на входа. По-бързо. Нямаме много време.

Момчетата се подчиниха на заповедта на баща си. Когато външната врата се затръшна, Проданов се обади:

— Играеш си с огъня, Козел.

— За по-безопасно ти си играй с пишката — Козела преряза кабела на телефона, видя мобифон на секцията и го сложи в джоба си.

— Няма да се лее кръв, Поли. Това беше всичко. Дойдох да си прибера децата… мое право, нали? А сега си отивам. Виж това — Козела й показа ключа от белезниците. — На излизане ще го пусна в пощенската кутия. Сбогом.

* * *

— Здравей, Борис — Светеца гледаше някакъв футболен мач по телевизията, качил босите си крака на масичката.

— Здравей, Ефрем.

Бъстър Китън влезе в банята. Обръсна се втори път за деня, взе душ, облече копринен черен костюм от покойния педераст версаче, поръси се обилно с одеколон и се върна при Светеца.

— На бал ли си тръгнал?

— Нещо подобно… — неопределено отговори Бъстър Китън, прибирайки парите си от един брезентов сак по джобовете.

— Къде е Грета? Щеше да готви някакъв български специалитет за вечеря.

Бъстър Китън беше готов за излизане.

— Няма я Грета. Няма и да я има. Забрави за нея.

Полугол, бос, а може би и полупиян Светеца измъкна тежък боен „Стечник“ като от задника си.

— Я ела тука, Бъстър Китън. Там, разкопчай сакото, отвори го… Извади зигзауера с два пръста и го остави на масата. Добре. Седни. А сега ми обясни какво значи няма я Грета, няма и да я има! Какво искаше да кажеш, Бъстър Китън?

— Това, което чу, руско лайно. Край с Грета. Панимаеш?

— Не панимаю. Искам подробни обяснения, иначе ще направя мозъка ти на квас… Чувал ли си за това руско национално питие?

Бъстър Китън запали цигара и издиша дима в лицето му. Въобще не му пукаше какво ще предприеме този пиян, свиреп Светец. Беше му дошло до гуша да се крие, да се пази, да трепери за живота си. Ебал съм му майката! Скова го студ и животински бяс. Бъстър се пресегна да загаси цигарата в пепелника, но това беше лъжливо движение, скочи и полетя на флеш срещу руснака, грабна цевта на стечника, вдигна я към тавана и стовари глава в носа на Светеца. Атаката беше светкавична, дива и толкова отчаяна, че пийналият Светец не можа да реагира. Един, два, три юмрука стовари върху зашеметения руснак, когато чу:

— Стига, Борис. Ще го убиеш.

Севгун се беше подпрял на вратата и беше изгледал целия екшън.

— Стига! Трябва ми жив!

* * *

Половин час по-късно пристигна Козела със синовете си.

— Дигайте си задниците, колеги. Тази вечер ще гепим Генерала. Отива на концерт в НДК.

— Откъде знаеш? — попита Бъстър.

Козела му показа мобифона.

— На Продан е… Генерала мислеше, че говори с него.

— Проданов жив ли е?

— Да, но не може да иде и да признае: „Козела ми тури сейкото и ми отне служебния мобифон!“ Не и той. Познавам го от двайсет години.

— Чакайте! — Севгун се заразхожда из хола. — Кога му отне слушалката?

— Преди един час… час и десет.

— Генерала отива на концерт и поръча на Проданов да му подсили охраната, нали?

— Точно така.

— Но Проданов не е получил това съобщение? Добре ли те разбирам?

— Да. Получих го от негово име.

— И ще отиде в НДК само с личните си телохранители?

— Разбира се, Фомич. Засега само те и аз знаем, че ще ходи на концерт.

— Идеално. Кога ще го ударим — на входа, на изхода?

— Имаме двайсет минути до началото и около два часа до края — отговори Козела.

— Добре, господа. Тази вечер ще посрещнем генерал Бонев пред вашата гордост… Как беше… някакъв дворец?

Козела настани синовете си, облече блейзър, въоръжи се до зъби и излезе на терасата да изчака другите. Тогава мобифонът се обади отново. Беше Проданов. Обзет от лоши предчувствия, Козела включи апарата.

— Да.

— Откажи се, Козел. Зная, че Генерала отива в НДК. Ще пратя всичко, годно да стреля, да го пази. Не ти мина номерът. Предлагам ти сделка. Ти да ми подхвърлиш мобифона, а аз при задържането ти, а това ще стане неминуемо рано или късно, да не те застрелям за оказване на съпротива. Намери начин утре до обяд да ми върнеш апарата.

Връзката се разпадна.

Козела седя в мрака на градината като ударен от гръм, докато Севгун не го върна на земята.

— Готов ли си, Козел.

— Отбой, момчета. Проданов е разгадал играта.