Христо Калчев
Ликвидирайте генерала (13)

XIII

Наближаваше денят на атентата. Беше четвъртък, петнайсти януари, а на седемнайсти през нощта тръгваха на лов за Генерала. Бъстър Китън стана рано, обръсна се, купи всички вестници и ги изчете, пи кафе, слуша музика… и всичко това само да не мисли за Грета. Но мислеше. Денем и нощем съзнанието му — будно или спящо — възпроизвеждаше картини, ровеше се в спомени, правеше налудничави комбинации. Всички свързани с Грета. Обичам ли я?, хиляди пъти си задаваше този въпрос, отбягвайки откровеното самопризнание. Обичаше я, разбира се, беше луд за нея, но заедно с това знаеше, че никога, под никакъв претекст, не може да бъде с нея. Беше твърде горд и честолюбив, за да убива три пъти в седмицата поредните й любовници. Не, никога Грета.

Машинално, без определена цел и посока, Бъстър Китън навлече кожуха си, нахлупи мека черна шапка, сложи очила и излезе.

Козела беше отишъл на среща с бившите ескадронисти и едва ли щеше да се върне до обяд, а той беше гладен и, за разлика от бившия генерал, напълно безпомощен в кухнята. Всичко това беше за оправдание, съзнаваше го отлично, без открито да си го признава, но и без да има сили да спре.

Бъстър Китън тръгна към дома на Грета със съзнателната обреченост, с която престъпникът се връща на местопрестъплението. Крачеше бавно, стараеше се да изглежда като шляещ се безделник. Разминаваше се с минувачи — никой не му обръщаше внимание. Хората „препускаха“ по улиците угрижени, забързани или отпуснати и вяли, но всеки един потънал в своите си грижи. Така беше и по централните улици, където вече не се разминаваше с единици, а с тълпи… Никой не се интересуваше, че наемният убиец Бъстър Китън е сред тях, сред гладните, бедни и отчаяни хора.

Малко по малко нервите му се отпуснаха, видимата безопасност разви в него чувство на безнаказаност, върна се вродената му дързост и той тръгна към дома на Грета с уверената походка на човек, следващ неотменно целта си. От другата страна на улицата, почти срещу входа на кооперацията й, бяха открили кафене в някакъв бивш гараж — малко, но тихо и топло. Бъстър Китън седна, поръча бира и зачака… Какво чакаше, ни Господ, ни той знаеха.

Мина повече от час. Пиеше трета бира, прехвърли дванайсет часа, беше почнал да се самоубеждава, че чакането е безсмислено. Грета или не беше вкъщи, или нямаше намерение да излиза. Плати и когато постави ръка на бравата, по улицата се зададе „Ровър“ с дипломатическа регистрация и спря плавно пред входа. Шофираше рус, млад мъж, поне така изглеждаше през запотените витрини, до него беше Грета. Бившата му годеница се наведе и целуна в устата чужденеца. Това не беше приятелска или благодарствена целувка. Ни най-малко, това беше целувка между любовници.

После Грета слезе от колата и хлътна във входа. Ровърът потегли плавно към центъра и улицата опустя. Бъстър се върна на мястото си, поръча:

— Водка и газирана вода! — запали цигара и опита да успокои разлудялото си сърце, да спре внезапния тремор на ръцете, да събере мислите си.

Мръсна, ненаситна курва!, крещяха вътрешният му глас, наранената му за кой ли път гордост, отчаяната му поругана любов. Бъстър Китън изпи почти на екс водката, поиска друга и се взря тъпо в някаква грапавина на стената. През съзнанието му като на филмова лента започнаха картини и спомени от първата им среща, от дългите години щастлив, съвместен живот… Щастлив? Или доверчивостта и вродената му наивност бяха склонни да кичат този период от живота му с такъв етикет. Почувства, че сълзи са плъзнали от очите му. Избърса ги с длани, изправи се в стола. Вземи се в ръце, идиот такъв! Убиецът Бъстър Китън разлигавен като някоя шунда в пубертета!

Треперещ от бяс, Бъстър плати, прекоси улицата, влезе във входа и бързо изкачи стълбите. Спря пред вратата, не знаеше какво ще направи, но че трябва да действа, за да не се пръсне отвътре, нямаше съмнение. Натисна звънеца два пъти и зачака. След малко чу токчетата й и превъртането на ключа в бравата.

— Ти? — възкликна Грета.

Бъстър Китън я изблъска в антрето, затвори и заключи.

— Аз — кимна той, хвана я за лакътя и насилствено я въведе в хола. Грета беше по хавлия и с кърпа, увита около главата. Току-що беше излязла от банята.

— Какво търсиш тук, Борисе. Трябва да си отидеш веднага. В един и половина ще дойдат да ме вземат. Канена съм на обяд…

— … от рус чужденец с „Ровър“. Знам всичко, курво скапана. Бях в кафенето отсреща.

Очите на Грета блеснаха зло.

— И какво от това… В Гърция ние се разделихме окончателно.

Бъстър Китън погледна часовника си. Оставаше му половин час.

— Не — каза той. — Ти може би си се разделила с мен, но не и аз. Докато си жива, ще ми изгаряш мозъка.

Гримасата й се разкриви в презрение.

— Може би ще ме убиеш? — с истеричен фалцет, но и с нескрита ирония, изкрещя тя.

— Затова съм тук! — Бъстър измъкна зигзауера си, каза: — Сбогом, Грета! — и я застреля в челото.

Тялото й отхвръкна и тежко падна в един от столовете. Всичко потъна в кръв, мозък, кости…

— Свърши агонията! — на глас произнесе Бъстър Китън, обърна се, излезе от апартамента, смеси се с тълпата на улицата и бавно, с ръце в джобовете, тръгна към квартирата си. Дишаше много по-леко… и най-важното — никога повече нямаше да бъде подвластен на този убийствен наркотик Грета.

* * *

В дванайсет и половина Пентхаус се изкачи по стъпалата на „Позитано“ 20 и каза на портиера:

— Заведи ме при шефа си!

„Комсомолският набор“, както презрително наричаха новите лидери на партията, вече се беше събрал и го чакаше.

— Здравейте, другари — каза той, събличайки балтона флаконе. — Дерзаете ли?

Младите мъже не схванаха иронията му.

— Заповядайте, Пентхаус — лидерът на БСП Георги Първанов се изправи и протегна ръка. — Радвам се да видя отново един стар боец на Партията.

Христов се усмихна кисело.

— Няма такава партия, Георги. Пи кафе и излезе завинаги.

— Какво чувам — обади се Вацев, — песимизъм или ирония?

— И двете — Пентхаус си избра място и седна, — Момчета, ще бъда кратък и предварително искам да знаете, че не ви нося добри новини. Влязох във връзка с всички бивши членове на ЦК на КПСС, които все още имат някакво участие във властта или поне са запазили влияние и значението си. Отговорът им беше еднотипен — Елцин, Черномирдин, Чубайс и Вяхирев решават въпроса с газа. Първите трима се грижат за извличане на политически дивиденти от тази разменна монета, Вяхирев като шеф на „Газпром“ — за икономическата й мощ. И четиримата са недостъпни и е невъзможно да им се влияе… поне от старите болшевишки кримки, моите приятели.

След кратка пауза за осмисляне на казаното Първанов попита:

— Това значи, че демократите на Иван Костов ще ни отнемат традиционните връзки с Русия?

Пентхаус кимна.

— Точно това значи, ако не вземете спешни мерки. Аз и моите приятели сме комунисти, бити карти, но вие, младите социалисти, имате възможност в качеството си на опозиция да поискате среща с въпросните лидери, да изложите и становището си, и страховете, които произтичат от бетонирането на властимащите. Ако „Булгаргаз“ стигне до пряк договор с „Газпром“, вие ще гледате Министерския съвет през крив макарон… поне двайсет години напред.

— За да предотвратим такъв договор, значи да минем към разработване на някакво активно мероприятие или… — обади се Николай Добрев.

— … или серия от активни мероприятия — прекъсна го Пентхаус. — Не бива да се спирате пред нищо, дори пред „мокри дела“. Партията е пред най-тежкото си изпитание за дългата си история. Ако загубим любовта, доверието и помощта на Русия, ние губим всичко и ще изчезнем като вода в пясъци. Имайте го предвид, млади другари. Каквото и да предприемете занапред, Русия трябва да бъде и основна грижа, и сигнална лампа. Без нея няма ни социализъм, ни комунизъм… Нито от нас самите ще остане помен.

Пентхаус остави унилите си, смълчани съпартийци, облече се и, ругаейки наум бездарните, страхливи комсомолци, тръгна към мерцедеса си.

* * *

С папка документи под мишница Проданов влезе в кабинета на Генерала.

— Какво става, Проди? — попита Богомил Бонев.

— Помниш ли какво казваха в Симеоново? „На това, което става, да не сядаш!“

Министърът помнеше, разбира се, но главата му „пушеше“ от проблеми и въобще не му беше до „пич масали“.

— А всъщност? — мрачно продължи да пита той.

— Убиха Грета.

— Тя пък коя е?

— Любовницата на Бъстър Китън… и не само на него. Курва. Напоследък я чукаше агентът на МИ-6 Уил Терънс Смит.

— Кой е убиецът… според твоята версия?

— Бъстър Китън или Борис Китов. Най-вероятната причина е ревност, но работим и по други версии. Може би опитват да извадят англичанина от равновесие.

— Ще успеят ли?

— Късно. Той свърши работата си. Поне тази, за която го повикахме.

— А именно? — все по-мрачно звучеше Генерала.

— Добра се до механизма, по който ще те атакуват.

— Сериозно? — лицето на Бонев се оживи. — МИ-6 откри нещо, до което вие не бяхте се добрали?

— Срам-несрам, точно така, шефе. Според него два са пътищата към вилата — делтаплани с много съмнителни шансове за отстъпление и канализацията, която се излива в Боянската река.

— Канализацията!? — искрено учуден попита Генерала. — Какъв е диаметърът на тръбата.

— Метър и десет при дължина около две хиляди метра. Вдигнах пусия отвъд реката… Англичанинът предполага, че ще дойдат по руслото и най-вероятно е прав. Снабдил съм ги с всичко необходимо, включително с очила за нощно виждане и газ, с който ще ги задуша в средата на тръбата… Няма защо да се безпокоиш, шефе, всичко е под контрол.

— Безпокоя се единствено, че ще шокират Нона и детето, ако проникнат във вилата. Аз мога да се защитавам и сам, Проди.

— Никой не твърди обратното, шефе. Няма да допусна да проникнат вътре. Заклевам се! — Проданов му подаде папката. — Имам нужда от подписа ти за акцията.

Генерала постави подписа си, запали лулата си и каза усмихнат:

— Добър улов, Продане. Ще пиеш ли нещо?

— Водка. Свърши ли този ад, ще взема една седмица отпуск. Ни мога да ям, ни да спя от шибаните ти убийци.

* * *

От Шереметево Севгун набра телефона на Морис Абрамович Алкалай. Трийсет секунди по-късно вече се бяха разбрали да обядват заедно в хотел „Росия“.

Султана на Краснодар излезе от митницата и се огледа. Неговите хора присъстваха дискретно в навалицата на чакалнята, но бяха тук и бяха не по-малко от трийсет души.

Севгун излезе в дяволския студ навън, пресече шосето и се озова на паркинга, когато кавалкадата от негови коли закова в очакване на заповедите му. Качи се в ролс-ройса и заповяда тихо:

— Хотел „Росия“.

Кралската лимузина потегли бавно, ескортирана от трите мерцедеса 600S, в които пътуваше охраната.

Пътуваха през снежна виелица, температурата беше под десет градуса, видимостта не повече от двайсет метра. От слънчевата пролет на юга направо в полярния ад, помисли Севгун, скрит на топло в лимузината. Не обичаше Алкалай, по-точно мразеше евреите и не им се доверяваше, но принудата често го задължаваше да работи с тях. Морис Абрамович беше много повече от „Жид пърхатий“, той беше командир на всички бивши кадри на бившето КГБ, разполагаше и с власт, и с ресурси и от Горбачов насам беше по-скоро генерален секретар на московския ъндърграунд, отколкото някакъв въшлив служител на реда и законността. България? Някаква си малка, цветна леха в задния двор на Европа им създаваше върховни тревоги и неприятности вече толкова години. През територията й минаваше пътят на наркотика и те трябваше да присъстват трайно там, за да контролират и „мулетата“ (преносителите), и букмейкърите (счетоводителите), задължени да отчитат милионите долари, които идваха от Западна Европа и Америка. В Пловдив, София и Варна се продаваше стоката от Златния триъгълник — Афганистан, Пакистан, Тайланд и Турция — на пласьорите и милиони долари оставаха без контрол в шибаната, демократична България. Това положение не можеше да се търпи повече. Трябваше трайно да се настанят в страната и да контролират пряко постъпленията си. И още нещо. Иван Фомич Севгун трябваше да накаже бившия си побратим Бъстър Китън, дръзнал да убие през главата му негови близки… О, Свинтул, велико, красиво и развратно момче, Султана на Краснодар искрено страда за перверзната ти, влажна кожа.

Когато влезе в ресторанта на „Росия“, Алкалай вече го чакаше.

— Извинявай, Морис Абрамович — вяло каза той, — по пътищата е снежен ад.

— Знам — кимна евреинът. — Сядай, Султан. Какво ще пиеш?

— Уиски, кафе… Не знам, все ми е едно. Достатъчно ми е да съм на завет и на сигурно! — Севгун се усмихна. — Как си, генерале?

— Здравословно добре, Султан, но делата ни не вървят. По-скоро вървят все по-зле. Започнах да мисля, че е най-добре да създадем солидно лоби в България и да контролираме от разстояние.

— Ще ни мамят, господин Алкалай. Работа, която не си свършил сам, не е свършена. Българите казват: „На вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата!“

Алкалай кимна.

— Така е. Прав си. Но не мислиш ли, че дадохме твърде свидни жертви в усилията си да овладеем България? Списъкът на мъртвите е толкова дълъг, че при най-добро желание не съм в състояние да го цитирам по памет.

— И да успееш да го цитираш, нищо ново не можеш да ми кажеш, генерале. Истината е, че трябва да наложим контрол и над мулетата, и над букмейкърите, ако не искаме да ни завличат с милиони долари. Нашите братя българи се научиха да забогатяват без грам усилие и риск. Тази романтика трябва да се пресече от корен. Веднъж завинаги трябва да ги поставим на истинските им места.

Сервитьорът донесе поръчката. Отпиха мълчаливо, замислени, заслушани във вътрешните си гласове и съмнения.

— С предложения ли идваш, Султан?

— И така може да се каже, генерале. Имам една стара идея — да основем и регистрираме в София фондация с идеална цел „Русия-България“. Ще маскираме дейността й като религиозна, културно-просветна и благотворителна. Зад фасадата й ще извършваме контрол над трафика на дрога, вноса на ембаргови стоки и оръжие, износ на лекарства, лека промишленост и зърно. Няма по-благовидна форма, поне аз не виждам, да стъпим легално и трайно на Балканите и да не позволим на разни просяци да забогатяват за наша сметка — Севгун вдигна ръка и повика сервитьора. — За съпредседатели от двете страни предлагам Морис Абрамович Алкалай и шефа на българския нелегален „Пентхаус“ Христов.

Пиеха бавно. Бяха поръчали салянка, филе от есетра, черен хайвер с кисели краставички. Когато обядът беше готов, щяха да им сервират и водка, а сега отпиваха малки глътки уиски и все още се придържаха към деловата част.

— Говорил ли си с Пентхаус, Султан?

— Да, генерале. В джоба ми е писменото му съгласие.

Алкалай се усмихна.

— Приемам, Иван Фомич… Кой ще извърши регистрацията и формалностите, свързани с нея.

— Нашият втори секретар в посолството ни в София.

— Помислил си за всичко, Султан. Обичам да работя с умни и сериозни хора. Наздраве!

— Наздраве, генерале. Една маловажна подробност. Когато започне да действа фондацията, ти ще ме изпратиш в България като свой официален представител. Така полицията ще се окаже с къси ръце, а аз с развързани, годни да действат.

Алкалай кимна.

— Имаш го, Султан.

— Това е всичко, което исках да обсъдя с теб, генерале. Сега като че ли можем да се отдадем на кулинарен разврат.

* * *

Представителни — или както те самите се наричаха — лица в сянка на „ВИС-2“, „СИК“, „Аполо и Болкан“, „Зора“ и „Корона инс“ се стичаха един след друг в Боянската вила на Пентхаус. Бяха предупредени да дойдат с минимална охрана и, за да не предизвикват любопитни погледи, да оставят колите си на резервния паркинг зад вилата.

В полунощ гостите се бяха събрали и Пентхаус обяви срещата за открита. Както се беше изразил той, „Давам старт на съзаклятието“.

— Добре дошли, уважаеми господа — започна старата комунистическа номенклатура. — Ще ми позволите да ви обясня защо ви събрах посреднощ на тази среща, да изкажа някои съображения и опасения, след което всеки един от вас при желание ще изкаже становището си. Приемате ли?

Едни приеха с „да“, други с кимане, но по-важно беше, че бяха готови да изслушат това, което имаше да им каже.

— И така, господа, да минем към деловата част. За голямо съжаление вашите фирми са отдавна компрометирани като силови, нека говорим на прав текст, дори бандитски. Аз лично и моите колеги от „Пентхаус“ нямаме никакви претенции към вас, още по-малко негативно отношение. Вие започнахте дейността си с наши капитали, но се издължихте коректно и в срок, и както казват децата, сега сме квит. По-лошо е, че охранителната ви, по-късно застрахователна дейност, се извършваше силово, стана център на обществено недоволство, оттам достояние на властта и се превърна в перманентна опасност и за вас лично, и за покровителите ви. Най-страшно стана, когато интересите ви се преплетоха и започнахте да водите необявена война помежду си. Съгласен съм, че много диви, жестоки и тъпи момчета работиха за вас, че често излизаха вън от контрол, че се налагаше да наказвате, дори да убивате… Съгласен съм с всичко, но ако това беше възможно по време на кабинетите на Попов, Беров и Виденов, сега, при този див петел Иван Костов, е невъзможно и нежелателно. Ясен ли съм, приятели?

Отново с кимане и „да“ елитните гангстери на страната му дадоха картбланш да продължи.

— Повиках ви тази вечер, за да ви информирам за ситуацията в страната, както я виждаме ние, „Пентхаус“, и да ви направя няколко конкретни предложения. Като начало, господа, всички вие трябва да закопаете дълбоко в земята бойните томахавки и да сключите коректен и траен мир. За общо добро и за ужас на ония ебалници, псевдодемократите, които имат нахалството да ни управляват грубо и да затягат с нескрита ехидност примката около вратовете ни.

Пентхаус изпи чаша вино, намокри сухото си гърло и продължи:

— Господа, трябва да свикнем с мисълта, че Костов и компания ще ни управляват много дълго време. За жалост имат подкрепата на САЩ и Европейския съюз, а Русия, на която толкова разчитахме, ни показа среден пръст. Квазикапиталистите от Москва ни дадоха да разберем, че предпочитат да общуват със законната власт в България и не дават и пет пари за стари идеали — комунизъм, пролетарско единство, Коминтерн и така нататък. Де факто ние сме сами, господа, и трябва да положим всички сили да оцелеем. Сега по същество, момчета, аз съм в залеза на живота си и имам моралното право да ви наричам така — Пентхаус се усмихна подкупващо и продължи, спирайки погледа си на всеки един от тях поотделно. — Уважаеми господа, както знаете, обществената говорилня в България е така нареченият селски пазар. Нямам намерение нито да ви губя времето, нито да крада от съня ви. Това обаче, което според „Пентхаус“ е задължително, вие, нашите уважавани партньори, по най-бързия начин да ликвидирате сега действащите фирми, да издигнете в новите структури непознати лица с чисти досиета, задължително неосъждани; да се освободите от всички криминални типове, тоест, да ги подхвърлите на полицията и утре, когато започне войната за приватизацията, да се явите в наддаването като чисто нови стопански субекти, необременени с бандитско минало и мокри дела. Разбирате ли ме?

За трети път им задаваше този въпрос и за трети път срещаше потвърждението им с „да“ и кимане.

— Много добре, господа. Радвам се, че се разбираме. Моля, свършете необходимото за пререгистрация и прочистване от елементарни груби и жестоки сътрудници. Когато тази препоръка се превърне във факт, ще се срещнем отново, за да уточним стратегията и тактиката за бъдещото превземане на цялата, тотална власт в тази благословена от Бога, но нещастна и жалка държавица. В очакване на бъдещите ви полезни за всички нас действия, обявявам нашата среща за закрита — Пентхаус стана. — Аз съм стар човек, момчета, и имам нужда от почивка, но моите хора ще ви сервират всичко, което пожелаете и докогато го желаете. Лека нощ.

Пентхаус излезе тромаво от хола, преследван от мълчание, колебания и неприязън. Това, което бяха чули най-елитните бандити на България, можеше да бъде определено по един-единствен начин. Тук, в тази стая, те бяха чули генералния ултиматум на Българската комунистическа партия в сянка.

* * *

Мобифонът на Козела иззвъня рязко и ги принуди да разменят напрегнати погледи. Козела четеше вестници, Бъстър Китън беше преполовил бутилка водка, загледан тъпо в изтърканите шарки на килима.

Беше петък сутрин, 16 януари.

Оставаха им по-малко от трийсет и пет часа до акцията срещу Генерала.

— Този номер го знае единствено Хакел — каза Козела и взе апарата. Когато чу гласа отсреща, кимна на Бъстър и тихо каза: „Той е.“ — Кажи какво те тревожи, майоре.

— Сроковете, Козел. Отдавна мина определената ви дата. Кога смятате да действате?

— Скоро.

— Искам конкретна дата!

— Скоро! Нищо повече няма да ти кажа, Хакел.

— Длъжен си да ми кажеш, Козел. Ти изпълняваш поръчка на моята служба и си мой подчинен.

— Не настоявай, Хакел. Скоро, много скоро… Никога не пресилвай болтовете, майоре. Късат се.

Хакел мълча известно време. Козела чуваше дъха му, знаеше, че е бесен, въпреки това той нямаше да произнесе на глас нито датата, нито начина, по който ще бъде извършена екзекуцията. Не и професионалист като Козела.

— Къде си, Хакел? В България?

— Не. Кога ще чуя нещо конкретно, Козел. Моите началници нервничат. И аз получавам заповеди, колега.

— Казах скоро, майор — изкрещя Козела и прекъсна връзката.

— Предполагаш, че подслушват мобифона? — фъфлещ пиянски, попита Бъстър Китън.

— Не. Ако се бяха добрали до този номер, отдавна да сме зад решетките.

— Тогава защо не му каза датата?

— Защото съм фаталист, Борисе. Говоря само когато имам какво да кажа — Козела впери поглед в него. — Защо пиеш като скот, колега? Обзе те паника, нали?

Бъстър Китън поклати глава.

— Не… Убих Грета.

Козела изтръпна.

— Какви идиотщини дрънкаш, Бъстър?

— Никакви идиотщини, Козел. Застрелях я в дома й. Докато тя е жива, за мен няма мира! Сега знам, че е мъртва… Предпочитам да я прежаля.

Бившият генерал седна срещу него. Можеше да го разбере. И той беше изпадал в подобна ситуация. Гордият, нещастен Бъстър Китън.

— Обичаше я, нали?

— Лудо… това беше някаква болест. СПИН — Бъстър изля съдържанието на чашата в гърлото си. — Сега знам, че я няма — изкрещя диво: — Няма да я има никога вече… — сълзи рукнаха от очите му. Пиянски, отчаяни сълзи. — Ще я прежаля, Козел. Не ми обръщай внимание.

Козела стана.

— Изпий си мъката, приятелю. Наплачи се на воля… но утре те искам трезвен. Това е молба, Борисе.

Бъстър Китън кимна, скри лицето си в длани, силите му не стигнаха да овладее риданието.

Козела излезе. Сам трябва да преживее мъката! Боже, колко мъка има в тоя шибан живот!