Жорж Сименон
Подземията на хотел „Мажестик“ (7)

VII
„Какво казва?“

Това беше само една мисъл, която просто му мина ей така, и Мегре я забрави веднага. Беше стигнал до втория етаж на „Мажестик“ и спря за секунда да си поеме дъх. По стълбището срещна един метр д’отел с поднос в ръце и един хоп, който тичаше с връзка чуждестранни вестници в ръка.

Пред него, тъкмо в този момент, в асансьора влизаха няколко ултраелегантни жени, които вероятно отиваха долу на чая с музика. Лъхаше на парфюм.

„Всеки си е на своето място — каза си той, — едните в кулисите, другите — в салоните и хола. От едната страна — клиентите, от другата — персоналът…“

Не, не точно това беше неговата мисъл. Чакай! Всеки около него беше на мястото си, всеки вършеше онова, което трябваше да прави. Естествено е например една богата чужденка да отиде на чай, да пуши цигари и да ходи на проби. Естествено е един метр д’отел да носи поднос, една камериерка — да оправя леглата, един прислужник — да обслужва асансьора…

С една дума, положението на всичките тези хора, такива, каквито бяха, беше ясно и установено завинаги.

Но ако бяха попитали Мегре за онова, което той правеше тук, какво би могъл да отговори?

— Опитвам се да вкарам един човек в затвора, дори да му отрежат главата…

Но това чувство отмина. Моментно разколебаване, предизвикано вероятно от твърде луксозната обстановка, от този натрапчив лукс, от атмосферата на салона за чай…

209… 207… 205… 203… Мегре се поколеба за секунда и почука. Наведен към вратата, той чу един момчешки глас да произнася няколко думи на английски, след това от по-далеч — женски глас, който, както му се стори, го канеше да влезе.

Комисарят прекоси едно преддверие и се озова в салон, трите прозореца на който бяха обърнати към Шан-з-Елизе. До един от прозорците седеше възрастна жена, облечена в бяла престилка като медицинска сестра, и шиеше нещо. Очилата придаваха на гувернантката Гертруд Бормс още по-строг вид.

Но не от нея се интересуваше комисарят. Той гледаше шестгодишното момче, облечено в голф и прилепнала към тънкото му телце вълнена блуза. Детето седеше на килима, а около него бяха разпръснати играчките му — голям самодвижещ се кораб и няколко автомобилчета, имитиращи в подробности различни марки леки коли. При влизането на Мегре то тъкмо прелистваше поставената на коленете му книга с картинки и след като хвърли само един поглед на посетителя, отново наведе глава над книгата.

 

 

Когато разказваше по-късно тази сцена на госпожа Мегре, комисарят предаде почти следното:

— Тя ми каза нещо като: „Ю уи ю уи уи уел.“

За да спечеля време, изрекох много бързо:

— Намирам се в апартамента на господин Осуалд Дж. Кларк, нали?

Тя започна още веднъж: „Ю уи ю уи уи уел“ или нещо приблизително такова.

А през това време аз можех да наблюдавам малкия. Голяма за годините му глава, покрита, както ми бяха казали, с най-огненочервените коси. Същите като на Проспер Донж очи, с цвят на метличина или на небето по здрач в някои летни дни… Тънка шийка…

Като ме гледаше, той започна да говори нещо на гувернантката си на английски, разбира се, което за мен пак звучеше като: „Ю уи ю уи уи уел…“

Явно и двамата се питаха какво искам и защо още стоя сред салона. А знаех ли и аз самият какво правех тук? В една голяма китайска ваза имаше цветя на стойност много стотици франкове…

Най-после гувернантката стана. Остави работата си върху фотьойла, вдигна слушалката на телефона и заговори.

— Не разбираш ли френски, моето момче? — попитах аз детето.

То продължи да ме гледа с недоверчиви очи.

След няколко минути в апартамента влезе служещ в униформа. Гувернантката го запита нещо. Той се обърна към мен:

— Тя пита какво желаете?…

— Исках да видя господин Кларк…

— Той не е тук… Тя казва, че сигурно е долу…

— Благодаря ви…

Да! Това беше всичко. Мегре пожела да види Теди Кларк и го видя. Комисарят слизаше по стълбите и мислеше за Проспер Донж, който седеше в една килия на затвора „Санте“. Машинално, без да мисли, Мегре слезе чак до дансинга и понеже бирата му не беше още прибрана, седна отново на мястото си.

Добре познаваше той това свое състояние. Намираше се сякаш в някакъв унес, но съзнаваше напълно всичко, което ставаше наоколо, без да му придава значение, без да се опитва да разположи нещата и хората във времето и пространството.

В това състояние Мегре видя как един хоп се приближи към Елен Дероумен и й каза няколко думи. Тя стана и отиде в телефонната кабина, където престоя само няколко секунди.

Като излезе оттам, възпитателката потърси с очи Мегре. След това отиде при Кларк и му заговори полугласно, все още обърната към комисаря.

В този момент Мегре почувствува ясно, че ще се случи нещо неприятно. Разбираше, че най-добре беше да си излезе, но все пак остана.

Ако трябваше да обясни защо е останал, щеше да му бъде трудно да го направи. Не заради служебния си дълг. Нямаше никаква причина да продължава да стои в този дансинг, където не се чувствуваше на мястото си.

Наистина! Не би могъл да си го обясни и сам на себе си. Нали съдия-следователят беше задържал Проспер Донж, без да се съветва с него? Нали освен това му беше забранил да се занимава с американеца?

Това означаваше:

„Този не е от вашата среда… Вие не можете да го разберете. Оставете го на мен…“

Мегре, плебей до мозъка на костите си, чувствуваше някаква враждебност към всичко, което тук го заобикаляше.

Толкова по-зле! Той остана. Видя как Кларк също го потърси с очи и смръщи вежди, как стана и навярно помоли партньорката си да остане на мястото си. Започваше някакъв танц. Синята светлина се смени с розова. Американецът се промъкна между двойките, приближи се до комисаря и застана пред него.

За Мегре, който никак не разбираше английски, думите му звучаха все като: „Уел ю уел уи уи уел…“

Но този път тонът беше остър и личеше, че Кларк едва сдържа гнева си.

— Какво казвате?

Американецът просто побесня.

 

 

Вечерта госпожа Мегре, като поклащаше глава, му говореше:

— Признай, че си го направил нарочно! Познавам те аз теб! Ти можеш да накараш и един ангел да излезе от кожата си…

Той не призна, но в очите му имаше весело пламъче. Всъщност какво беше направил? Останал беше прав пред оня янки, с ръце в джобовете на сакото, с очи, вперени в лицето му, сякаш гледката го забавляваше.

Не се чувствуваше виновен. Мислеше за Донж, който в това време беше в затвора и не танцуваше с много красивата мис Елен. Тя пък, като усети, че драмата настъпва, се приближи. Преди да стигне до тях, вбесеният Кларк беше стоварил юмрука си върху лицето на Мегре с онова рязко, почти машинално движение, което често виждаме в американските филми.

Две жени, седнали на чай на съседната маса, се изправиха с вик. Някои двойки спряха да танцуват.

Но Кларк беше доволен. След онова, което бе направил, положението му изглеждаше ясно и той нямаше какво да каже повече.

Мегре дори не посегна с ръка към брадата си. Звукът от удара на юмрука в челюстта ясно се чу, но лицето на комисаря остана безстрастно, като че го чукнаха с пръст.

Всъщност не беше действувал с определена цел, но остана крайно доволен от случилото се и неволно се усмихваше, когато си представяше каква физиономия ще направи съдия-следователят.

— Господа… господа…

Очакваха, че ще се нахвърли върху противника си и че боят ще продължи. Затова един метр д’отел застана между тях. Елен от едната му страна, един танцьор от другата, едва удържаха Кларк, който продължаваше да говори.

— Какво казва? — попита спокойно Мегре.

— Няма значение!… Господа, моля ви да благоволите…

Кларк продължаваше да говори.

— Какво казва?

Изведнъж за всеобща изненада Мегре извади от джоба си един блестящ предмет и нехайно започна да го премята в ръце. Красивите госпожи гледаха изумени прословутите белезници, за които толкова бяха слушали да се говори, но които те никога не бяха виждали толкова отблизо.

— Метр д’отел, бихте ли превеждали!… Кажете на този господин, че съм принуден да го арестувам за обида на длъжностно лице при изпълнение на служебния си дълг… Прибавете, че ако не благоволи да ме последва доброволно, със съжаление ще трябва да му поставя белезници…

Кларк не трепна, не каза нито дума, само отстрани Елен, която го държеше за ръката и искаше да го последва. Без да поиска нито шапката си, нито палтото, той последва комисаря по петите. Когато, следвани от няколко любопитни, минаваха през хола, директорът ги видя от кабинета си и отчаяно вдигна ръце.

— Такси… В Съдебната палата…

Беше вече нощ. Изкачиха се по стълбите, преминаха по коридорите и се спряха пред вратата на господин Боно. И тогава Мегре си придаде вид на кротък, но огорчен от нещо човек, който вид госпожа Мегре добре познаваше и който я караше да излиза от кожата си.

— Безкрайно съжалявам, господин съдия… За мое голямо огорчение бях изправен пред необходимостта да поставя тук присъствуващия господин Кларк под арест…

Съдията не знаеше истинското положение. Той предположи, че Мегре подозира Кларк в убийството на жена си и на нощния портиер.

— Моля! Моля! По силата на какво пълномощие си позволихте…

Но сега отговори Кларк и Мегре пак не разбра нищо от неговите думи, освен някакви звукосъчетания.

— Какво казва?

Бедният съдия! Свиваше вежди и мръщеше чело, защото познанията му по английски бяха посредствени и с мъка разбираше своя събеседник. Той се помъчи да обясни нещо, след това изпрати секретаря си да потърси един друг секретар, който понякога служеше за преводач.

— Какво казва? — промърморваше от време на време Мегре.

Кларк, който се дразнеше от тези думи, свиваше юмруци и имитираше комисаря.

— Какво казва? Какво казва?…

После следваше нова тирада на неговия език.

Преводачът влезе в стаята. Дребен човек, свенлив и плешив, обезоръжаващо смирен.

— Казва, че е американски гражданин и че не ще търпи полицаите да…

По тона му можеше да се разбере, че Кларк дълбоко презира хората от полицията.

— … полицаите постоянно да го следят… Твърди, че е бил постоянно следен от един инспектор…

— Вярно ли е това, господин комисар?

— Сигурно е вярно, господин съдия!

— … Казва, че друг инспектор е следил мис Елен…

— Напълно е възможно…

— … И че в негово отсъствие вие сте нахълтали в апартамента…

— Почуках учтиво на вратата и по най-учтив начин попитах уважаемата личност, която се намираше вътре, дали мога да видя мистър Кларк… След което слязох на дансинга да пия една бира… И тогава тук присъствуващият господин реши, че е най-добре да стовари юмрука си върху челюстта ми…

Господин Боно беше съкрушен. Като че самото дело не беше достатъчно заплетено, та… Досега бяха успели да избягнат шума в пресата, но след спречкването в салона за чай журналистите щяха да щурмуват Съдебната палата и Криминалната полиция…

— Не разбирам, господин комисар, как един човек като вас, с двадесет и пет годишен опит…

Съдията едва не избухна, защото, вместо да го слуша, Мегре беше извадил от джоба си къс хартия и си играеше с него. Беше някакво писмо, написано върху синкава хартия.

— Господин Кларк, разбира се, е преминал мярката. Но истината е, че и вие от ваша страна не сте проявили необходимия такт, който може да се очаква от вас при обстоятелства, които…

Хоп!… Мегре дори извърна глава, за да не позволи да видят радостта му. Кларк изведнъж беше вперил поглед в късчето хартия и вече се приближаваше с протегната ръка.

— Плийз…

Мегре се престори на изненадан и даде на американеца листчето, което държеше. Съдията се обърка още повече и не без основание започна да подозира, че това е маневра от страна на комисаря.

В това време Кларк се приближи до преводача, показа му писмото и оживено заговори.

— Какво казва?

— Казва, че това е почеркът на жена му и пита по какъв начин сте се сдобили с писмо от нея…

— За какво се касае, господин Мегре? — запита господин Боно строго.

— Моля да ме извините, господин съдия… Това е един документ, който току-що ми предадоха… Исках да ви съобщя за него и да го приложим към досието… Съжалявам, че господин Кларк го грабна, преди да…

А Кларк продължаваше да говори на преводача.

— Какво казва? — попита съдията, сякаш заразен от тоя постоянен въпрос.

— Настоява да му преведа това писмо… Заявява, че ако някой си е позволил да се рови във вещите на жена му, щял да се оплаче на посолството си и че…

— Преведете…

С изпънати нерви, като тъпчеше лулата си, Мегре се приближи до прозореца, зад който газовите ламби с ореола си от мъгла приличаха на звезди.

Бедният преводач, по темето на който беше избила пот, превеждаше дума по дума писмото на Мими до нейната приятелка Жижи и беше толкова ужасен, че всяка секунда се питаше ще има ли смелост да продължи по-нататък. Съдията се приближи и се опита да чете през рамото му, но Кларк, по-категоричен от всякога, го отстрани с твърд жест.

— Плийз…

Той имаше вид като че ли бди над някакво свое съкровище и беше готов да осуети всякакъв опит да му отнемат писмото, да го скъсат или да прескочат някоя фраза при превода. Посочваше думите с пръст и изискваше да му кажат точния смисъл.

Господин Боно не можеше да направи нищо друго, освен да се приближи до комисаря, който пушеше с престорено безразличие.

— Вие го направихте нарочно, господин комисар!…

— Как можех да предвидя, че мистър Кларк ще стовари юмрука си върху лицето ми…

— Това писмо обяснява всичко!

— И то с краен цинизъм!

Така!… Съдията беше успял да прати в затвора Донж, без да бъде сигурен, че той е виновен! А можеше да направи същото и с Шарлот, и с Жижи, и с който и да е от тези хора!

Преводачът и Кларк се бяха навели над масата, върху която зеленият абажур хвърляше кръг светлина.

Най-после Кларк се изправи, удари с юмрук върху бюрото и промърмори нещо като:

— Проклетница!…

Държането му след това беше противно на всички очаквания. Той не се развълнува. Не погледна никого. Лицето му стана твърдо, погледът му втренчен. Постоя неподвижен няколко дълги секунди, през което време бедният преводач сякаш се канеше да му се извини, след това се обърна, видя един стол в ъгъла и отиде да седне толкова спокойно и просто, че в тази простота имаше нещо трагично.

Мегре, който го наблюдаваше отстрани, видя как на горната му устна буквално пред очите му бликнаха капчици пот.

В този момент Кларк напомняше някак на боксьор, получил съкрушителен удар, но който по инерция продължаваше да стои прав и инстинктивно търси някаква опора, преди да рухне окончателно.

В кабинета на съдията цареше пълна тишина — можеше да се чуе тракането на пишеща машина в съседния кабинет.

Кларк не се помръдваше. Седнал в ъгъла, с лакти на коленете, подпрял брадата си с ръце, той гледаше втренчено квадратните върхове на обущата си.

Дълго време след това го чуха да произнася:

— Уел!… Уел!…

А Мегре прошепна съвсем тихо на преводача:

— Какво казва?

— Добре… добре…

От приличие съдията се правеше, че преглежда някакви документи. Димът от лулата на Мегре бавно се издигаше нагоре и се разтегляше към светлинния фокус на ламбата.

— Уел…

Гласът идваше отдалече. Бог знае къде го бяха отвели неговите мисли. Кларк най-сетне се раздвижи. Всички се питаха какво ще направи. Той извади от джоба си табакера от масивно злато, отвори я, извади цигара и със сухо щракване отново затвори табакерата. След това се обърна към преводача:

— Моля ви…

Искаше кибрит. Преводачът не пушеше. Комисарят му подаде своята кутия кибрит и като я поемаше, Кларк вдигна лице към него и го изгледа продължително с очи, които изразяваха много неща. Когато се опомни, навярно се чувствуваше отпаднал, защото фигурата му се полюляваше. Но беше спокоен. Чертите му придобиха отново своята твърдост. Най-напред зададе някакъв въпрос. Съдията погледна Мегре, като че чакаше отговора от него.

— Пита дали може да запази това писмо.

— Бих предпочел преди това да му направя фотокопие. Това става за няколко минути. Трябва само да го занесем горе в съдебната картотека…

Превод. Кларк, изглежда, разбра, съгласи се и предаде писмото на секретаря, който го отнесе. След това заговори. Мъчително е да не разбираш нищо. И най-малкото изказване изглеждаше безкрайно и комисарят непрекъснато имаше желание да запита: „Какво казва?“

— Преди всичко иска да се посъветва със своя солиситор, защото не е очаквал току-що направеното разкритие и то променя всичко…

Защо Мегре се развълнува в този момент? Това високо, яко момче, което само преди три дни се возеше на дървено конче заедно с Елен и което преди малко танцуваше танго под синя светлина… току-що беше получило много по-силен удар от този, който беше нанесло на комисаря… Но и то като комисаря почти не бе мръднало… Една ругатня… Удар с юмрук върху масата… Няколко минути мълчание…

— Уел!… Уел…

Жалко, че не могат да се разберат! Мегре с удоволствие би имал един разговор с него.

— Какво казва?

— Че в този момент обявява премия от хиляда долара за полицая, който открие убиеца…

Докато превеждаха, Кларк погледна Мегре така, сякаш му казваше: „Вижте, че съм добър играч…“

— Отговорете му, че ако спечелим хилядата долара, те ще отидат за сиропиталищата на полицията…

Интересно! Би могло да се помисли сега, че двамата се състезаваха в учтивост. Кларк изслуша превода, кимна с глава.

— Уел…

След това заговори отново, но този път почти като делови човек.

— Той предполага — но не иска да предприеме нищо, преди да се е видял със своя солиситор, — че една среща между него и този човек… Проспер Донж, ще се окаже необходима… Пита дали би могъл да получи разрешение за това и дали…

Сега беше ред на съдия-изпълнителя да се поклони церемониално. Още малко, и всичко щеше да свърши с комплименти:

— След вас…

— Моля ви…

Кларк започна да задава въпроси, като често се обръщаше към Мегре.

— Той пита, господин комисар, как ще се развие историята с юмручния удар и дали ще има следствие… Няма представа какви последици една такава постъпка може да има във Франция… В неговата страна…

— Кажете му, че не разбирам за какво говори…

Съдията гледаше неспокойно към вратата. Всичко завършваше твърде хубаво! Страхуваше се от някакъв нов инцидент, който можеше да наруши толкова желаното умиротворение. Само по-скоро да донесат писмото и…

Тишина. Всички чакаха. Нямаше какво повече да се каже. Кларк извади нова цигара и с жест помоли за кибрит от Мегре.

Най-после секретарят се върна със своето ужасно късче синя хартия.

— Готово е, господин съдия… Мога ли да…

— Да, предайте това писмо на господин Кларк…

Американецът го сгъна грижливо в своя портфейл, сложи портфейла във вътрешния си джоб и забравил, че е дошъл без шапка, започна да я търси по столовете. След това си спомни, усмихна се машинално и пожела лека нощ на всички.

Вратата се затвори, на свой ред излезе и преводачът. Господин Боно се изкашля два-три пъти, обиколи бюрото си, взе някакви книжа, които му бяха съвсем ненужни в момента.

— Хм!… Стана, както искахте вие, господин комисар, нали?

— Какво мислите за това, господин съдия?

— Струва ми се, че първо аз ви запитах.

— Моля да ме извините… Наистина!… Видите ли, имам впечатлението, че господин Кларк скоро ще се ожени отново… А това дете в крайна сметка е син на Донж…

— На един човек, който понастоящем е в затвора и върху когото тежат…

— … обвинения, разбира се! — въздъхна Мегре. — Само че момчето е негов син! Какво мога аз да направя тук?

Той също потърси шапката си, която беше останала в „Мажестик“, и дотолкова му изглеждаше неудобно да излезе от Съдебната палата с гола глава, че се принуди да вземе такси, за да се прибере на булевард Ришар Льоноар.

В това време удареното място на брадичката му посиня и госпожа Мегре го забеляза веднага.

— Пак си се бил!… — отбеляза тя, като слагаше масата. — И, разбира се, загубил си и шапката си!… Къде си се завирал пак?

Той беше доволен и с широка усмивка измъкна салфетката от сребърната халка.