Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Caves du Majestic, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
debora(2022)
Корекция и форматиране
Karel(2024)

Издание:

Автор: Жорж Сименон

Заглавие: Подземията на хотел „Мажестик“

Преводач: Спартак Хаджиев

Година на превод: 1969

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1969

Тип: повест

Националност: белгийска (не е указана)

Печатница: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Георги Куфов

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Александър Димитров

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Мария Ждракова; Евдокия Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17057

История

  1. —Добавяне

IX
Вестникът на Шарл

Взети поотделно, и двете можеха да не бъдат забелязани. Но заедно, изправени пред портала на Криминалната полиция като пред изхода на някаква фабрика, те образуваха група, която предизвикваше едновременно и усмивка, и съжаление. Жижи, сякаш кацнала на тънките си крака, облечена в проскубаното си палто от заешка кожа, поглеждаше косо и недоверчиво дежурния пред портала полицай и всеки път, щом чуеше стъпки, се навеждаше да види кой идва. Бедната Шарлот, която не бе имала сили нито да се среше добре, нито да се гримира, беше плакала и продължаваше да хлипа и от това по широкото й като луна лице личаха алени петна, а зачервеният й нос изглеждаше като малка топка в средата на лицето.

Облечена в хубаво палто от черен плат, с яка и маншети от астраган, тя машинално притискаше красива дамска чанта от лачена телешка кожа. Ако не беше заедно с тази щръкнала като гарга Жижи и ако нямаше сред лицето си тоя зачервен нос, тя би изглеждала като обикновена буржоазка.

— Той ли е?…

Шарлот стоеше на едно място, докато Жижи непрекъснато сновеше напред-назад. Мегре най-после пристигаше, придружен от свой колега. Той забеляза двете жени в последния момент. Над моста грееше слънце, във въздуха се чувствуваше лекият полъх на пролетта.

— Извинете, господин комисар.

Той се ръкува с колегата си.

— Приятен обед, старче…

— Може ли да ви попитам нещо, господин комисар?

Шарлот избухна в ридания, като притискаше почти цялата свита на топка кърпичка върху устните си. Минувачите се обръщаха. Мегре чакаше търпеливо. Сякаш за да извини приятелката си, Жижи избъбри:

— Тъкмо излиза от съдия-следователя, който й изпрати призовка.

— Виж ти!… Виж ти! Господин Боно!… Това е негово право, разбира се, но все пак…

— Истина ли е, господин комисар, че Проспер всичко… всичко си е признал?…

Този път Мегре се усмихна открито. Значи, така!… Това беше всичко, което съдия-следователят е могъл да измисли. Известната стара хитрост, която се използува вече само от начинаещи полицаи! И тази дебела пуйка Шарлот се беше хванала!

— Не е вярно, нали?… Така си и мислех!… Да знаехте само какво ми наговори!… Ако човек го слуша, аз съм от последна по-последна…

Полицаят пред портала ги наблюдаваше с лека ирония. А гледката беше забавна: Мегре, атакуван от две жени — едната от които плаче, а другата гледа подозрително, без да скрива недоверието си!

— Като че аз мога да напиша анонимно писмо и да обвиня Проспер, когато знам, че не е убил!… Разбирате ли, ако беше извършено с револвер, можех поне малко да допусна… Но да удушиш някого… И особено пък на другия ден да извършиш това отново, и то с един добър човек, който нищо не ти е направил!… А вие, господин комисар, открихте ли нещо ново? Мислите ли, че ще го пратят в затвора?

Мегре спря едно минаващо такси.

— Качвайте се! — каза той на двете жени. — Ще направя една обиколка и вие ще ме придружите…

Това беше истина. Люка най-после му бе съобщил по телефона, че в агенцията ЖЕМ не е направил нищо и Мегре му бе определил среща на булевард Осман. И изведнъж през ума му мина мисълта, че…

И двете искаха да седнат с гръб към шофьора, но той ги настани на задната седалка и сам се разположи срещу тях. Беше един от първите хубави дни на пролетта. Улиците на Париж, които се носеха край тях, изглеждаха нагиздени, а минувачите се движеха по-бодро.

— Кажете ми, Шарлот, продължава ли Донж да внася спестяванията си в банката?

Мегре едва не се скара на Жижи, която всеки път, щом той отвореше уста, смръщваше вежди и търсеше да открие някаква клопка. Чувствуваше се, че едва се въздържа да не каже на приятелката си: „Внимавай!… Помисли, преди да отговориш!“

Шарлот обаче възкликна:

— Спестявания ли?… Бедният! Вече от много отдавна не правим спестявания… Откакто се нагърбихме с тази къща, тъкмо ми се отдава случай да го кажа!… Според документите тя трябваше да струва най-много четиридесет хиляди франка… А то… Само основите струваха тройно повече от предвиденото, защото попаднахме на подпочвена вода… След това, когато започнаха да издигат стените, една стачка на строителните работници спря строежа тъкмо пред зимата… Тук пет хиляди франка… там три хиляди франка… Банда мошеници… Ако само ви кажа колко ни струва тази къща досега!… Не знам точната цифра, но положително повече от осемдесет хиляди франка, а има още неща, които не са платени…

— Значи, Донж няма вече пари в банката, така ли?

— Той няма вече и влогова сметка… Чакайте!… От около… от около три години… Спомням си, защото раздавачът веднъж донесе някакъв запис за осемстотин и няколко франка… Не знаех за какво се отнасяше… Когато Донж се върна, каза ми, че е писал на банката да закрият сметката му…

— Не си ли спомняте датата?

— Какво ви интересува това? — намеси се Жижи, която не можа да се въздържи да не пусне малко жлъчка.

— Знам, че беше през зимата, защото, когато раздавачът дойде, аз тъкмо трошах леда около помпата… Чакайте… Същия ден отидох на пазара в Сен-Клу… Купих една гъска… Значи, е било няколко дни преди Коледа…

— Къде отиваме? — попита Жижи, която гледаше през страничното стъкло.

Точно в този момент колата спря на булевард Осман, малко преди предградието Сент-Оноре. Люка стоеше на тротоара и широко отвори очи, като видя Мегре да слиза от колата, последван от двете жени.

— Един момент! — им каза комисарят.

Той дръпна Люка настрана.

— Е?…

— Гледайте сега… Виждате ли онова тясно дюкянче между магазина за куфари и коафьора?… Това е то агенцията ЖЕМ. Собственикът е един отвратителен старик, от когото не можах да измъкна никакви сведения… Той искаше да затвори дюкянчето и да отиде да обядва, като настояваше, че прави това винаги по това време… Задължих го да остане… Но е много ядосан… Казва, че без съответно разпореждане нямам право…

Мегре влезе в едва осветеното магазинче, разделено на две от един тезгях от черно дърво. По стените имаше касетки, също от черно дърво, пълни с писма.

— Бих искал да знам… — започна старикът.

— Ако нямате нищо против — процеди Мегре, — въпроси ще задавам аз. Вие получавате писма, адресирани само с инициали, нещо, което пощата и отделението „До поискване“ не приемат, и сигурно имате доста добра клиентела, нали?

— Аз плащам съответния данък! — се задоволи да подхвърли старикът.

Носеше очила с дебели стъкла, зад които дебнеха сълзящи очи. Сакото му беше нечисто, а яката на ризата — изтъркана и мазна. Някаква миризма на граниво се излъчваше от него и се бе превърнала в миризма на цялото магазинче.

— Бих искал да зная дали имате дневник, в който успоредно с инициалите да отбелязвате истинското име на вашите клиенти.

Старикът отвърна иронично:

— Мислите ли, че ако трябваше да посочат истинските си имена, те биха идвали тук?… Може би трябва да им искам и личните карти, а?…

Беше отвратително да се помисли, че красиви жени влизаха тайно в това дюкянче, в което се уговаряха толкова прелюбодеяния и толкова други нечисти сделки!…

— Получихте ли вчера едно писмо, адресирано до инициалите Ж.М.Д.?

— Напълно е възможно. Казах вече това на вашия колега. Той даже поиска да се увери, че писмото не е вече тук…

— Значи, дошли са да го изтеглят. Можете ли да кажете точно кога?

— Нямам ни най-малка представа, но дори и да знаех, не вярвам, че бих ви го казал…

— Не ви ли интересува това, че в някой от близките дни бих могъл да наредя да затворят вашата будка?

— И други са ми казвали това, а моята будка, както я наричате, стои на мястото си вече четиридесет и две години… Ако ви изброя само съпрузите, които са идвали тук да се карат и дори да ме заплашват с бастуните си…

Люка не беше сбъркал, като твърдеше, че старецът е отвратителен.

— Ако нямате нищо против, аз ще поставя кепенците и ще отида да обядвам…

Къде ли обядваше тази хлебарка? Възможно ли е да има семейство, жена, деца? Не, по-скоро старикът беше ерген и навярно в някой от мизерните ресторанти наоколо имаше запазено място и определена за него салфетка на масата.

— Виждали ли сте някога този човек?

Без да изрази по някакъв начин своето впечатление, Мегре подаде още веднъж снимката на Донж и любопитството на стареца надделя над лошото му настроение. Той се наведе, приближи снимката до лицето си на по-малко от двадесет сантиметра. Изразът му не се промени. Вдигна рамене.

— Не ми спомня нищо… — промърмори той като че със съжаление.

Двете жени бяха останали навън пред тясната витрина. Мегре повика Шарлот.

— А не познавате ли тази жена?

Ако играеше някаква роля, то Шарлот правеше това с изумителна убедителност, защото гледаше наоколо с учудване и стеснение едновременно — две чувства, каквито това място наистина можеше да породи.

— Какво да… започна тя.

Силно изплашена, тя се питаше защо са я довели тук и инстинктивно търсеше помощта на Жижи, която също влезе.

— Още много хора ли ще намъкнете при мене?

— Не познавате нито едната, нито другата, така ли? Не можете ли да ми кажете също така дали този, който е потърсил писмото, адресирано до Ж.М.Д., е мъж или жена и кога го е получил?…

Без да отвърне нищо, старецът нарами един дървен капак и отиде да го закрепи отпред на вратата. Не можеше да се направи нищо друго, освен да се отстъпи. Мегре, Люка и двете жени излязоха на тротоара под кестеновите дървета, чиито пъпки скоро щяха да се разпукат.

— Вие двете можете да си вървите!…

Мегре ги гледаше, докато се отдалечаваха. Не изминала и десетина метра, Жижи започна възбудено да говори на своята приятелка и я повлече в такъв бърз ход, че тлъстичката Шарлот едва я следваше.

— Има ли нещо ново, шефе?

Какво би могъл да отговори Мегре? Той беше загрижен и кисел. Като че пролетта, вместо да го разсейва, го дразнеше.

— Не знам… Слушай… Иди да обядваш… След обяд не напускай службата… Предупреди банките както във Франция, така и в Брюксел, че ако им бъде представен чек за двеста и осемдесет хиляди франка…

Намираше се на две крачки от „Мажестик“. Тръгна по улица Понтьо и влезе в аперитива, който се намираше до служебния вход на големия хотел. Там можеше да се хапне и той си поръча консерва от боб с наденици, която изяде сам, в мрачно настроение, на една малка масичка в дъното. До него двама клиенти обядваха набързо, преди да отидат на конните състезания, и говореха за коне.

Ако някой беше проследил Мегре през този следобед, щеше да му бъде много трудно да разкаже какво е правил комисарят. След като се наобядва, той пи кафе, купи си тютюн, натъпка го в кесията си и излезе от аперитива. Дълго стоя на тротоара, като безцелно гледаше наоколо.

Изглежда, нямаше определен план. Влезе с вяли стъпки в преддверието на „Мажестик“ и застана пред апарата, който отбелязваше часа на влизането на персонала. Имаше вид на пътник, който е принуден да чака няколко часа на междинна гара и току пуска автоматите за продажба на бонбони.

Зад него минаваха хора, най-вече работници от кухнята, които, омотали шалчета около врата, отиваха в съседния аперитив да пийнат по чашка.

Колкото повече се навлизаше в коридора, толкова по-силна ставаше топлината и миризма на кухня от време на време облъхваше лицето.

В съблекалнята — никой. Просто ей така, за да мине времето, Мегре изми ръцете си на мивката и цели десет минути си чисти ноктите. След това, понеже беше станало много топло, свали пардесюто си и го закачи в шкаф 89.

Жан Рамюел се извисяваше над всички в своята клетка. Отсреща в кафетерията трите жени търчаха във все по-бързо темпо, а така също и един нов работник в бяла куртка, който заместваше Проспер.

— Кой е този? — попита Мегре, като се обърна към Рамюел.

— Един извънреден… Назначен е, докато се намери някой… Наричат го господин Шарл… И тъй, господин комисар, дойдохте да пообиколите насам… Позволявате ли?…

Беше часът на най-напрегнатата работа. Богатата клиентела обядваше късно и пред Рамюел фишовете се трупаха, наоколо сновяха келнери, звъняха наведнъж по няколко телефона, конвейерът на автоматичните подноси работеше непрекъснато.

Мегре, който не беше свалил шапката си, се разхождаше с ръце в джобовете, спираше се зад някой от готвачите, който бъркаше някакъв сос, като че това безкрайно го интересуваше, след това се озоваваше в миялнята или прилепяше лице на стъклата на куриерската стая.

Както и при миналото си посещение тук, той пое нагоре по служебната стълба и този път, без да бърза, със същия начумерен, вид, и се изкачи до всички етажи.

Когато слизаше обратно, при него дотича запъхтян директорът.

— Току-що научих, че сте тук, господин комисар… Сигурно не сте обядвали, нали?… Ще ми позволите ли…

— Благодаря, обядвах…

— Мога ли да ви попитам, дали има нещо ново?… Бях толкова изненадан, когато арестуваха Проспер Донж… Наистина ли нищо не желаете да пийнете?… Поне чашка ракия!…

Директорът най-много се стесняваше от това, че се намира на такова тясно стълбище заедно с човек като Мегре, който не проявяваше никакви чувства. В такива моменти комисарят беше флегматичен като дебелокожо.

— Надявах се, че този случай няма да попадне в пресата… Вие знаете какво струва на един хотел… Колкото пък за Донж…

Усилията му бяха напразни. Мегре не казваше дори дума, за която да се залови, и продължаваше да слиза по стълбището, докато се озоваха в подземието.

— Един човек, когото само до преди няколко дни бих могъл да посоча за пример… Защото сигурно разбирате, че в предприятие като нашето преминават хора от най-различен сорт…

Погледът на Мегре се местеше от една преграда на друга или както казваше той, от един аквариум на друг. И това продължи до съблекалнята, до прословутия вече шкаф 89, в който бяха завършили два човешки живота.

— А пък бедният Колбьоф… Извинете ме, ако ви отегчавам… Мисля си за едно нещо… Не ви ли се струва, че убиецът трябва да е имал необикновена сила, за да удуши един човек посред бял ден, на няколко метра от толкова много хора, без жертвата да може да извика или да се отбранява?… Сега, в този час, това все пак би било възможно, защото всички търчат насам-натам и има истинска олелия… Но към четири и половина или пет часа следобед…

— Вие може би обядвахте… — промърмори Мегре.

— Това няма никакво значение… Ние сме свикнали да обядваме когато и да е…

— Направете ми удоволствие да продължите обеда си… Аз отивам… Връщам се… Извинете ме…

И той отново тръгна по коридорите, отваряше врати, затваряше ги, запали лулата си, но скоро я остави да угасне.

Най-често крачките му го отвеждаха към кафетерията и комисарят започна да разбира всички движения на работещите вътре. Процеждаше през зъби несвързани думи като:

— Добре… Донж е там… Там е всеки ден от шест часа сутринта. Добре!… В къщи е пил чаша кафе, което Шарлот е стоплила, като се е върнала… Добре!… Предполагам, че тук той изпива и една от първите чаши от кафеника… Добре!…

Имаше ли това някакъв смисъл?

— Обикновено той носи чаша кафе на нощния портиер. Добре! Но тогава в същия този ден той е дошъл по-късно и до шест часа и десет минути не се е качил горе… Навярно затова Колбьоф е слязъл… Добре. Е, разбира се… За това или за нещо друго… Хм!…

Всъщност сега на обед не се зареждаха онези сребърни кафетиери, които се използуваха сутринта, а малки керамични съдове, снабдени с мъничка цедка.

— През цялата сутрин закуските се поръчват във все по-бърз ритъм… Добре!… След това Донж хапва малко… Закуска, която му носят на поднос…

— Бихте ли се отместили малко вляво или вдясно, господин комисар!… Пречите ми да броя чашите…

Говореше Рамюел, който от стъклената си клетка трябваше да следи за всичко. Гледай ти! В допълнение трябва да брои и чашите от кафетерията!…

— Извинете ме, че трябва да ви помоля за това…

— Няма нищо, няма нищо…

Три часът. Ритъмът започна да намалява. Един от шефовете на кухнята се обличаше, за да излезе.

— Рамюел, ако ме потърсят, ще се върна към пет часа… Трябва да отида да си платя данъците…

Почти всичките малки кафяви кафетиери бяха вече върнати долу. Господин Шарл излезе от кафетерията и тръгна по коридора, който водеше към улицата, като с любопитство оглеждаше комисаря. Жените сигурно му бяха казали кой е той.

Върна се скоро с един следобеден вестник. Беше малко след три часа. Жените работеха в миялнята, потопили до лакти ръцете си в топлата вода.

Шарл седна до малката масичка колкото можеше по-удобно, разтвори пред себе си вестника, постави очилата си и като запали цигара, започна да чете.

В това нямаше нищо необикновено, но Мегре облещи очи.

— Значи — каза той, усмихвайки, се на подреждащия фишовете си Рамюел, — настъпва почивка, а?

— Да, до към четири и половина. Ще започнем отново около чая с танци…

Изминаха още няколко минути, но Мегре не напущаше коридора. Изведнъж в кафетерията се разнесе звън. Шарл стана, каза няколко думи по телефона, откъсна се със съжаление от вестника си и се отдалечи към коридорите в дъното.

— Къде отива?

— Колко е часът? Три и половина? Сигурно отива при домакина, който го вика да му даде продукти за кафето и чая.

— Всеки ден ли е така?

— Всеки ден…

Рамюел проследи с очи Мегре, който все така спокойно влезе в кафетерията. Онова, което направи, беше съвсем обикновено. Той се задоволи просто да отвори чекмеджето на масата — една съвсем обикновена, небоядисана дървена маса. В чекмеджето намери шише с мастило, перодръжка и пакетче листове за писма. Имаше също така парченца моливи и два-три формуляра за пощенски запис.

Тъкмо затваряше чекмеджето, и Шарл се върна, натоварен с пакети. Като видя Мегре наведен над масата, той побърза да каже:

— Можете да го вземете — очевидно имаше пред вид вестника. — То, какво ли пише в него… Аз чета само фейлетона и обявленията.

Значи, точно така!…

Ето!… Проспер Донж седи спокойно на тази маса… До него трите жени бърникат в пяната на мивката… Той…

С всяка измината секунда отпуснатият и сънлив вид на комисаря изчезваше… Като че изведнъж си бе спомнил, че има да върши спешна работа. Без да каже довиждане на никого, той се отправи с бързи крачки към съблекалнята, грабна пардесюто си, навлече го вървешком и в следващата секунда се отпусна на седалката на едно такси.

— Във финансовия отдел на прокуратурата — подхвърли той на шофьора.

Четири без четвърт. Може би все още ще намери някой от чиновниците? Ако всичко върви добре, надяваше се, че до довечера…

Обърна се. Таксито току-що се бе разминало с Едгар Фагоне, наречен Зебио, който отиваше пеша към „Мажестик“.