Иван Тургенев
Песен на тържествуващата любов

Ето какво прочетох в един старинен италиански ръкопис:

I

Към средата на ХѴI век живееха във Ферара^[1] — (тя процъфтяваше тогава под скиптъра на своите великолепни херцози, покровители на изкуствата и поезията) — живееха двама младежи, които се казваха Фабий и Муций. Връстници, близки роднини, те почти никога не се разделяха; сърдечна дружба ги свързваше още от ранно детство… еднаква съдба заякчаваше тая връзка. И двамата принадлежаха към старинни фамилии; и двамата бяха богати, независими и неженени; вкусовете, наклонностите бяха сходни и у двамата. Муций се занимаваше с музика, Фабий — с живопис. Цяла Ферара се гордееше с тях като най-представителните младежи в двореца, обществото и града. По външност те обаче не си приличаха един на друг, макар че и двамата се отличаваха със стройна юношеска красота: Фабий беше по-висок на ръст, белолик и рус, със сини очи; Муций, напротив, имаше мургаво лице, черни коси и в тъмнокестенявите му очи не сияеше този весел блясък, а на устните му не трептеше тази приветлива усмивка, както у Фабий; неговите гъсти вежди бяха надвесени над тесните клепачи, докато златистите вежди на Фабий изписваха тънки полукръгове по чистото му и гладко чело. Муций и в разговора беше по-малко жив; но и двамата приятели еднакво се харесваха на жените — защото не току-тъй бяха образци на рицарска услужливост и щедрост.

В същото време живееше във Ферара девойка, която се казваше Валерия. Нея смятаха за една от първите хубавици на града, макар че много рядко можеше да я види човек, тъй като водеше уединен живот и излизаше от къщи само за да иде на черква — и на разходка в големи празници. Тя живееше с майка си, благородна, но не богата вдовица, която нямаше други деца. У всеки, който се случеше да срещне Валерия, тя внушаваше чувство на неволно учудване и също така неволно, нежно уважение: тъй скромна беше нейната осанка; тъй малко, изглежда, съзнаваше тя сама силата на своите прелести. Някои наистина я намираха малко бледна; погледът на нейните очи, почти всякога наведени, изразяваше свенливост и дори боязън; устните й рядко се усмихваха — и то леко; гласа й едва ли някой бе чул. Но се носеше мълва, че той бе прекрасен, и че затваряйки се в стаята си, от ранно утро, когато всичко в града още дремеше, тя обичаше да пее старинни песни, под звуците на лютня, на която сама свиреше. Въпреки бледността на лицето й, от Валерия се излъчваше здраве; и дори стари хора, гледайки я, не можеха да не помислят: „О, колко щастлив ще бъде оня юноша, за когото ще разцъфне най-сетне този още свит в листцата си, още недокоснат и девствен цветец!“

II

Фабий и Муций видяха за пръв път Валерия на пищния народен празник, уреден по повеля на ферарския херцог Ерколе, син на знаменитата Лукреция Борджия^[2], в чест на знатните велможи, дошли от Париж по покана на херцогинята, дъщеря на французкия крал Людовик XII. Валерия седеше до майка си сред изящната трибуна, издигната по рисунка на Паладий на главния ферарски площад за най-почтените дами на града. И двамата — и Фабий, и Муций — страстно се влюбиха в нея в същия ден; и тъй като те нищо не скриваха един от друг — то всеки от тях скоро узна какво ставаше в сърцето на другаря му. И те решиха помежду си: да се постараят и двамата да се сближат с Валерия — и ако тя удостои с избора си някого от тях, другият безропотно да се покори на нейното решение. Няколко недели след това, благодарение на добрата слава, с която достойно се ползваха, им се удаде да проникнат в мъчно достъпния дом на вдовицата; тя им позволи да я посещават. Оттогава те почти всеки ден можеха да виждат Валерия — и с всеки изминат ден огънят, запален в сърцата на двамата юноши, се разгаряше все по-силно и по-силно; обаче Валерия на никого от тях не оказваше предпочитание, макар че присъствието им явно й се харесваше. С Муций тя се занимаваше с музика; но разговаряше повече с Фабий: от него тя по-малко се стесняваше. Най-сетне те решиха да узнаят окончателно своята участ — и пратиха писмо до Валерия, с което я молеха да се обясни и да каже кому е готова да даде ръката си. Валерия показа това писмо на майка си — и й съобщи, че е готова да остане мома; но ако майка й намира, че й е време да встъпи в брак, ще се омъжи за оня, когото тя избере. Почтената вдовица проля няколко сълзи при мисълта за раздялата с любимото си дете; обаче нямаше причини да се откаже на женихите; тя считаше и двамата еднакво достойни за ръката на нейната дъщеря. Но като предпочиташе тайно Фабий и предполагаше, че и на Валерия той повече ще подхожда, тя посочи него. На другия ден Фабий узна за своето щастие; а на Муций оставаше да удържи думата си — и да се покори.

Така и направи той; но не можеше да бъде свидетел на тържеството на своя приятел, на своя съперник. Той незабавно продаде по-голямата част от имота си — и като събра няколко хиляди дукати, отправи се в далечно пътешествие, на изток. Прощавайки се с Фабий, той му каза, че ще се върне едва тогава, когато почувствува, че изчезнат в него последните следи на страстта. Тежко беше на Фабий да се раздели с приятеля от детство и юношество… но радостното очакване на близкото блаженство скоро погълна всички други усещания — и той всецяло се отдаде на възторзите на увенчаната любов.

Скоро той встъпи в брак с Валерия — и едва тогава узна пълната цена на съкровищата, които му се паднаха да обладае. Той имаше прекрасна вила, окръжена със сенчеста градина, недалеч от Ферара; той се премести там заедно с жена си и нейната майка. Светло време настъпи тогава за тях. Съпружеският живот разкри в нова, пленителна светлина всички съвършенства на Валерия; Фабий стана забележителен живописец — вече не прост любител, а майстор. Майката на Валерия се радваше и благодареше на Бога, гледайки щастливата двойка. Четири години минаха незабелязано, като блажен сън. Едно само липсваше на младите съпрузи, едно само ги мъчеше; те нямаха дете… но надеждата не ги напускаше. Към края на четвъртата година ги споходи голяма, този път истинска скръб: майката на Валерия умря, след няколкодневно боледуване.

Много сълзи проля Валерия; дълго не можа да привикне към тая загуба. Но мина още една година, животът пак встъпи в своите права, потече в предишното русло. И ето, една прекрасна лятна вечер, без да предупреди никого, във Ферара се върна Муций.

III

През петте години, изминали от деня на неговото заминаване, никой нищо не бе чул за него; всички слухове за него замлъкнаха, сякаш бе изчезнал от лицето на земята. Когато Фабий срещна своя приятел на една от улиците на Ферара, той едва не извика, първом от уплаха, после от радост — и веднага го покани в своята вила. Там в градината имаше отделен, просторен павилион; той предложи на приятеля си да се настани в тоя павилион. Муций на драго сърце се съгласи, и същия ден се премести там заедно със своя слуга, ням малаец — ням, но не глух, и дори, съдейки по живия му поглед, много способен човек… Езикът му беше отрязан. Муций донесе десетки сандъци, напълнени с различни скъпоценности, събрани през време на продължителните му странствувания. Валерия се зарадва на връщането на Муций; и той я приветствува приятелски — весело, но спокойно: по всичко личеше, че удържа думата си, дадена на Фабий. През този ден той успя да се настани в павилиона; нареди, с помощта на малаеца, донесените рядкости: губери, копринени платове, кадифени и сърмени дрехи, оръжия, чаши, блюда и съдове, украсени с емайл, златни, сребърни предмети, посипани с бисер и тюркоаз, ковчежета от янтар и слонова кост, кристални бутилки, подправки, благовония, кожи на зверове, пера на непознати птици и много други предмети, употребата на които изглеждаше тайнствена и непозната. Между всички тези скъпоценности имаше скъпа бисерна огърлица, подарена на Муций от персийския шах за някаква голяма и тайна услуга; той поиска разрешение от Валерия да окачи на шията й със собствените си ръце тая огърлица: тя й се видя тежка и надарена с някаква странна топлота… тя се прилепи о кожата й. Привечер, след ядене, седнал на терасата на вилата, в сянката на олеандрите и лавровите дървета, Муций почна да разказва своите похождения. Той разказваше за видените далечни страни, задоблачни планини, безводни пустини, за реки, подобни на морета; разказваше за грамадни здания и храмове, за вековни дървета, за цветя и птици, пъстри като дъгата; редеше имена на посетени от него градове и народи… нещо приказно лъхаше от самите им имена. Муций бе видял целия Изток; той бе пропътувал Персия, Арабия, където конете са по-благородни и по-красиви от всички други живи същества, бе проникнал в самата глъбина на Индия, където човешкият род е подобен на величествените растения, бе достигнал границите на Китай и Тибет, където живият бог, наречен Далай Лама, живее на земята в образа на безмълвния човек с тесни очи. Чудни бяха неговите разкази! Като очаровани го слушаха и Фабий, и Валерия. Наистина чертите на Муциевото лице малко се бяха изменили: мургаво от детинство, то още повече бе потъмняло, загоряло под лъчите на яркото слънце, очите изглеждаха по-углъбени отпреди — и толкова; но изразът на това лице беше станал друг: по-съсредоточен, по-важен, не се оживяваше дори тогава, когато той споменаваше за опасностите, на които се бе подхвърлял, за нощите в горите, огласяни от вой на тигри, или за дните по пустите пътища, където пътешествениците са дебнати от фанатици, които ги сдушават в чест на желязна богиня, изискваща човешки жертви. И гласът на Муций бе станал по-глух и по-равен; движението на ръката, на цялото тяло, беше загубило живостта си, присъща на италианското племе. С помощта на слугата си, раболепно чевръстия малаец, той показа на своите хазяи няколко фокуси, на които го бяха научили индийски брамини. Така например, скрил се предварително зад завесата, той изведнъж се яви седнал във въздуха със свити нозе, като леко се допираше с пръсти на отвесно поставена бамбукова тръстика, което не малко учуди Фабий, а Валерия дори уплаши… „Дали не е магьосник?“ — помисли тя. А когато той, свирейки на малка флейта, започна да вика от затворена кошница опитомени змии, когато, мърдайки езичета, се показаха изпод пъстрата тъкан техните тъмни, плоски главички, Валерия изпадна в ужас и помоли Муций да скрие по-скоро тези отвратителни гадини. На вечерята Муций почерпи своите приятели с ширазко вино от кръгла бутилка с дълго гърло; извънредно ароматно и гъсто, със златист цвят със зеленикав отблясък, то загадъчно блестеше, налято в мънички ясписови чашки. По вкус то не приличаше на европейските вина: беше много сладко и уханно, и изпито бавно, на малки глътки, предизвикваше в цялото тяло приятно опиянение. Муций накара и Фабий, и Валерия да изпият по чашка и сам пи. Като напълваше нейната чаша, навеждайки се, той нещо прошепна и раздвижи пръсти. Валерия забеляза това; но тъй като изобщо в похвата на Муций, в държанието му, имаше нещо чуждо и необикновено, тя само помисли: „Дали не е приел той в Индия някаква нова вяра, или такива са обичаите там?“ После, като помълча малко, попита го продължавал ли е, през време на своето пътешествие, да се занимава с музика? В отговор Муций каза на малаеца да донесе неговата индийска цигулка. Тя приличаше на сегашните, само че вместо четири струни имаше три, беше обвита отгоре с гълъбова змийска кожа и тънкият тръстиков лък имаше полукръгла форма, а на самия му край блестеше заострен елмаз.

Муций изсвири отначало няколко тъжни, според него, народни песни, странни и дори диви за италианското ухо; звукът на металическите струни беше жален и тих, но когато Муций почна последната песен — звукът внезапно укрепна, затрептя звънко и силно; страстна мелодия се разля изпод широко движещия се лък, разля се, като красиво се изви, като оная змия, която покриваше със своята кожа горната част на цигулката; и с такъв огън, с такава тържествуваща радост сияеше и гореше тая мелодия, че и на Фабий, и на Валерия тъжно се сви сърцето, и сълзи се показаха на очите… а Муций, с наведена, прилепена към цигулката глава, с побледнели страни, с вежди съединени в една черта, изглеждаше още по-съсредоточен и по-тържествен — и елмазът на края на лъка при всяко движение хвърляше лъчисти искри, сякаш запален от огъня на тая дивна песен. А когато Муций свърши — и все още здраво стискайки цигулката между брадичката и рамото, отпусна ръката си, държаща лъка — Фабий възкликна: „Какво е това? Какво ни изсвири?“ Валерия не промълви нито дума, но явно беше, цялото й същество повтаряше въпроса на нейния мъж. Муций остави цигулката на масата — и като разтърси леко коси, с учтива усмивка отрони: „Това ли? Тая мелодия… тая песен аз чух веднъж на остров Цейлон. Тая песен се слави там, между народа, като песен на щастливата, споделена любов“. „Повтори“ — прошепна Фабий. — „Не; не може да се повтори това — отвърна Муций — сега е късно. Сеньора Валерия трябва да спи; и за мене е време… аз съм уморен“. През целия ден Муций се обръщаше към Валерия почтително — просто, като стар приятел; но отивайки си, той здраво й стисна ръката, като притисна пръсти на дланта й — и тъй настойчиво я загледа в лицето, че тя, макар и да не вдигна клепачи, почувства този поглед на внезапно пламналите си бузи. Тя нищо не каза на Муций, но си отдръпна ръката, а когато той се отдалечи, погледна вратата, през която си отиде. Тя си спомни как и в миналите години се боеше от него… и недоумение я обзе. Муций отиде в своя павилион; съпрузите се отправиха към спалнята.

IV

Валерия не заспа скоро; кръвта й тихо и морно се вълнуваше, и в главата й шумеше… от това странно вино, както тя предполагаше, а може би и от разказите на Муций, от свирнята на неговата цигулка… Призори тя най-сетне заспа и засънува необикновен сън.

Стори й се, че влиза в просторна стая с нисък таван… Такава стая тя в живота си не е виждала. Всички стени са покрити с дребни сини плочици, по които са нарисувани златни „треви“; тънки гравирани стълбове от гипс подпират мраморния таван; самият таван и стълбовете изглеждат полупрозрачни… бледорозова светлина отвсякъде прониква в стаята, озарявайки тайнствено и еднообразно всички предмети; копринени възглавници лежат на тесен килим в средата на гладкия като огледало под. По ъглите едва забележимо димят кадилници^[3], представляващи страшни зверове; прозорци няма никъде; вратата, закрита с кадифена завеса, безмълвно чернее във вдлъбнатината на стената. И изведнъж тази завеса тихичко помръдва, раздвижва се… и влиза Муций. Той се покланя, разтваря прегръдки, смее се… Неговите жестоки ръце обвиват стана на Валерия; неговите сухи устни цяла я запалват… Тя пада възнак на възглавниците…

Стенеща от ужас, след дълги усилия Валерия се пробуди. Без да разбира още къде е и какво става с нея, тя се привдига на кревата, оглеждайки се… Трепет пробягва по цялото й тяло… Фабий лежи до нея. Той спи; но лицето му, при светлика на кръглата и ярка луна, гледаща в прозореца, е бледно като на мъртвец… то е по-печално от мъртво лице. Валерия събуди мъжа си — и щом той я погледна, извика: „Какво ти е?“ „Аз видях… аз видях страшен сън“ — прошепна тя, все още тръпнеща.

Но в този миг, откъм павилиона, се въззеха силни звуци — и двамата, и Фабий, и Валерия — познаха мелодията, която им изсвири Муций, наричайки я песен на споделената, тържествуващата любов. Фабий с недоумение погледна Валерия… тя затвори очи, извърна се — и двамата, притаили дъх, изслушаха песента докрай. Когато замря и последният звук, луната се скри зад облак, в стаята изведнъж притъмня… Двамата съпрузи отпуснаха глави на възглавниците, без да разменят ни дума — и нито един от тях не забеляза, кога заспа другият.

V

На заранта Муций дойде за закуска; той изглеждаше доволен — и весело поздрави Валерия. Тя му отговори със смущение — бързо го погледна — и й стана страшно от това доволно, весело лице, от тези пронизващи и любопитни очи. Муций започна отново да разказва… но Фабий го прекъсна на първата дума:

— Ти, явно, не, можа да заспиш на новото си място? Ние с Валерия чухме как свиреше вчерашната песен.

— Да, чухте ли? — промълви Муций. — Аз я свирих, вярно; но спах след това, и сънувах чуден сън.

Валерия се вслуша.

— Какъв сън? — попита Фабий.

— Сънувах — отвърна Муций, без да сваля очи от Валерия, — че влизам в просторна сводеста стая, наредена по източен вкус. Гравирани стълбове подпираха тавана, стените бяха покрити с плочици и макар че нямаше нито един прозорец, нито свещи, розова светлина пълнеше цялата стая, сякаш тя беше направена от прозрачен камък. По ъглите димяха китайски кадилници, на пода лежаха копринени възглавници над тесен килим. Аз влязох през врата, закрита със завеса, а от друга врата, точно насреща — се появи жена, която любех някога. И тя толкова ми се стори прекрасна, че цял пламнах от предишната любов…

Муций многозначително млъкна. Валерия седеше неподвижно и само бавно бледнееше… и дъхът й ставаше по-дълбок.

— Тогава, — продължи Муций: — се събудих и засвирих тая песен.

— Но коя беше тая жена? — попита Фабий.

— Коя беше тя ли? Жената на един индиец. Аз се срещнах с нея в град Делхи… Нея я няма сега между живите. Тя умря.

— А мъжа? — попита Фабий, без сам да знае защо пита за него.

— Мъжът също, казват, е умрял. Аз и двамата скоро ги загубих от очи.

— Странно! — забеляза Фабий. — Моята жена също сънувала тая нощ необикновен сън (Муций втренчено се вгледа във Валерия), който не ми разказа, — добави Фабий.

Но Валерия изведнъж стана и излезе от стаята. Веднага след като свърши закуската, Муций също си излезе, казвайки, че трябва да отиде във Ферара по работа — и че по-рано от вечерта не ще се върне.

VI

Няколко недели преди завръщането на Муций, Фабий беше започнал портрета на своята жена, която изобразяваше с атрибутите на света Цецилия. Той значително беше напреднал в своето изкуство; знаменитият Луини, ученик на Леонардо да Винчи, беше дошъл във Ферара — и помагайки му със съвети, му предаваше наставленията на великия си учител. Портретът беше почти съвсем готов; оставаше да се довърши лицето с няколко щрихи — и Фабий би могъл истински да се гордее със своето произведение. Като изпрати Муций във Ферара, той се запъти към ателието си, където обикновено го чакаше Валерия; но не я намери там; повика я — тя не се обади. Тайно безпокойство обзе Фабий; той тръгна да я търси. Вкъщи я нямаше; Фабий се затече в градината — и там, в една от най-отдалечените алеи, той видя Валерия. С отпусната на гърди глава, със скръстени на колене ръце, тя седеше на една скамейка — а зад нея, отделен от тъмната зеленина на кипариса, мраморен сатир, с изкривено от злорада усмивка лице, беше прилепил към свирката заострените си устни. Валерия явно се зарадва на появяването на мъжа си — и на тревожните му въпроси отговори, че малко я боли главата, но че това нищо не значи — и че тя е готова да отиде на сеанса. Фабий я отведе в ателието, седна, взе четката; но за голям свой яд, никак не можа да завърши лицето така, както желаеше. И не защото то беше малко бледно и изглеждаше уморено… не; но този чист, свят израз, който тъй му харесваше и който го наведе на мисълта да представи Валерия в образа на света Цецилия — той не намери днес в него. Най-сетне захвърли четката, каза на жена си, че не му върви, че и тя не би било зле да си полегне, тъй като изглежда не съвсем здрава — и обърна статива с картината към стената. Валерия се съгласи с него, че трябва да си почине — и като повторно се оплака от главоболие, отиде в спалнята.

Фабий остана в ателието. Той чувствуваше странно, непонятно за самия него смущение. Пребиваването на Муций под неговия покрив, пребиваване, което той, Фабий, сам измоли, го стесняваше. И не защото ревнуваше… възможно ли беше да ревнува Валерия — но в своя приятел той не виждаше предишния другар. Всичко онова чуждо, неизвестно, ново, което Муций донесе със себе си от онези далечни страни — и което, изглежда, беше му станало плът и кръв, — всички тези магически способи, песни, странни напитки, този ням малаец, дори този ароматен дъх, който се излъхваше от дрехите на Муций, от неговите коси, от дишането му — всичко това внушаваше на Фабий чувство прилично на недоверие, та дори на страх. И защо този малаец, прислужвайки на трапезата, с такова неприятно внимание гледа него, Фабий? — Наистина би могло да се помисли, че разбира италиански. Муций беше казал за него, че, загубвайки езика си, този малаец принесъл голяма жертва — и затова обладава сега голяма сила. — Каква сила? И как може да я получи с цената на езика? Всичко това е много странно, много непонятно! — Фабий отиде в спалнята на жена си; тя лежеше на постелята облечена, но не спеше. Като чу неговите стъпки, тя потрепери, после пак му се зарадва също така, както и в градината. Фабий седна до кревата, взе ръката на Валерия и като помълча малко, попита я какъв необикновен сън я бе изплашил миналата нощ? И бе ли той като оня сън, който разказа Муций? Валерия почервеня и бързо отговори: „О, не, не! Аз видях някакво чудовище, което искаше да ме разкъса.“ „Чудовище ли? В образ на човек?“ — попита Фабий. — „Не, на звяр… на звяр.“ — И Валерия се извърна и скри във възглавниците своето пламнало лице. Фабий поддържа още някое време ръката на жена си; мълчаливо я поднесе към устните си — и се отдалечи.

Не прекараха весело този ден двамата съпрузи. Като че нещо тъмно се надвеси над главите им… но какво беше то — те не можеха да го назоват. Искаше им се да бъдат заедно — сякаш опасност ги заплашваше; — а не знаеха какво да кажат един на друг. Фабий се опита да се залови за портрета, да чете Ариосто, поемата на който, излязла неотдавна във Ферара, вече гърмеше из Италия; но нищо не му се удаваше… Късно вечерта, едва преди вечеря, се върна Муций.

VII

Той изглеждаше спокоен и доволен, но разказваше малко; повече разпитваше Фабий за предишните общи познати, за немския поход, за император Карл; спомена за желанието си да иде в Рим да види новия папа. Той пак предложи на Валерия ширазко вино — и в отговор на нейния отказ, каза сякаш на себе си: „Сега вече не трябва“. — Като се върна с жена си в спалнята, Фабий скоро заспа… и като се събуди след един час, можа да се убеди, че никой не разделяше неговото ложе; Валерия не беше при него. Той бързо стана — и в същия миг видя жена си, в нощно облекло, влизаща от градината в стаята. Луната ярко светеше, въпреки че малко преди това бе валял слаб дъждец. Със затворени очи, с израз на таен ужас на неподвижното си лице, Валерия се приближи до постелята и пипайки с протегнати напред ръце, легна бързо и мълчаливо. Фабий се обърна към нея с въпрос, но тя нищо не отвърна; изглеждаше, че спи. Той се докосна до нея — и почувствува, че по дрехите й, по косите й има дъждовни капки, а на стъпалата на босите й нозе — песъчинки. Тогава той скочи и избяга в градината през отворената врата. Много ярката лунна светлина заливаше всички предмети. Фабий се огледа — и видя по пясъка на пътечката следи от две двойки нозе — едните бяха боси; и тези следи водеха към беседката от ясмини, намираща се встрани, между павилиона и къщата. Той се спря в недоумение — и ето че внезапно отново се раздадоха звуците на оная песен, която беше чул миналата нощ! Фабий потръпва, затичва се в павилиона… Муций стои сред стаята и свири на цигулка. Фабий се хвърля към него.

— Ти си бил в градината, ти си излизал, дрехите ти са мокри от дъжда.

— Не… не зная… изглежда… не излизах… — със запъване отвръща Муций, сякаш учуден от идването на Фабий и неговото вълнение.

Фабий го хваща за ръката.

— И защо пак свириш тая мелодия? Нима ти пак си сънувал?

Муций гледа Фабий все така учуден — и мълчи.

— Отговаряй!

— Месецът е кръгъл щит…

И реката кат змия блести…

Събуди се приятелят, врагът спи —

Ястреб пилето разкъсва…

Помагай!

… Мълви Муций напевно, като че в унес.

Фабий отстъпи крачка, две, взря се в Муций, замисли се… и се върна вкъщи, в спалнята.

Склонила глава на рамо и безсилно простряла ръце, Валерия спеше тежък сън. Той едва я разбуди… но щом го видя, тя се хвърли на шията му, прегърна го трепетно; цялото й тяло трепереше. „Какво ти е, скъпа моя, какво ти е?“ — повтаряше Фабий, мъчейки се да я успокои. Но тя продължаваше да трепери на гърдите му. „Ах, какви страшни сънища сънувам!“ — шепнеше тя, притискайки лице до него. Фабий искаше да я разпита… но тя само трепереше.

Ранният отблясък на утрото беше обагрил стъклата на прозорците, когато тя най-сетне задряма в неговите прегръдки.

VIII

На сутринта Муций изчезна много рано, а Валерия съобщи на мъжа си, че възнамерява да отиде в съседния манастир, където живееше нейният духовен баща, стар и сериозен монах, към когото изпитваше безкрайно доверие. На въпросите на Фабий тя отговори, че желае да облекчи с изповед душата си, обременена от необикновените впечатления на последните дни. Гледайки отслабналото лице на Валерия, като чу угасналия й глас, Фабий одобри нейното намерение: почтеният отец Лоренцо би могъл да й даде полезен съвет, да разсее съмненията й… Пазена от четирма придружници, Валерия се отправи към манастира — а Фабий остана вкъщи и до връщането на жена си се заскита в градината, мъчейки се да разбере какво става с нея — и чувствувайки постоянен страх и гняв, и болката на неопределените подозрения… Той неведнъж влизаше в павилиона; но Муций не се връщаше — а малаецът гледаше Фабий като истукан, раболепно навел глава, с много — тъй поне се стори на Фабий — с много скрита усмивка на бронзовото си лице. В това време Валерия всичко разказа при изповедта на своя духовник, не толкова срамувайки се, колкото ужасявайки се. Духовникът я изслуша внимателно, благослови я, опрости неволния й грях, а сам на себе си помисли: „Магия, дяволска магия… не бива да се остави това така…“ — и заедно с Валерия се запъти към нейната вила, като че окончателно да я успокои и утеши. При появяването на духовника Фабий малко се разтревожи; но многоопитният старец от по-рано беше намислил, как да постъпи. Като остана насаме с Фабий, той, разбира се, не издаде тайната на изповедта, обаче го посъветва да отдалечи, колкото се може, от къщи поканения им гост, който със своите разкази, песни, с цялото си поведение разстройва въображението на Валерия. При това, по мнението на стареца, Муций и по-преди не е бил твърд във вярата си, а след като прекарал толкова дълго време в страни, неозарени от светлината на християнството, могъл е да донесе оттам заразата на лъжливи учения, могъл е дори да се запознае с тайните на магията; и затова, макар старата дружба и да налага своите права, благоразумната предпазливост сочи необходимостта да се разделят. Фабий напълно се съгласи с почтения монах, Валерия дори цяла засия, когато нейният мъж й съобщи съвета на духовника — и, изпратен с благопожелания от двамата съпрузи, надарен с богати дарове за манастира и за бедните, отец Лоренцо си замина.

Фабий възнамеряваше веднага след вечерята да се обясни с Муций; но странният му гост не се върна за вечеря. Тогава Фабий реши да отложи разговора с Муций за следния ден — и двамата съпрузи се отдалечиха в своята спалня.

IX

Валерия скоро заспа; но Фабий не можа да заспи. В нощната тишина все по-живо си представяше всичко, което бе видял и почувствал; той още по-настойчиво си задаваше въпросите, на които по-рано не намираше отговор. Наистина ли Муций е магьосник — и не отрови ли вече той Валерия? Тя е болна… но от каква болест? — Докато той, сложил глава на ръка и задържайки горещия си дъх, се отдаваше на тежка размисъл, — луната пак изгря на безоблачното небе; и заедно с нейните лъчи през полупрозрачните стъкла на прозорците, откъм павилиона — или така се стори на Фабий? — почна да струи лъх, подобен на лека, ароматна струя… ето, чува се нахален, страстен шепот… и в същия миг той забеляза, че Валерия започва слабо да мърда. Той се вцепени, гледа; тя се привдига, отпуска от постелята първом единия крак, после другия — и, като лунатик, безжизнено устремила право пред себе си изцъклени очи, протегнала напред ръце, се отправя към вратата на градината! Фабий в миг изскочи от другата врата из спалнята — и като обиколи пъргаво ъгъла на къщата, затвори тая, която водеше в градината… Едва успя да се улови за ключа, той почувствува, че някой се мъчи да отвори вратата отвътре, натиска я… все по-силно и по-силно… после се разнесоха трепетни стенания…

„Но нали Муций не се е върнал от града“ — мярна се в главата на Фабий — и той бързо се запъти към павилиона.

Но какво вижда?

Срещу него, по пътеката, ярко огряна от блясъка на лунните лъчи, иде, също като лунатик, също протегнал ръце напред и безжизнено разтворил очи — иде Муций… Фабий тича към него — но той, без да го забелязва, върви, пристъпвайки отмерено крачка след крачка — и неподвижното му лице се смее при светлината на луната, като у малаеца. Фабий иска да го повика по име… но в този миг чу: зад него в къщата се разтвори прозорец… Той погледна…

Наистина: прозорецът на спалнята е разтворен цял — и, спуснала нозе през него, стои Валерия… ръцете й като че търсят Муций… тя цяла се стреми към него…

Неизказан бяс заля гърдите на Фабий като внезапно нахлула вълна. — „Проклет магьосник!“ извика той бясно — и като хвана Муций с една ръка за гърлото, напипа с другата кинжала в неговия пояс — и до дръжката заби острието му в неговите слабини.

Муций пронизително извика — и като притисна с длан раната, побягна, залитайки, назад в павилиона… Но в същия миг, когато Фабий го удари, също така пронизително извика и Валерия и като подкосена падна на земята.

Фабий се хвърли към нея, вдигна я, занесе я на кревата, заговори й…

Тя дълго лежа неподвижно; но когато отвори най-сетне очи, въздъхна дълбоко, на прекъсвания и радостно, като човек, който току-що е спасен от неминуема смърт — видя мъжа си — и като обви шията му с ръце, притисна се към неговите гърди. „Ти, ти, това си ти“ — шепнеше тя. Постепенно ръцете й отслабнаха, главата й се отпусна назад — и, прошепвайки с блажена усмивка: „Слава Богу, всичко е свършено… Но колко съм уморена!“ — тя заспа здрав, но не тежък сън.

X

Фабий се отпусна до нейното ложе — и без да спуска очи от бледното й и отслабнало, но вече успокоено лице, почна да размишлява за това, което се случи… а също и как да постъпи сега. Какво да предприеме? — Ако е убил Муций — не бива да крие! Трябва да съобщи на херцога, на съдиите… но как да обясни, как да разкаже такава непонятна работа? Той, Фабий, да убие, в своя дом, роднината си, своя най-добър приятел! Ще почнат да разпитват: Защо? По какъв повод?… Но ако Муций не е убит? Фабий не беше в състояние да остане повече в неизвестност — и като се увери, че Валерия спи, предпазливо стана от креслото, излезе от къщата — и се отправи към павилиона. В него беше тихо; само в един прозорец се виждаше светлина. Със замряло сърце отвори той външната врата (по нея имаше следи от окървавени пръсти и по пясъка на пътечката се чернееха капки кръв), — премина първата тъмна стая… и се спря на прага поразен от изумление.

Сред стаята, на персийски килим, с копринена възглавница под глава, покрит с широк червен шал с черни цветя, лежеше, протегнал снага, Муций. Лицето му, жълто като восък, със затворени очи, с посинели клепачи, беше обърнато към тавана и не дишаше; той изглеждаше мъртъв. В нозете му, също загърнати в червения шал, стоеше на колене малаецът. Той държеше в лявата си ръка клонче от непознато растение, приличащо на папрат — и навел се леко напред, втренчено гледаше своя господар. Малък факел, сложен на пода, гореше със зеленикава светлина и осветяваше стаята. Пламъкът не трептеше и не димеше. Малаецът не се помръдна при влизането на Фабий, само бегло го стрелна с поглед — и пак устреми поглед към Муций. От време на време той повдигаше и спускаше клончето, удряйки с него във въздуха — и немите му устни бавно се разтваряха и движеха, като че произнасяха беззвучни думи. Между малаеца и Муций лежеше на пода кинжалът, който Фабий заби в тялото на своя приятел; малаецът удари веднъж с клончето по окървавеното острие. Мина се една минута… още една. Фабий се приближи до малаеца и като се наведе към него, запита полугласно: „Умря ли?“ Малаецът поклати глава от горе на долу, и като освободи изпод шала дясната си ръка, посочи заповедно вратата. Фабий искаше да повтори своя въпрос, но заповядващата ръка възобнови движението си — и Фабий излезе вън, негодувайки и учудвайки се, но се подчини.

Той намери Валерия да спи както преди, с още по-успокоено лице. Не се съблече, седна до прозореца, подпря се на ръката си — и отново потъна в мисли. Изгряващото слънце го завари на това място. Валерия не се събуждаше.

XI

Фабий искаше да дочака нейното пробуждане и да отиде във Ферара — когато изведнъж някой тихичко почука на вратата на спалнята. Фабий излезе и видя пред себе си стария си прислужник Антонио. „Сеньор — каза старецът — малаецът току-що ни съобщи, че сеньор Муций е зле и желае да отпътува с целия си багаж в града; и затова ви моли да му дадете хора за пренасяне на вещите — а към обяд да му изпратите товарни коне и коне за яздене и няколко пазачи. Позволявате ли?“ „Малаецът ли ти каза това? — запита Фабий. — Но как? Нали е ням?“ „Ето, сеньор, книгата, на която той всичко това написа на нашия език — много правилно.“ „И Муций, казваш, е болен?“ „Да, много болен — и не бива да се гледа.“ „За лекар не пратиха ли?“ „Не. Малаецът не позволи.“ „И това ти написа малаецът?“ „Да, той.“ Фабий помълча. „Е, добре, разпореди се — промълви той най-сетне.“ Антонио се отдалечи.

Фабий с недоумение погледна след своя слуга.

„Значи, не е убит? — помисли той… и не знаеше да се радва ли — или да съжалява. — Болен ли е?“ Но преди няколко часа нали той го бе видял мъртъв!

Фабий се върна при Валерия. Тя се събуди — и дигна глава. Съпрузите размениха дълъг, многозначителен поглед. „Няма ли го вече?“ — каза изведнъж Валерия. Фабий трепна. „Как… го няма? Нима ти…“ „Заминал ли е?“ — продължи тя. На Фабий му олекна на сърцето. „Не още; но той ще замине днес.“ „И аз вече никога, никога няма да го видя?“ „Никога.“ „И тези сънища не ще се повторят?“ „Не.“ Валерия пак радостно въздъхна; блажена усмивка пак се появи на нейните устни. Тя протегна двете си ръце към мъжа си. „И никога не ще говорим за него, никога, чуваш ли, мой милий? И аз не ще изляза от стаята, докато той не замине. А ти сега изпрати моите прислужнички… и почакай; вземи тази вещ! — тя посочи бисерната огърлица, лежаща на нощната масичка, огърлицата, която й беше подарил Муций, — и я хвърли още сега в най-дълбокия ни кладенец. — Прегърни ме — аз съм твоята Валерия — и не идвай при мене, докато… оня не си замине.“ — Фабий взе огърлицата — бисерите му се сториха потъмнели — и изпълни желанието на своята жена. После той почна да скита из градината, отдалече поглеждайки към павилиона, около който вече бяха почнали да носят предметите. Слуги носеха сандъци, впрягаха коне… но малаецът не беше между тях. Непреодолимо чувство влечеше Фабий да види още веднъж това, което ставаше в павилиона. Той си спомни, че на задната му страна има тайна врата, през която би могъл да се промъкне във вътрешността на стаята, където сутринта лежеше Муций. Той се промъкна към тая врата, намери я незаключена и като разтвори края на тежката завеса, хвърли нерешителен поглед.

XII

Муций вече не лежеше на килима. Облечен в пътнически дрехи, той седеше в кресло, но изглеждаше като труп, както при първото посещение на Фабий. Окаменялата му глава бе подпряна на гърба на креслото, и опънатите, отпуснати ръце неподвижно жълтееха на коленете му. Гърдите му не се повдигаха. Около креслото, на пода, осеян със засъхнали треви, стояха няколко плоски чаши с тъмна течност, издаваща силна, почти задушлива миризма, миризма на мускус. Около всяка чаша се бе обвила, нарядко бляскайки със златните си очи, малка змия с меден цвят; а точно пред Муций, на две крачки от него, се издигаше дългата фигура на малаеца, облечен в копринена пъстра хламида^[4], пристегната с тигрова опашка, с висока шапка на глава във вид на рогата тиара. Но той не стоеше неподвижен; той ту благоговейно се кланяше и сякаш се молеше, ту пак се изправяше в цял ръст, повдигаше се на пръсти; ту равномерно и широко простираше ръце, ту настойчиво ги движеше към Муций и като че заплашваше или заповядваше, мръщеше вежди и тропаше с нозе. Всички тези движения му струваха голям труд, причиняваха му дори страдания: той дишаше тежко, пот се лееше от неговото лице. Изведнъж той замря на мястото си и като напълни гърдите си с въздух, намръщи чело, напрегна се и дръпна към себе си своите стиснати ръце, сякаш държеше в тях поводи… и за неописуем ужас на Фабий, главата на Муций бавно се отдели от гърба на креслото и се задвижи след ръцете на малаеца… Малаецът ги отпусна — и Муциевата глава пак тежко се отпусна назад; малаецът повтори своите движения — и послушната глава ги повтори след него. Тъмната течност в чашките закипя; самите чашки зазвънтяха с тежък звън, и медните змии вълнообразно се задвижиха около всяка от тях. Тогава малаецът пристъпи крачка напред и като вдигна високо вежди и разшири страшно очи, поклати глава към Муций… и клепачите на мъртвеца трепнаха, неравно се отлепиха и изпод тях се показаха оловни зеници. С гордо тържество и с радост, с почти злобна радост, просия лицето на малаеца; той широко разтвори устните си, и из самата глъбина на гърлото му с усилие се откъсна протяжен вой… Устните на Муций също се разтвориха, и слаб стон затрептя на тях в отговор на този нечовешки звук.

Но Фабий не издържа повече; стори му се, че присъствува на някакви бесовски заклинания! Той също извика и се впусна в луд бяг към къщи, като се молеше и кръстеше.

XIII

След три часа Антонио се яви при него с доклад, че всичко е готово, всички вещи са наредени, и сеньор Муций се готви да отпътува. Без да отвърне нито дума на своя слуга, Фабий излезе на терасата, откъдето се виждаше павилионът. Няколко товарни коне стояха пред него; до самия праг беше докаран силен вран жребец с широко седло, приспособено за двама ездачи. Вратата на павилиона се отвори и придържан от малаеца, отново облякъл обикновените си дрехи, се появи Муций. Лицето му беше мъртвешко и ръцете му висяха, като у мъртвец, но той прекрачи… да, прекрачи, и качен на кон, се държеше право и пипнешком намери поводите. Малаецът сложи нозете му в стремената, скочи зад него на седлото, обхвана с ръка неговия стан — и целият керван потегли. Конете вървяха бавно и когато минаха пред къщата, на Фабий се стори, че на тъмното лице на Муций се мярнаха две бели петна… Нима той бе обърнал очите си към него? Само малаецът му се поклони… подигравателно, както винаги.

Видя ли всичко това Валерия? Капаците на нейните прозорци бяха затворени… но може би тя стоеше зад тях.

XIV

На обяд тя дойде в трапезарията и беше много тиха и ласкава; обаче все още се оплакваше от умора. Но нито тревога вече имаше в нея, нито предишното постоянно учудване и таен страх; и когато на другия ден след заминаването на Муций Фабий отново се залови за нейния портрет, той намери в чертите й оня чист израз, мигновеното затъмняване на който тъй го смути… и четката му зашари по платното леко и вярно.

Съпрузите заживяха предишния живот. Муций изчезна за тях, като че никога не бе съществувал. И Фабий, и Валерия, и двамата сякаш се сговориха да не споменават за него нито дума, да не се интересуват за неговата по-нататъшна съдба: тя впрочем и за тях остана тайна. Муций наистина изчезна, сякаш потъна вдън земя. На Фабий веднъж се стори, че е длъжен да разкаже на Валерия какво се случи в оная съдбовна нощ… но тя навярно угади намеренията му, притаи дъх, очите й се присвиха, сякаш очакваше удар… И Фабий я разбра: той не й нанесе този удар.

В един прекрасен есенен ден Фабий завършваше изображението на своята Цецилия; Валерия седеше пред органа, и пръстите й сновяха по клавишите… Внезапно, против волята й, под нейните ръце зазвуча оная песен на тържествуващата любов, която някога бе свирил Муций — и в същия миг, за пръв път след нейния брак, тя почувствува в себе си трепет на нов, зараждащ се живот… Валерия потрепери, като прекъсна свиренето…

Какво означаваше това? Нима…

* * *

На тая дума свършваше ръкописът.