Жан-Пиер Шамбон
В прахта

Оттатък стената, далече, някой зове.

Гласът се стапя в небето, бичувано

от лястовици, губи се из безкрая.

И ехото, отразено от бездънния свод,

се смръзва. Тихо е. Нищичко не помръдва

покрай градината с плодни дървета, внезапно

накъсвана от редки плешивини. А долу —

оттатък листака, който накичва

близката долчинка със сини кичури — лъч,

макар закъснял, светлина все още разръсва.

Във валога, в който трябва да криволичи

пътят и да пресича склона, обрасъл

с трева, отблясък от чиреп трепка безсилен.

Внезапно пробягва шум по листата,

по ръба на бездната поривистият вятър

хуква обратно и нахвърля в прахта

нетрайния образ на бясно танцуващ

огнен език — почти същински, невероятна

промяна на наличното, чиято вихрушка

след малко в здрача разпръсва атоми овъглени.