Жан-Пиер Шамбон
Мрачният път

Толкова пъти съм мерил тъмните улички,

скитайки нощем из стария неугледен град,

 

толкова пъти съм крачил край тези строги стени и фасади

и съм вървял по мостове, които се гънат под стъпките —

 

носех товара на мойте заблуди и тези кухи стени,

тези безмълвни фасади

никога не са били толкова,

толкова близки, почти осезаеми —

 

мръсната бучаща вода в реката

никога не е била за мене по-бистра,

нищо, че не бях и помислял в нея да скоча.

 

Чак до края вървях по мрачния път

на скръбта

 

и реалният свят на тия нищожни неща

ставаше все по-далечен —

 

няма съмнение, бягаше всичко от своето място

на справедливо все пак отстояние.

 

Ако се случи все някога пак да почувствам

този банален недостиг на остро усещане

и че ми липсва това болезнено родство със зидовете

или с водите, полазвани от лунните тръпки —

 

вече не нося отпечатани в мен като мъка

нито фаталният изглед, ни мътната грубост.