Ги Гофет
Очакването

I

Ако дошъл си да останеш, казва тя, не говори.

Достатъчни са вятърът, дъждът по керемидите,

достатъчна е тишината като прах покрила мебелите

през цялото това столетие без теб.

 

Не говори. А чуй това, което бе в плътта ми

като кинжал: на всяка крачка смях в далечината

и кучи лай, и хлопаща се порта,

и онзи влак, не спрял да се изнизва

 

през мойте кости. Остани без думи: няма нищо

за казване. Дъждът да си остане дъжд

и вятърът — огромен прилив под стрехата; нека

 

да кряска името си кучето в нощта, вратата

да хлопа, непознатият да иде на неведомото място,

където аз умрях. Ако дошъл си да останеш, стой.

II

Аз зная — ти крещеше — зная: телефоните

не съществуват вече, краят на света дошъл е,

човеците по тротоарите лежат размазани,

умират прави, по очи, по гръб,

 

без да усетят. Само котки се разхождат,

за да научат как се скланя думата любов

там, на ръба на бездната; и толкова по-зле за тия,

които спят спокойно, толкова по-зле

 

за равнината безутешна: цяла в ръж

и вечно синкава, а няма и най-ситно зрънце

от планината чак до хоризонта, ни най-малко ехо

 

от теб сред тия необятни пущинаци,

ни най-нищожно трепване на края

на жицата: глас, който да приспи нощта.

III

Не се лъжи, ми каза още, няма друго,

освен гръдта ми, мойте устни и корема,

което да те чака, да отлага пак за ден, за час дори

присъдата на празното, което ме размазва

 

като мушица на стъклото, не! Далече има

море и бряг, където твоите талази

един след друг, от вятъра родени, идват.

Да, има — казва — има го това, което

 

без образ и без глас е — снежното поле,

простряно зад плета: отдавна там е зима и отдавна

слънцата, твоите тържествени слънца към края

 

на седмицата, само щом покажат се, веднага

се възцаряват и оставам да те чакам

сама, замръзнала под твойте ласки.

IV

Това би трябвало да е на остров —

ми казваше понякога — загубен нейде остров,

но даже да се противиш на вятъра,

сама сред толкова отрупани със злак дървета,

 

защо да се забравяш, губиш, да си търсиш пак лице,

подобно на самото себе си, с учудването вечно

дали си ти и още ли сърцето

си е на поста — капитан на грохнал кораб.

 

О, да, би трябвало на остров, да, на остров

един след друг единственото си ковчеже — малко

по малко — да разтворим и да не показваме

 

нещата както тук, между обрезки време,

и сякаш хвърляме върху килима зарове

и после питаме — ще тръгваме ли вече…