Жак Ранкур
Нишката на хоризонта

На нишката на хоризонта

спокойно

и в тая нощ бездънна

потрепва пълната луна като балон привързан

и тягостната светлина на късно пладне

просмуква се във въздуха смрачен

 

От сабята на хоризонта

ще срещнат свойта смърт

и яростните спорове на утрото

и изводите кратки от следобедната дрямка

какво спокойствие и радост

от тялото изваяно струят

и вече никаква чернилка

не се пласти в бездънното сърце

 

Над арката на хоризонта

е метнал някой преди малко

звездотъкания килим

и цялата вселена

побрала се е сякаш там

сред тия светлини сияйни

тупти сърцето

в изваяното силно тяло

и то изваяно и силно

трепти

и движи своята галактика