Ришар Ронье
Потъвам в свойта кръв…

Потъвам в свойта кръв,

макар че все тъй верни са ми птиците

и никакво небе не ляга

по техните криле, по моите владения.

 

Самоизяждам се в покоя,

когато вечерта се утаява

в последните случайни плодове,

да гние там сред тъмнината,

където всяка дума се разпада.

 

Все пак спокойствието на полята

струеше от баирите наоколо

и трепетите на мъзгата избуяла

описваха безкрайния си път.

 

Не, нищо не е задържало тук вълната

на миналото, коренът души възникващия образ,

преди самия себе си се будя, идвам си на срещата —

като изчезнала река, дошла от бъднините.