Еманюел Окар
Елегия 5

I

Навън ни дъжд, ни вятър.

И скоро надали ще се развидели.

Предзимно мъртво време, времето за трупане на зимнина:

това за хората, това за плъховете,

това за думите;

дни без любов, когато изнуреният ни дух

не би могъл глада си да засити

ако не са тук няколко неща

като шума — заглъхващ вече и все пак приятен за ухото —

на шушнещата шума, стъпкана от зимния среднощен вятър.

Декември доста предпазливо спуска се по склона

и често се подхлъзва между зидовете на дъжда безсънен и препречените вейки,

напразно ровим в мрака на очите,

за да открием нещо ново, непознато —

от нова гледна точка да ни осветли нещата;

не, няма нищо тук, което да не е било на всички ни известно,

дори и таралежът,

рискувал улицата ви да пресече,

или градинската ограда, спряла да дрънчи, поне докато вън валеше;

неща, които вече нищо не доказват,

а ни навеждат за пореден път на мисълта, че всичко вече

е предрешено; че шумът на суха шума

е шум на суха шума; и че тишината е щастлива

необходимост.

II

Главата ми е пламнала. И тая заран през прозореца аз гледах хълмите отсреща,

докато пак превеждах Лизий.

Ти пушеше неспирно „Кемъл“, докато шофираше воднисто-

зелената кола с препускащи стъклочистачки;

Говореха, че твоята любовница била

Жена с живот объркан: Аурелия Орестила.

Това засягало ви само вас обаче: теб и нея.

И откъде е този вкус у теб към конспирации?

Дали там, в стаята до звукозаписното студио

с архивите и маските, и старите декори,

миришещи на мухъл и лепило,

не ти дойде идеята да приповдигнеш Алоброджиите?

Веднъж постави на жестоко изпитание професорите с Порций и, разбира се,

най-вече с Тулий, под чиято бяла тога имало и броня.

Защо и тебе трябваше да те нареждат между тия,

които сриват планини, за да строят отново върху пясък?

Ти, с твойто име

и със солидната подкрепа на Сената,

без дългове най-сетне, днес би имал

удобен кабинет и клиентела, изглед към самата

Шан-з-Елизе; и щеше да говориш за прославеното минало на Цезар;

за тоя, който — спомняш си добре — бил дърпал

конците и от гроба даже.

 

И всичкото това, за да завършим, те съпътстваше сред хълмовете голи

и въздуха ужасен, който трябваше да дишаш.

И днес това, о, Катилина, е от твоя полза.

III

Преди въпросната година — зима

като останалите зими. Никакъв сезон — за преход.

Безцветно лято, сушаво и значи

без сенчица наоколо и с ясни нощи, нощи,

в които плъховете — уж обикновено

потайни, подозрителни по всяко време и почти

навсякъде, благоразумни — бяха

като пияни. Няма да ги видиш, но ги чуваш как

препускат на сюрии, докато сезонът трае

и не настане друго време: зиме плъховете се спотайват.

 

Тук времето бе наше, само наше.

Безкрайно време да претеглим свойте фрази, че нахлуващата зима

не е сама по себе си събитие.

Предишните ни думи бяха в унисон и с новата действителност

и всички стари коментари и през тия зимни месеци ни служеха добре.

С едни и същи думи да си служим — бе за нас привичка вече:

да си мълчиш, но без да даваш вид, че искаш разговора да прекъсне.

Да не участваш никога в това, което те обгражда —

всеки си е внесъл, казват, лептата в живота —

така ще имаш време в изобилие, каквото сам не си и подозирал.

Защото времето, което ни е дадено, макар че наше никога не е било,

е мъртво време, дадено ни по наследство.

Пред нас е времето, за да се върнат думите отново,

звъна да си възвърнат — празен сред мъглявите идеи,

Отминалото време, времето изгубено, с отдавна куха памет;

пред нас е то, без отношение дори към думите,

които не отмерват нищо: няма мяра за посърналото време.

IV

На тоя свят с едни и същи очи се взираме в нещата:

градината от някога и днешната градина,

застиналата вън градина.

Вървяхме сред неща отдавна назовани с имена,

с които бихме ги и ние назовали.

Напредвахме през книгите, през всичко тук, което сме успели да научим.

Дървото живо и дървото мъртво под едно и също име

навярно се досещат, че едно такова съвпадение

не ще е вечно — буйният растеж във всичко води винаги до смърт

и мисълта за тоя пример — да ни бъде краят.

За нашата любов не зная друго място,

освен местата на Съдбата, мяркащи се най-случайно пред очите ни,

отломка възхитителна случайност,

редуване на памет и забрава за неща познати

и после безразличие към тях дори.

Далечно време за любов, когато спряло бе самото време,

Огромен зев сред времето на думите.

И тук разбрахме, че и всеки друг на наше място би пострадал също,

какво доволство да се видиш преуспял — макар за кратко — там, където вече сме успели,

и смътното желание отново там да се завърнеш,

такова съвпадение не може да е вечно — буйният

растеж във всичко води винаги до смърт.