Ив Брусар
Из „Да кажеш истината“

* * *

На края на клонката

 

самотна

птица

 

готова на всичко

 

да излети

да падне

да умре внезапно

 

както човека

 

някъде

 

обзет от съмнение

 

в плен на инстинкта

* * *

Ти беше тази звезда

 

бяла

в дълбоката нощ

 

натегнала

във върховните

мигове

 

крехка

като вечността

 

властваща

над пространствата

 

Било ти е съдено

да живееш

във времето

* * *

Жуженето на мушиците

в разгара на лятото

сред прозирния свят

на знаците

 

Няколко

бегли сенки

зачеркват края

на пътеката

 

Над този спокоен свят

център на бездните

 

пустотата и тишината

се смесват

в едно безконечно цяло

 

и започва разпадът

на вечността