Жак Изоар
Синева и прах (Откъси)

Всичко ще утихне, всичко

в тъмнина ще се превърне.

Някъде самият Случай

хвърля си калпака от магарешка

кожа — за последно сбогом.

Зарад нас, родени да живеем,

ще измрат мухите.

* * *

След всички твои думи и пословици,

луни, прищевки, сънища,

гласът ти гол ще се надигне

като море, което стене

сред най-бездънната си глъб.

* * *

Не ще животът да признае,

че да живееш е отсъствие.

Но щом животът няма нужда

от цели наръчи с цветя

а няма ги цветята вече —

ти можеш да заминеш.

* * *

От твойто детство вечно в пътешествия,

от твойте сбивания и ненужни смърти,

от теб, забравен от самия себе си,

ще ти остане само синевата,

лазур, от който стихове се правят.

* * *

Ще дойде времето накрая,

което гълта го нощта.

И черната искряща роза

с тревогата на вятъра ще дойде.

И треската успокоена

ще те захвърли полужив да дишаш

в затишието преди буря.

* * *

Ще слязат тихите мъгли

над езерата и блатата.

Водата в буйния си полет

над мелниците ще свисти.

И сенките ще зашушукат.

Невидимото ехо ще разлае

едно неудържимо ехо.

* * *

Наистина ли обещахме

да станем облак или сън?

О, не, живеем ние голи

и нищо тук не ни засяга.

Да ви накараме най-много

да станете меланхолици.