Жак Шесекс
Безсъница

Като мъртвец със склопени очи

усещам как нощта на челото ми лека длан полага,

и мисля за живота си, за тая плът от бяло слънце,

което в мойто слепоочие тупти.

 

Не чувам вече своя дъх: от часове

глух ромон тишината напоява.

Дъждът ли е това или кръвта ми нейде бие,

или е гаснещият глас на лампите в нощта?

 

Светът е пуст. Не отговаря никой

на моя зов. Унила, пуста нощ, в която

не мисля вече за живота си, изронен

като самото бяло слънце — скелетът на мрака.