Жак Шесекс
Гробокопачът

На Андре Пероа

Пламти лицето ми от резките плесници

на вятъра, понесъл сняг,

и вълчите сезони нижат се през паметта ми.

 

Жалоните от дим показват колко е огромен този край,

натегнал от ухания, най-вече с дъх на мента.

И тия селянки, които се чернеят сред полето,

са тайни типографки може би на карти.

Усмивки бликат в мрака на обора,

където кравите понякога са увенчани с див босилек.

И скрежът по прозорчето на плевнята

изписва остролисто цвете

като стилет, разяден от звезди.

 

О, дарове в ръцете бели като вар!

В мазите плодовете спят върху лъчи разстлани,

ври виното и режат кошничарите ракити

в скрежасалото утро.

Оса (последната за тая есен) зъзне

на моето стъкло, където слънцето се е разбило.

 

Аз всяка нощ дочувам есента как тропа

и ударите й отекват като в кула.

Аз чакам.

Едно лице унило сред листака

все тъй с надежди ме изпълва и ме съпровожда.

Лозята вече са поръждавели

и само спомените ми успяват днес

със скреж и с мудни селяни да ги населят.

На горските поляни

червените огньове са умиращи цветя.

 

И аз, за празника на изгревите жаден, в тоя остър вятър —

косач на пушеци — дочувам как звъни една камбана:

на прага на подравяната от гризачи зима

стоя — залитащ груб гробокопач на свойта радост.