Пиер Остер
Из „Паметна година“

Седемнадесета песен

(Откъси)

Небето над върхарите синее — роза с блясък меденозлатист.

И вятърът свисти, пърполи. Рони се перо от птица. Пада, слитайки, от лист на лист.

Без дума да пророня, вдигам се в зори и тръгвам към познатата градина,

която слънцето веднъж до днес надменно не подмина.

Тревата пепелее. Съмва се. Сега е най-студено. Мраз.

И към нощта солени и нехаещи уста отварям аз.

И вятърът подтиква ме да възприемам всичко като дар или победа. И сроден

с деня, да му се радвам аз, понеже тъй е хубав тоя ден.

Понеже аз открих на прага на един хамбар — на стража! —

дърво огромно, властващо над мен… Дърво, което ме закриля — за куража.

* * *

Седалище на боговете — ето я страната, към която се стремя и аз.

Но може само да мечтаем да ни отведат на оня стръмен бряг и нас.

Край къщи, сипеи и храсти птиците пак вдигат олелия.

Аз бурята зова и под разперените дъбове се крия.

О, нека облаците да закрият слънцето и нека

като рибарски кош от дълбините да изплува то и на дланта ми мека,

над пяната невинна, там, където сам обичам да лежа на хлад,

се сипят пак венчетата на прасковения измачкан цвят.

Желанието ме държи нащрек… Аз виждам шумата как трепка като жива.

И мирисът, довеян от морето, над селцата се разлива.

* * *

Под моя взор самотната градина в пламъци внезапни се замята.

От спомена за някаква усмивка само се разгаря пламъкът в душата.

И в името на боговете, тия мрачни богове, които властват над света стъмен,

събирам мислите си, за да срещна най-сърдечно тоя ден.

* * *

Отеква вик над стрехите и цялата земя трепери от ехтежа бурен.

Изровен път тъй ражда в мен мелодия и гола, и корава,

чакълестият хруст под моите нозе се сблъсква сякаш с ехото на ловен рог в дълбоката дъбрава!

И този рог една звезда самотна буди в свода пуст и зъзне гола тя и трепка все по-ясна.

* * *

Не мога, ни звездите, ни самата звездна нощ ще мога да забравя аз.

Денят свенливо се прокрадва в къщите, които му посоча аз самия

и жалбата, която слушах, се превръща пак в божествена лития.

* * *

Сънувам аз нощта… Сънувам пак паническата тишина, която

отново в мрака ме пронизва с тайните на свойто лоно непознато!

Морето бие се в скалите и разбирам, сън наяве е това.

По голия ти гръб се стичат алгите, които тихо сложих и докоснах те едва.

Навсякъде в полята и горите трупа се и трупа нещо като вълна

и тя се къса на фъндъци и витае и се сляга, вече цялото поле погълна!

Навсякъде валма от вълна. И в началото на лятото натъпкан сеновал

напомняше полето, там, където аз на стража бях стоял —

да дебна птиците! За да издебна птиците и да зова земята

ми трябваше да съм незрим!…

* * *

И сякаш Бог ми диша във врата! И сякаш вече сграбчва ме през кръста той!

* * *

Едва се сдържам да не хукна, да не викна както с пълно гърло викат!

Да не крещя, на завет сврян под тоя дъб, от корен раздвоен.

Да не оплаквам тая хубава възможност, от която до сега съм бил лишен.

Ще дойде есента. И тръни ще чернеят пак по клонищата оголели.

О, голи ябълки! Листата им ще гният из канавките край пътищата бели.

Нарастващата тишина говори за едно на минувача — пладне е. До моя слух

размереният шум на стъпките ми стига все по-глух.

Ах! Всуе трогва се душата ми (която и дървото даже я засяга)

от всичко тук, способно да цъфти. Да, всуе днес без мъка и веднага

изричам аз случайна дума пред вълненията на деня,

наместо към смъртта да я отправя, щом настане време да се вледеня

и аз! Тръстиките не трепват, спят. И аз спокоен съм пред гледката невинна.

Нов образ аз извайвам от парчето глина.

И мълнията ме изпълва с радост, и самите богове ще потвърдят,

че огънят на бедните дървари е вълнувал не по-малко мойта гръд…

Приятел пръв на боговете и на пречките, за помощ ги зова и за закрила…

Тревата, смазана от моята любов. Трева корава като ръж, високо изкласила.

Солта варосала е камъка, в пръстта затънал, мярнал се пред мен.

И аз изправен пред света, пред свойта сянка спрял, живота гледам умилен.

* * *

Аз стигам като в сън до простотата на различен, нов език.

Не може нищо според мене да ограби жалките останки на сезоните — едни и същи.

Земята дава топлината си назаем на смълчаните могъщи къщи.

* * *

Сега вечерното спокойствие прилича на лице, обичано от мен горещо.

И аз разбирам в тая самота, че нежността не е напразно нещо

и че човек, ако ще мре, та в края на нощта отново да възкръсне — то

най-хубаво е да умреш, докато милваш някакво трептящо, лъскаво листо.

* * *

Небето между камъните е затворена блестяща раковина.

Звездите вътре озаряват хаоса на глъбината синя!

Към свойта участ безразличен, но останал сам в полето, ограден, под блясъка,

усещам силата, с която някаква звезда изпитва тялото ми и ме стряска,

и ми напява, без да пее, че земята моя е и нейният завет е

да се въздигна и да бъда силен, и да предизвиквам боговете!

Един двуличен лъч огрява билото на хълм заоблен

и за всички го разкрива.

Диханието на нощта замира в клоните на посребрената превита ива.

* * *

Как всичко благотворно е наоколо… Как дъхат листите благоуханни,

когато между пръстите си мачкаш ги, когато ги разтриваш с длани,

когато на колени вдишваш аромата им! По-силен от останалите мириси, сладни

дъхът на сол и водорасли и ме свързва с тия глъбини.

* * *

… Вятърът омайва моята уста.

Ще дойде ден да чествам своето последно ложе, там, в пръстта!

Аз обожавам изворите тук, върбите… Свиващото се лукаво рамо.

Тръстиките край ручея будуват, колко близки някога ми бяха само.

* * *

Земята топла е като жребец, на задните крака изправен, в пяна цял,

като прегърнато дърво, около чийто ствол си се въртял!

Познах аз — о, небесен огън! — гъстата наслада, сладостта, която ти отне ни,

когато наградих с целувка розата, прилепнала към мойте устни вцепенени.

Припъпля мракът там, където крачех със сърце неутолено, изнурен.

Разтваря гърло изворът, покорно следвал ме, безброй възхвали чул от мен!

Желая го, предчувствам го, съзирам го под кипналата пяна.

* * *

Аз искам с вятъра да си припомня нескончаемата глъч, която пак ечи,

главата ми замайва и ми казва, че на този свят те има.

Но аз предсказвам по-добре от птиците, че няма да ме стресне бурята неукротима

от прилива до отлива, от прага на обора до камарата димяща тор.

Допряно, гъвкавото клонче си остава същото, щом гривекът се върне. В моя взор

нощта се спуска пак. Пред ниската ограда

оглеждам пак земята, целина, където младостта ми неведнъж ме изненада.

Набръчкан камък там, под бора, към самите богове вопие с дрезгав глас.

* * *

Апатията на морето често навестява спомена за всичко тук, което ме опива.

Аз чувам откъм сечището топлото дихание на кон.

Викът зловещ на бухал носи се от склон на склон…

И недалеч от локва доста мрачна (с облаците бягащи в безреда!),

където моят взор помръква и където крия се след някоя прекъсната беседа!

Тревата вече цялата е жълта, под бодлите на трънаците изсъхна.

И ни дърветата, ни девственият вятър, нито тишината бистродъхна

ще могат да ме спрат да обожавам тоя свят заруменен

и да не сложа на гърдите ти целувката, спасителна за мен.

Безкрайното небе тече като река разлята,

река, с която — кораб-подпалвач — ще слезе слънцето зад планината!

Раздира се най-белият от всички флаг…

Ако денят променя се от зид, отрупан с грамофончета — не може

тук нищо да ме спре по пътя към поляната, която ще е наше ложе.

* * *

Възлиза утрото над хълмите. Животът ми без мене се развива.

Човек на бягствата, но и безсилен пред страстта си към плътта стипчива

на зрялата глогина — блатно слънце — в жаждата си аз не знам

да има друг всемир освен ливадата, където скитам сам.

Ветрецът тих лицето милва. И набръчква плитката разлята локва.

Пристъпвам. Златото покълва. Още крачка. Някакъв кепенец клоква.

Излита птица под звездите, в глъбините на сивеещото се небе,

и само с удар на крилото гребва повече и от това, което би могъл денят да загребе.

Понякога със сянката си някакви останки ще наметне тя по двата стръмни бряга.

Небето сиво е. Нощта се стапя. Идва утрото и край на краткия ни отдих слага.

* * *

Всемирът в края на ноември на разраснал се градец прилича. Небосклона

е слязъл ниско, с разпилените квартали, с ширнатата вилна зона.

Вървя… И натежалите звезди тъй както дружно греят,

тъй дружно и бледнеят, докато най-сетне не угасне полилеят.

Ах! Аз докосвам с моята тояжка — или милвам го — едно дърво мъхнато,

безпаметният пясък ще научи името, което ми е толкова познато.

О, златна пъпка до метличините в твоите коси!

(Как твойта крехкост ми напомня за цветята, чийто двойник винаги ще си!)

* * *

Огромните пустеещи градини, там зад къщите ще ги съзреш,

почитани от месеците лунни — вятърът е все по-свеж —

огромните градини, обещани ми отдавна, нещо, дето тук по право ми се пада,

ще се разтворят и ще вкуся в тях най-сетне от внезапната прохлада,

щом нямал съм до днес на тоя бряг, до корабите близо, строен бор —

за страж на ручеите и на целия простор.

Преди градините с овошките заобикаляха селата.

И чуваше се, още от зори, да громолят коли в далечината.

* * *

Пред каменно корито нова гледка откроява се в зори.

Денят сред тишината на просторен двор подобно зуница гори.

Раздипля се, раздипля се — и светлината става пъстропера.

Потиска ме нощта, като в затворена и мрачна стая цял треперя.

Но по пътеки и по пътища възвишени ята

опъват нишката, която вдига към небето изворната бистрота,

дордето стена аз, дордето сам от мъка ще загина,

дордето някакъв глиган под скритата отдавна месечина,

изпълнен с кръв и ярост, с моите желания налят,

извръща се, напрегнат цял, извръща се и псетата отбива с яд!

Предсмъртен тежък въздъх. И аз дишам, без да шавна.

Смирено призовавам боговете властващи над тоя свят отдавна.

Спокойно. Чисто е. Предчувствам аз — обилно време е на моя праг.

И слънцето се вдига над върбите, между пръстите ми блика пак.