Жак Реда
Из „Дъблински сонети“

Galway — II

Мъгла над залива, подножията скрила —

и хълмите така изцяло не личат

и там безспорно, щом перонът се покаже

и ние слезем сред свистене и сред пара,

 

остава само да вървим, добили сила

от морския ветрец, покрай брега, на път

към кея татък (кей без малък кораб даже),

след туй по улица Търговска, из пазара.

 

Ще видим старата Испанска арка, но

пороят, през града преминал с ярост бясна

отнел е от мощта на тоя девствен свят.

 

Живеят чапли по брега и от едно

се стряскат: стъпките… И този ден угасна.

Защо тъй пуста е, уви, и планината:

 

Скиталецът е все на път — към самотата.

Кръстопът

Като навсякъде към шест крещи градът.

Плющи моторният порой между колони

на плаха някаква Атина. Вой. Камиони,

коли и рейсове на всеки кръстопът

 

тресат се, трансът щом тълпите пак подгони

и те към крайните квартали потекат —

зли мутри и очи прекрасни… Как четат —

сред тия клаксони плачевно-монотонни —

 

в непроницаеми афиши. Времената

изхвърлили са тук саксонец, викинг, келт

и бесният прибой все още ги подмята.

 

А редом, в храма на Колежа, след хиляда

години още бдят светците в Book of Kells.

И свода вън кърви като след дива свада.

В Пъб-А

Ще трябва май да си отчаян патриот,

та сока чер от торф да пиеш… Но потира

надигнеш ли веднъж, вкусът на тая бира —

изпитал съм го сам — те буди за живот.

 

Човек в мравуняка и място не намира,

ни там сред гмежа, ни на тоя адски плот,

на смешен трибунал подобен… Що народ

и вън, и тук — не те оставят миг на мира.

 

Но смелост! Да вървим, да пием пак за здраве

на шумния и здрав народ и в чийто нрав е

в горчива пяна и тютюнева мъгла

 

златиста като мед да кисне и се пари,

дордето сводът вън сред странни гъсти пари

върви и люшка се със сини ходила.

St Stephen’s Green

Вали. А после — не. Листакът гъст, лъщейки,

ме скрива, пълен с дъх на смолни лесове

и до басейна, там, където две по две

се гмуркат патици… и чакат мокри пейки,

 

присядам. Палавци — избягали, крещейки,

от час… И в свода сив и глух от часове

в миг блясва слънчев нож и почва да снове

в листака, да сече натегналите вейки.

 

И сякаш сладко той и мен ме бе пробол

в сърцето; вдигнах се и тръгнах с ореол

от краткотраен зрак: приветствах този скръбен

 

миг от живота ми — с бедняшка красота,

но запечатан там, дълбоко в паметта,

в мистичното сърце на спомена за Дъблин.

Прекосявайки Ирландия

След всичко пак ме радва небето, в бесен спор

дърветата на изток до счупване превило.

Понякога си хвърля баласта и унило

дими от дъждовете бездънният простор.

 

Мрачнее и земята: виж туфите от торф

на гъсто — сякаш строфи на сбит сонет. Но друга

поема в равнината златее — от жълтуга

и — козина е сякаш — я роши развигор,

 

на цвят това, което е шамоа. Ръждива.

Но виждаш ферма. Малко къщя. Селце почти.

И плет след плет се губи сред диви самоти.

 

Миражът на горичка в далечна перспектива.

С безмълвие и мудност изпълнен е безкраят.

И само тук, край влака, две агънца играят.

Плака — II

Възлизаш, слизаш пак по уличките криви,

където агнешко по скарите дими.

Таверни с хладен здрач. Лудеещи асми

и стръмни стълби, и измамни перспективи,

 

изчезнат, мярнат се, дордето скиташ пеш.

Крещяща белота под слънце, със златило

покрило стрехите и с остър лъч сразило

в пресечка пътника, нахълтал сякаш в пещ.

 

Жив призрак, луташ се из крайните квартали,

край хора пиещи с роднини у дома

на сянка узото си — в дворчета с чешма,

с хилядолетен праг пред къщата. Едва ли

 

и помен има от скалата… Часове

далече от града, преживящ най-лениво,

там долу… И прибой от Саламин прилива,

и чезне в глухите османски векове.

 

Най-често идват тук, щом падне здрачът син

над този лабиринт безмълвен и потаен —

за хекатомбата на залеза сияен

сред буйни пламъци от разцъфтял жасмин.