Шарл Добжински
Небето и градът

То отмъщава си на него,

че все по-стръвно той гризе го.

 

Стрехите чупи, дупчи, мушка:

яйце и орех — не градушка.

 

В комина духа то и буди

задремалите там простуди.

 

То чисти сградите, осяни

с прозорци — люспи на шарани.

 

И облаци — за абажури —

на всички кули то ще тури.

 

И скелети на кулокрани

вървят в квартали разкопани.

 

Нощта без заревото лунно

е над града космато руно.

 

На сляпа баба из мъглата

небето тича след луната.

 

Градът не иска да засели

небето в своите тунели.

 

Но то от гняв е помъдряло —

в метрото на нощта летяло.

 

Петна от туш, петна от смазка

градът върху небето пляска.

 

Но то изпраща пак дъжда,

за да окъпе той града.