Христо Калчев
Калигула бесният (6)

VI

Срещата с Пентхауз беше сложна за уреждане. Трябваха гаранции, че няма да домъкне Ескадрона, че разговорът нито ще се заснеме, нито ще се записва. ДВД избра „33 стола“, Мартин осигури проверката, невидимата охрана и отведе шефа си на „Развигор“ №1. Началникът на Главно следствено управление го призоваваше вербално, както се изразяваха ченгетата. Беше 10 часа сутринта, Атанасов ден и 15 градуса под нулата, за ужас на Елтън Фокс.

— Откри ли хеликоптера — попита Бесният.

Досадата на следствието цяла седмица го държеше в нервно напрежение.

— Не — негърът поклати глава. — Машината е военна. Твоите хора ме водят по селскостопански летища.

— Какъв преход има МИ-24?

— Около хиляда мили. Трябва да го търсим из цяла България!

— Търсете го, Елтън! Маскирай двама като военни летци и обходете западна България. Ще се видим утре сутрин.

— Студено е, Джордж.

— В Сибир температурите падат под 50°, но не отменят полетите. — Бесният потегли за „Развигор“. ДВД щеше да го чака пред входа на следствието.

* * *

— Защо ти викат Бесният? — попита полковник Проданов, след дълго пиене на кафе, ровене в папки с документи и артистично бавно тъпчене на лулата си.

— Говори ми на вие! — ядно каза Жорж.

— Прав сте… и защо „Бесния“?

— Като деца ухапах брат ми. Той измисли този прякор.

— Аз имам други сведения!

— Тогава защо питате?

— Винаги е любопитен отговорът на следствения.

— Аз следствен ли съм?

— Тук аз задавам въпросите! — Проданов кръстоса ръце на гърдите. — Бесен, какво се случи на гробището в Кюстендил?

— Не отговаряй докато не смени тона! — обади се адвокатът.

Проданов мълча няколко секунди. Адамовата ябълка заплашваше ту да разбие брадата му, ту да скъса копчето на ризата. Овладя се и продължи.

— Г-н Изов, въпросът е в сила.

Бесният разказа своята версия. „Да, атентат имаше, но не срещу мен. Аз нямам причини да се страхувам от покушения!“

— Два трупа от охраната и нямате чувство, че целта сте били вие?

— Не.

— От разстрела на Вълка насам ви приписват около тридесет убийства. Повече от двадесет афганци и десетина полицейски чинове.

— Има ли някакви доказателства за мое участие в такава касапница?

— Ще има! Много скоро! Лошото е друго, Изов. Докато ви вкарам к затвора… със смъртна присъда? Само и единствено смъртна присъда заслужавате! Та, докато ви набутам в затвора, някой друг може да свърши нашата, както се изразявате, вие „мокра работа“?

— Какво значи „мокра работа“? — Невинно попита Жорж.

Полковникът не отговори, но се изправи и застана с гръб към тях, загледан през решетките на прозореца.

— В момента в „Кали холдинг“, „Калибанк“ и всичките ви знайни и незнайни бандитски поделения започва масирана финансова проверка. Изпратих всички ревизори на МВР! Стотици финансисти в момента започват проверка на бандитската ви фирма. Ще ви стопя лагерите, мутри скапани! Ще ви покажа аз, как се прави държава в държавата!

— Полковник! — обади се ДВД. — Тонът ви е обиден за моя клиент. Той нито е следствен, нито подсъдим!

— Прав сте, г-н Димов. Все още нито е следствен, нито в килията на смъртните, където му е мястото! — полковникът се обърна, сложи иронично ръка на сърцето си. — Моля да бъда извинен, Бесен, пардон, г-н Изов! Преуморен съм и си изпуснах нервите… Междувпрочем, кой уби вашите… приятели Горан и Драган Белкови?

— И аз бих искал да знам, г-н полковник. Бях в Цюрих, когато са ги ограбили и убили в някакъв нюйоркски хотел!

— Били сте заедно, Изов!

— Има ли кой да го потвърди?

— Ще се намери някой ден… И вие не знаете, или поне не предполагате, кой би могъл да бъде убиецът на близнаците? Човек, организация, фирма?

— Нямам нито представа, нито подозрения! Казах ви, бях на хиляди километри от Ню Йорк!

— Какво правехте в Цюрих?

— Турист, г-н полковник. Ако не сте виждали Швейцария, не знаете нищо за Европа.

— Така ли? Кой уби Степанчик, Манджурците, майор Чайковски, Анатолий Пас и другите… Списъкът е отегчително дълъг!

— За пръв път чувам тези имена!

— Тогава неминуемо сте чували за Гошо Мечката, Кимбата, Патичето, Вельо Драйвера…

— Работеха за „Кали холдинг“, лека им пръст. Подкрепяме финансово семействата им.

— Няма ли връзка между руските жертви и вашите… да ги наречем сътрудници?

— И да има, аз не я виждам!

— И не знаете, че едните са жертва на другите и обратно?

— С какво ще докажете такова твърдение? — нахално, дори нагло звучеше гласът му.

— Тук аз задавам въпросите, Бесен!

— Господин полковник — отново се намеси ДВД. — Моля ви, спазвайте благоприличието!

— Майната ви и на двамата! — изкрещя Проданов. — Ще присъствам, когато произнасят смъртната ти присъда, Бесен! — следователят беше апоплектично морав. — А на теб, адвокате, обещавам заличаване от адвокатските регистри! Завинаги! Во веки веков! Махайте се! Веднага изчезвайте и двамата!

ДВД стана и потупа Жорж по рамото.

— Нямаме работа тук! — но на вратата спря и каза. — Щадете се, полковник. Вие сте в прединфарктно състояние.

После напуснаха „Развигор“ 1.

* * *

Когато се успокои достатъчно, полковник Продан Проданов отвори барчето, наля сто грама водка, претопли изстиналото си кафе и потърси един мобифон в джобния си компютър.

— Полковник Зорин, Проданов от Главното следствено е на линията. Кога и къде ще ви бъде удобно да се срещнем… Извън служебно… Днес… По възможност веднага… След половин час ще бъда в „Руския клуб“!

* * *

Ресторантът „33 стола“ беше запълнен от проститутки и цигулари, една единствена маса беше свободна и точно тя беше запазена за Жорж и Дебелия.

— Мартине, иди на бара — заповяда Жорж. — Няма да сядам още. Предупреди бармана да не досажда!… Поръчай уиски!

Бесният прегледа внимателно тоалетните на заведението, надникна в кухнята през малките сутеренни прозорци, видя краката на охраната и се върна в ресторанта.

— Седни на масата и си отваряй очите! — а когато Мартин изпълни заповедта му, отпусна се на крайния стол, опря гръб на стената, запали цигара и взе чашата си. Точно в един на обяд Дебелият влезе сам, огледа публиката и с разбиращ поглед тръгна към него.

— Пазят те като Фидел Кастро, д’еба мама му! Радвам се да те видя!

Жорж стисна ръката му усмихнат, дори развеселен.

— Как мислиш, имам ли основание да си пазя кожата?

— Сигурно! — кимна Пентхауз. — Ако съдя по брат ти, лека му пръст, сигурно имаш… На бара ли ще висим?

— Ще изпием по едно тук… Масата ни чака!

Дебелият седна и взе листа.

— Ти какво пиеш?

— Уиски… най-скъпото. Ние бандитите пием само най-скъпите напитки.

— Прави сте. Ментетата на цар Киро ще натровят народа, мамка му циганска.

— Една „Стела артоа“, барман. Студена и без пяна.

Пиха мълчаливо. Жорж не изпускаше вратата от поглед, Дебелият не обръщаше внимание на охраната му.

— Сам съм, Жорж. Отпусни се, чака ни сериозен и тежък разговор.

— Целият съм в слух, Пентхауз.

— Има време. Наздраве. Не обичам да водя гладен делови разговори.

Дебелият яде супа от моруна, печени пъдпъдъци с евксиноградско вино, коктейл от раци и накрая коняк „Курвоазие“ с фламбирана палачинка. Жорж се задоволи с шницел по милански. Когато плюскането свърши, Пентхауз се облегна на стола, запали пура и шумно издиша дима в лицето му.

— Така се живее сто години, моето момче. Пиеш много, а ядеш като врабче… Черният дроб има нужда от обилно угаждане.

— За медицински съвети ли ме извика? — раздразнено попита Жорж.

— Не, разбира се. — Пентхауз се преобрази във всесилен и мъдър властник. — Ще говоря направо. Престани да избиваш руснаците, Жорко! Причиняваш ми неприятности… Големи ядове, приятелю! Дай да обявим край на войната… Помисли. Давам ти три дни за отговор.

— Много си щедър, бе! — Бесният му се ухили в лицето. — Отговорът е готов. „Даваш ми Иван Милетиев- Козела, убиецът на брат ми! Павел Пас, шефът на «Нева», който с Япончик свитна близнаците в Ню Йорк, разпускаш «Ескадрона на смъртта», ликвидираш «Банка за Екологична Профилактика» и сключваме мир… — Жорж се усмихна ехидно с редките си остри зъби. — Можем и църковен брак да сключим, ако искаш. Отговорът е в твоето поле.

— Не е по силите ми, Жорж…

— Защо, Пентхауз? Ти минаваш за най-силния човек в държавата.

— Само минавам, моето момче! Козелът не е в страната. Последните ми сведения са, че се шляе някъде в Америка. Майор Павел Пас е специален човек на Центъра в Москва… Което значи и с централна закрила. «Ескадронът», ако такъв съществува, е под прякото командване на министъра на вътрешните работи, ако не и на премиера, а банката е поделение на «Полиинс» и само твоя приятел Тодор Беров е в състояние да я закрие.

— Преял си, Пентхауз — злобно каза Жорж. — Сериозно ли мислиш по този начин да говориш с мен?

— Не те разбирам…

— Напротив, разбираш ме идеално. Искаш мир… Преведено, това значи «Кали» да свали гарда, да ти падне на колене, и да ни свитнеш един по един… Като пъдпъдъците в чинията ти…

Пентхауз се засмя весело.

— Аз не съм убил никого, Жорко. Дори на лов не съм бил никога. Бъркаш ме с някого, момчето ми.

— Не, Пентхауз. Не те бъркам. Ти си главата на ЦК на БКП, ти си шефа, или поне резидента на КГБ в България. Ти дърпаш конците и на афганците, и на Доди Беров, ти създаде Ескадрона, ти и никой друг си виновен за смъртта на брат ми, близнаците и другите — знаеш ги чудесно и поименно. Тия белези по лицето ми, виждаш ли ги. И за тях си виновен ти, нищо, че една полудяла от скръб майка ме обезобрази завинаги… — Бесният го хвана грубо за ревера. — Ти си убиец № 1 в тази държава, мръсно тлъсто копеле! И въпреки това, ако искаш мир, приемам при условията, които чу преди малко! Ако не, един ден, лично аз ще те набия на кол! Ще го набия в розовия ти гъз и ще ти го изкарам през устата!

Бесният скочи, пътьом грабна палтото си и излезе. Секунди след това заведението беше празно. Пентхауз остана сам. Убийците и курвите на «Кали» бяха изчезнали.

— Момче — каза резидентът на КГБ. — Имам ли сметка за уреждане?

— Да, господине — отговори келнерът. — Цялото заведение яде и пи за ваша сметка!

* * *

Ревизията на МВР беше детска играчка за Валери Савов, президент на «Калибанк» и главен финансов експерт на «Кали холдинг». Посрещна усмихнат ревизорите, предложи им кафета, торти, всякакви видове напитки и любезно, дори приветливо ги допусна до фирмените и банкови операции.

— Документацията е на ваше разположение, господа — каза той. — Разпоредил съм да ви представят незабавно оперативните книжа по всяка сделка, която ви интересува!

— Имате ли несъбираеми кредити? — попита възрастен полковник с вродено недоверие и с предварително убеждение, че всеки ревизиран е потенциален подсъдим. — Не, господин полковник. Няма и да имаме, докато аз съм президент на банката.

— Валутни операции с двойно счетоводство? По-добре е предварително да сложите картите на масата.

Валери се усмихна весело.

— Всички карти са в колодата, г-н полковник. Желая ви приятна работа.

Излезе и остави къртиците да ровят.

— Г-н Савов — посрещна го портиерът. — Обади се шефът на холдинга. Каза да му телефонирате… Добави незабавно!

— Търсил си ме, Жорж!

— Ревизията започна ли? — нервно попита Бесният.

— Да.

— Е-и?

— Ревизия като ревизия. Идват с голяма кошница, ще си отидат с празни ръце!

— Сигурен ли си?

— Абсолютно… — Валери се засмя звънко. — Имаш ли ми доверие, шурей!

— Естествено… Пълно доверие ти имам, зет ми… но все пак такава масирана акция?

— Аз съм тук, за да не мислиш за разни дреболии като ревизии и тем подобни. Повтарям ти, всички ревизори на света да се изсипят не само в банката, а и в целия холдинг, могат да се хванат само за долуподписания.

Бесния се изсмя в слушалката.

— Това да се чува! Какво правиш в момента?

— Току що навърших тридесет години!

— Сериозно!

— Напълно!

— Идвай да го полеем! Вземи и Катя.

— Ще дойда сам… Искам да говоря с тебе!

— Чакам те!

Бесният прекъсна разговора и викна Мартин.

— Иди да купиш един златен пръстен… Елегантен, скъп… Брилянт по възможност. Мери го на безименния си пръст и гледай да намериш нещо свестно, ако не искаш да ти откъсна ташаците!

* * *

Когато Проданов влезе в «Руския клуб», Зорин вече го чакаше на маса за двама. Познаваха се от дълги години, още от първия випуск на полицейското училище в Симеоново, но бяха останали на поздрав, никога не бяха разменили дори и една дума, камо ли да седнат на една маса. Проданов се отпусна срещу него и разтърка уморено очи.

— Дойде време да си сътрудничим, Зорин. Поне аз не виждам друг избор.

— Така изглежда — кимна баретата. — Ще пием ли по нещо?

— Водка… ако не е много скъпа. Аз съм държавен чиновник.

Зорин се усмихна криво, поръча бяло вино за себе си и сто грама «Абсолют» за шефа на следствието.

— Веднага ли ще минем на същината на въпроса, или ще спазим протокола? — попита той.

— Майната им на условностите — Проданов изглеждаше и уморен, и преждевременно остарял. — Чувствам се безпомощен… По-лошо — глупав и смешен. Разни бандитчета си бършат гъза с мен и аз нямам законовите основания да им извия вратовете. Разбираш ли ме?

— Идеално! — Зорин го разбираше, но не му съчувстваше.

— Бандитите са едно голямо и сплотено мафиотско семейство.

— Всяка просперираща фирма е мафия, Проданов.

Шефът на следствието удари с юмрук по масата.

— Добре де, ние какви сме? Шепа кретени с юридическо образование? Последните романтици? Лунатици, идиоти? Какви сме, Зорин?

— По малко от всичко!

— Не може така… Повече посмешище на престъпници не ставам. Кълна ти се в покойната си майка, няма да викна в следствието нито един мафиот, преди да ми развържат ръцете да го завра на кучето в гъза! Зорин се усмихна.

— Викай ги извън службата! Ще се изненадаш от промяната. Когато гърбът им не е защитен от дебелите стени на «Развигор», от бабаитлъка им няма да остане помен.

— Добре знаеш какъв ще е резултатът. Ще ме разжалват за превишаване на служебните права и ще ме дадат под съд за саморазправа. Знаеш го по-добре от мен, ние сме страшно жестоки помежду си. От главата на Барона няма да падне косъм, но мен ще ме напъхат в пандиза, ако ударя дори един шамар на този бандит, който държи под откровен рекет дори аптеките на запад от София!

Зорин знаеше, разбира се. Знаеше много повече, но все още гадаеше смисъла на срещата им, тук, в «Руския клуб», откровено свърталище на най-корумпираните държавни мъже и на преките им изпълнители, гангстерите от силовите групировки, маскирани като застрахователни дружества.

— Разбирам, Проданов… Карай направо, какво мога да направя за теб?

Сервираха напитките. Зорин напълни чашата си с лед, доля вино и я вдигна.

— Изплюй камъчето, колега! — каза той. — Всички се печем на един огън.

Проданов отпи солидна глътка, бръкна в джоба на сакото, извади няколко сгънати листа и му ги подаде.

Преди да умре от раните си, майор Панайот Киров от Пазарджик беше проговорил. «Ескадронът на смъртта» беше престанал да бъде тайна за Главно следствено управление, по-лошо, командният му състав беше изброен поименно, броят на цевите също. Киров беше стигнал до там в прозренията си, че обявяваше Пентхауз за идеолог на новата «фабрика за смърт», както находчиво я беше нарекъл, а Доди Беров чрез «Полиинс» и новосъздадената «Банка за Екологическа Профилактика» за основния спонсор на разширилият се от 100 на 1500 души Ескадрон. Беше споменал броя на жертвите от двете страни, разбира се беше пропуснал десетте трупа, паднали в последните две денонощия, като отмъщение на Бесния за атентата в Кюстендилските гробища.

Зорин прочете листата и ги остави пред него.

— Наздраве! — каза той. — На някои хора не им липсва фантазия.

Дори агонизирайки. Проданов запали цигара, допи водката и поиска нова.

— Прибери тези листчета, Зорин. За теб ги донесох. Единствен екземпляр, диктуван на един следовател. Аз! Дори да са измислица по-добре е да не стигат до протоколите на моята служба. Камо ли до пресата.

Зорин не чака подкана.

— Какво искаш за услугата?

— Нищо лично.

— И все пак?

— Главата на Георги Изов — Бесният.

Зорин се усмихна.

— Тази сутрин получих честитка… Следобяд сведението ще стигне и «Развигор». Бесният е убил десет запасни офицери от полицията. До един от провинцията.

— Членове на… Ескадрона?“

— Доверие за доверие, Проданов. Максималното, което мога да ти кажа, е, че бяха под мое командване.

— Достатъчно… Какъв ще бъде ответният удар или да се сетя сам?

— Предстоят избори. Премиерът е млад, лудо амбициозен хлапак… Чекиджия, ако питаш мен! Поискал е „прибиране на оръжията“, докато не го преизберат… Хората, от които получавам заповеди, са зависими от него.

— Три месеца? — Зорин кимна. — Страх ме е, че дотогава ще… ще останеш генерал без армия.

Зорин се усмихна кисело.

— Е, за Бесния можем да направим едно изключение. Мъж с кураж, със замах. Заслужава си да му поднесем уважението си.

* * *

— Катя става особена… — Валери се изпоти преди да намери подходящата дума. — Отчуждаваме се. Не знам причината, но фактът е на лице.

— Нямате деца — безгрижно каза Бесният. — като надуе платната ще миряса.

— Няма да надуе… платната.

Бесният възстанови дивото си изражение.

— Какви ги дрънкаш, бе?

— Катя не може да има деца. Бяхме на преглед… Не съм й казал още, но проверих пробите. Лекарите са категорични. Катя няма да забременее никога.

Настъпи глупаво мълчание.

— Какво смяташ да правиш… Аман от ядове, да му еба майката. Да не си решил да се разведеш?

— Пази боже. През акъла не ми минава. Божа работа, Катя няма вина… за това исках да се посъветвам с тебе… Искам да осиновим дете.

— Правилно, Вальо. Хиляди хора го правят… Маймунякът е осиновен… е, малко идиот си пада… Лотария, но старците му го обожават, а и той тях. Купил им е къща палат, градинар им е наел, две коли с шофьори, чистачка. Понякога осиновеното е по-читаво от свое.

Валери кимна.

— Това щеше да бъде първата ми молба… Ще навиеш ли сестра ти да вземем бебе?

— Разбира се, брат ми. Ако трябва ще я бия, но ще клекне!

Валери се усмихна тъжно.

— Бил ли си я някога?

— Не помня… Като малки може и да съм я шляпвал някога. Тя по трябва да помни.

— Твърди, че нито ти, нито Велин сте й посягали.

Бесният помръкна.

— Той не я е пипвал с пръст, но за себе си не съм сигурен… Още довечера ще говоря с жена ти… Къде е сега?

— При Лидия… знаеш всеки момент ще ражда.

— Знам — разсеяно каза Бесният. — На човек не прилича горката… Повече от десет години я познавам, винаги е била слаба, но такова чудо у бременна жена за пръв път виждам… — Бесният стана, наля два малки скоча и застана прав пред него. — Казвай втората молба, че да заминем на празника…

Валери се изпоти, но мислено се прекръсти и изплю камъчето.

— Катя може би няма да иска да осиновим чуждо бебе, но детето на брат ти!

— Стига! — кресна Бесният. — Забрави, Валери! Знам, че го правиш от най-добри чувства, но никога повече не отваряй тази тема. Бебето, да даде Бог, да е живо и здраво си има майка, чичо, баба.. Катя и тебе! Не мисли за детето на брат ми! Ражда се принц или принцеса и аз ще имам грижата да стане гордо като баща си Нерон Вълкът…

Съдбата, обаче, отново се намеси нелепо. Лидия роди здраво момче, тежко 3 килограма и 400 грама, дълго 53 сантиметра, но не можа да понесе раждането, загуби много кръв, въпреки трансфузията, почина тихо, както беше живяла всеотдайно, ненатрапчиво, кротко. Диагнозата й беше „скоротечна анемия“, но Жорж не и повярва. Лидия просто беше изпълнила дълга си и последва Вълка в небитието.

Късно през нощта Бесният потърси Валери Савов, зет си, президента на „Калибанк“, човекът, който беше започнал да замества покойния му брат.