Христо Калчев
Калигула бесният (14)

XIV

Беше неделя, юни, пееха птици, цъфтяха цветя, дъхтеше, ромонеше потока под краката му и се вливаше в язовир „Огняново“. Синьовиолетов аквамарин, блеснал под слюдестия небесен покров и подпален от многомилионния волтаж на вселенското кандило. Императорът спа осем часа, нещо, което не му се беше случвало, откакто проникна във взривоопасния дом на Вълка. Събуди се със свежа глава и отпуснати нерви, поръча закуска на верандата, хвърли разсеян поглед на проститутката и влезе в банята. Избръсна се и взе врял душ. Като излезе гол и мокър, завари Нели да маже масло върху дебела селска филия.

— Добро утро — каза той, разочарован, че нечие присъствие, макар и сексапилно като нейното, щеше да застане между него и изящния ландшафт на резиденция „Ангор“, към която беше започнал да изпитва противоестествено влечение. Преведено „ангор“ значеше смъртен ужас. Срещаше се в погледите на безнадеждни болни, на осъдени на смърт или на хора, под угрозата да загубят чест, богатство, жената на живота си или любимата си играчка. Император Валериан кръсти вилата си „Ангор“ вместо уроки против магия срещу всеки един от тези кошмари, или всичките взети вкупом.

— Тук е много гот — каза Нели. — Гладен ли си?

— Не. Ще пия кафе.

Императорът седна, запали цигара, отпи първата глътка, затвори очи и подложи лице на едва полъхващия ветрец.

— Валериан? Много дълго… Мога ли да ти викам Вал?

„Можеше и по-добре да започне този прекрасен ден!“ — помисли с досада Императорът, но на глас каза:

— Вал? Може… Ако искаш и Валдхорн можеш да ме наричаш, стига да дрънкаш по-малко и да правиш само това, за което ти плащам.

— Плащаш да чукаш — неразбрала настроението, продължи Нели. — Снощи ме, кара да го лапам. Значи си ми длъжник.

Императорът отвори очи.

— Води си сметките. Ще ми ги представиш на края. — загледа се в простодушното й красиво лице. Закачено върху друго тяло, тази глава можеше да мине за символ на невинността, но нарисувана без образ, Нели би могла да бъде наречена „Еталон-изкушение от края на 20 век“, „сексуално последствие на чернобилската ядрена катастрофа“, „порнофлаг на несъстоялата се източноевропейска демокрация“ и т.н. Какъвто и порок да се припишеше на това тяло, все щеше да звучи достоверно.

— Вал?

— Казвай.

— За какво мислиш?

— За теб. От къде си?

— От Русе.

— Не чувствам диалект?

— О, много усилия положих да го премахна. Ходех на курсове по правоговор, при логопед, дори се бях записала в една аматьорска театрална трупа.

Императорът беше наистина изненадан.

— Защо? Понякога в диалекта има чар.

— Винаги съм искала да изглеждам дама. Нищо, че съм проститутка.

— Не винаги си била проститутка.

— Не, разбира се, но винаги съм искала да бъда.

Този път не беше изненадан, беше шокиран.

— Така ли? За пари? Един богат мъж може да ти даде повече, отколкото би спечелила за три курвенски живота.

— Аз не съм курва, Вал. Само проститутка.

— Каква е разликата. Нали си все с краката във въздуха?

Нели се направи, че не чува обидите.

— Вие, мъжете, сте много глупави, Вал. Дори най-интелигентните от вас. Затова страдате по разни курви, пропивате се, полудявате, самоубивате се. Курвата си е курва, боклук като всеки лъжец, джебчия и тем подобни измекяри.

Този път Императорът не беше нито изненадан, нито шокиран, той беше втрещен.

— А вие, проститутките?

— И между нас има курви, но между банкерите няма ли? Обзалагам се, че на глава от населението вие сте по-големите боклуци.

Валериан запали втора цигара, отиде да се облече и се върна изгарящ от любопитство към това момиче с глава на ангел и тяло на весталка.

— Знаеш ли защо скри голотата си, Вал?

— Не може да няма някаква драматична причина — неподготвен за въпроса й, Императорът се скри зад софистика.

— Има — Нели се усмихна мило, в себе си нарече усмивката й „тиха“. — Чу истината, но тя те дразни, и дойде готов да спориш. Подсъзнателно чувстваш, че за разлика от голата жена, голият мъж не може да бъде убедителен.

— Ти май не си много тъпа?

— Курвите са тъпи, Вал. Лъжат, крадат любов, слагат ви рога с такава тъпа гордост, сякаш разклоняват висящите градини на Семирамида, без да си дават сметка, че вместо вас опустошават себе си. А аз съм само проститутка. — Нели загаси цигарата си и го погледна с изгарящите си антрацитни очи. — Не, Вал, наистина не съм тъпа, въпреки, че от търговска гледна точка е по-добре да те оставя да мислиш обратното.

Императорът мълча дълго време, взрян в непроницаемото спокойствие на лицето й.

— Какво знаеш за мен?

— Само това, което чух в „Руския клуб“ и, разбира се, каквото виждам. — Нели се поколеба, но чувствайки очакването му, продължи. — Един от Изови, банкер номер едно на ъндърграунда, мъж на Екатерина Изова, малко бебе, син, това е всичко.

— Различаваш ли мълва от истина?

— Старая се.

— С мен ще трябва да се стараеш много, момиче. Не си тъпа видимо, не си лъжкиня, но май си горда, че си проститутка?

Нели си наля кафе, запали поредната цигара, качи краката си на съседния стол, сложи излишно тъмните си слънчеви очила.

— Всъщност съм студентка по журналистика. Бях омъжена за един глупак с мускули… от Русе. Заряза ме заради една глезла с форд ескорт. Ще проституирам, докато не стъпя на крака… После ще му търся колая. За колко време ме наемаш, Вал?

— Да речем… един месец? Много ли е?

— Не, но ще ми трябват дрехи… Трябва да отскоча до квартирата!

Императорът сложи бандитския си „Райбан“, очила, които бяха станали емблематични в подземния свят, натисна звънеца.

— Мъдрец, слизате с Нели в града. Купете дрехи… Тя знае какви и колко… Колкото трябва, толкова! А ти — пръста му се заби в челото на проститутката. — Можеш да похарчиш колкото пари искаш, но като се върнеш тук, искам да видя външната ти представа за дамата!

* * *

Когато остана сам, Императорът изстиска пет туби паста за зъби „Аквафреш“, смеси съдържанието им с рицина, инжектира ги обратно в тубите, взе ги и повика банковата кола. Време беше да се заеме с Бесния.

* * *

— Кога е пресконференцията, Императоре?

— В понеделник, Жорж. — беше петък. — Трябва да синхронизираме поведението си.

— Кой ще я води?

— Ти, като президент на холдинга. От двете ти страни ще седнем: ДВД като юридически съветник, и аз финансистът на „Кали“.

— „СИК“, „ВИС“, „Аполо“, „Корона“…

— Отказаха, и по-добре. Ако седнем и на една пейка, поемаме солидарна отговорност и понасяме солидарна вина.

— Значи мен ще хвърлите на лъвовете, мръсници такива — Жорж Бесният изглеждаше силно разколебан, но пресконференцията беше оповестена, медиите поканени официално и всяко отстъпление би се схванало от пресата като бягство от страх.

— Не е така, Жорж. Двете хлъзгави зони, законност и финанси, ще поемем ние.

— Ако попитат как е създаден холдингът?

— Брат ти, лека му пръст, беше единственият човек, който можеше да отговори на този въпрос.

— И тази шарада ще ги задоволи?

— Трябва да ги задоволи, ако не, да духат таратора! Нерон е мъртъв.

Жорж се замисли.

— Така е, д’еба мама му. Ще видим. Искам в неделя аз, ти и ДВД да преценим всички опасни въпроси и да съчиним отговорите.

Императорът отвори чантата си, извади няколко листа и ги хвърли пред него.

— Това са възможно най-опасните въпроси, Жорж, зададени по най-провокативния начин. Прегледай ги докато се изпикая.

Императорът влезе в личната баня-тоалетна на зет си, имаше специална за гости, изстиска своята туба „Аквафреш“ до обема на неговата, смени двете резервни в шкафа над мивката, прибра в найлонов плик истинските опаковки, изпика се и се върна в хола.

— Ако не знаех защо си написал тези въпроси, щях да ти разбия главата — разсеяно каза Бесният. — Сериозно ли мислиш, че ще ме разпънат на такъв кръст?

— Разбира се.

— Тогава от какъв зор ще се явим на тази скапана пресконференция?

Императорът положи максимални усилия да овладее треперенето на ръцете си, да доведе гласа си до делничния, сух и служебен тембър.

— За да докажем, че няма какво да криеш от следствени и финансови власти!

— Де да беше така — Жорж се усмихна криво. — Мартине, налей по една водка.

— За мен уиски. — Императорът знаеше и виждаше, че зет му е достатъчно зает с бъдещите провокации на пресата за да схване нервното му напрежение, а когато и Мартин отклони поглед от него, равновесието му се възстанови напълно. — Ние трябва да сме в непрекъсната атака. Кой избива хората на „Кали“? Кой изпрати убиец на Нерон? Кой е Козелът? Кой подкрепя руската мафия? Има ли Ескадрон на смъртта и, ако има, кой го финансира?

— И те ще отговарят, така ли?

— Не, но въпросите ще бъдат зададени. Това е основното, Жорж. Ние не сме стадо добитък, поведени към скотобойната. В понеделник ще заявим официално, че ако не престанат ударите срещу холдинга, ще потърсим нови, нерегламентирани от закона средства за защита.

— Например?

— Въоръжена самоотбрана.

Бесният и Мартин избухнаха в едновременен смях.

— След като всички знаят, че ние сме нападателите?

— Какво ти пука какво знаят леваците, Жорж! Попитай кой застреля Нерон, Крушата, Комшев, Гошо Мечката, Малките и Големите близнаци, прехвърли топката в тяхното поле и ги остави да се потят над отговорите! Наздраве!

— Наздраве! — Бесният изпи на екс чашата и я подаде на Мартин да долее. — Да опитаме, зет ми. Страх ме е да не се изкараме по ангели от ония небесните. Тогава нашето чудо, та ничие!

— За това свикваме пресконференцията, Жорж. президентът-мухльо, изпълнителната власт — шайка гладни комсомолци, парламентът — сборище на апаши, съд, следствие, митници, полиция, финансови и данъчни органи — мафия до мафия, а пресата е надянала сляпото домино и се занимава с „ВИС“, „СИК“, „Кали“, „Пирана“ и т.н. Когато в тая шибана държава трите власти и институциите им заработят по демократичните правила на света, да дойдат да ни искат сметка, а дотогава да си ебават путката майна.

Жорж се усмихна примирително.

— Така ли да им кажа?

— Ако се налага — да!

— Добре, Императоре. Не се пали толкова. В неделя ще уточним подробностите. Боли ме главата. Стига за днес. Как е жена ти?

— Търси начин да ме скара с теб!

— Така ли? Защо?

— Налучква слабото ми място. Въобразява си, че ако го намери, ще се превърна в роб.

— За какво й е роб? Малко ли слуги има?

— Не е достатъчно. Иска уязвим съпруг и любящ брат… Общо взето не знае какво иска.

Жорж се намръщи.

— ЧеКотин, Валери. Кажи й от мое име, че една твоя дума и потъва в дебрите на манастира

— Няма смисъл — Валериан Императорът поклати тъжно глава. — Ще я изчакам да се увери, че злобата не е най-добрата политика!

* * *

— Можеш ли да говориш, Козел?

— Да, Императоре. Сигурно си на голям зор, щом се обаждаш в три през нощта?

— Три ли е? Не забелязах. Къде е Япончик?

— В базата на „Нева“. Пазят го хората на Пас.

— Във връзка ли си с него?

— Запознахме се снощи, Императоре. Умен мъж… и алчен… и опасен.

— Какво иска?

— Главата на Бесния, Оливия литовката и милионите на Чьорни.

— Предложи му първите две.

— Направих го. Не било достатъчно. За милионите претендират и шефовете на „Братство на Йехова“.

— Тия пък кои са?

— Евреи от Ню Йорк. Борис Нейфелд и Марат Балагура. В Америка са по-известни от Марлон Брандо.

— Насъскай „Нева“ срещу „Братството“!

— Алкалай е свършил тази деликатна работа. Наш ред е да действаме.

— Не разбирам, Козел?

— Какво става с Бесния?

— Утре сутрин започва да тече последния му пясък! Къде е Теди?

— Спасил се е в Гърция.

— Защо е жив, щом знаеш къде е?

— Жив е временно.

— А Мартин?

— Чакам го в козметичния салон. Поставил съм на майка му „уши, нос и гърло“. Бави се момчето, или е надушило нещо.

— Ще се появи — Каза Императорът. — В понеделник „Кали“ дава пресконференция.

— Съобщи го телевизията, радиото, има го във всички вестници.

— Никакви провокации! Ескадронът да държи далеч от „София прес“ Япончик, Пас и евреите от „Братството“.

— Ще имам грижата, Императоре. Замине ли Бесният, пред теб ще изникне тежък проблем.

— А именно?

— На кого да върнеш Оливия. На Япончик или на Морис Алкалай.

— Хамлетов въпрос, Козел. Ти как би постъпил?

— Алкалай. Срещу милионите на Чьорни. Япончик е персона нон грата в Америка. Така и така ще се връща в Москва. Да търси литовката от баща й.

— Умно, генерале. Предупреди Центъра, щом ударят камбаната на зет ми, да пращат самолет за литовката. Една беля по-малко, мама и да еба фатална.

— Добре — Козелът се засмя гърлено, задавено, енфиземно. — Кога ще се видим, ваше Императорско величество?

— След пресконференцията. Изчезвам за уикенда. Каналите са отпушени, складовете пращят от стока, капаните са заложени. Имам законно право на двудневен отдих.

* * *

Нели се появи облечена като Маргарет Тачър. Светлосин костюм, тип блейзер, синьобели обувки, синя чанта. Беше положила дискретен грим, бледи, едва забележими, лак и червило. Изглеждаше свежа и уханна като черна роза, сериозна, дори делова, като че ли се явяваше на конкурс „бизнесдама на годината“. Валериан не подозираше, че е годна на толкова пестелив шик и й го каза.

— Благодаря, Вал. Този комплимент значи много за мен. — Кротко промълви тя.

Императорът не очакваше светски финес от една проститутка и скри зад думи нарастващата си изненада.

— Едно по едно ще ми покажеш целия си пазар, като на ревю!

— Целият пазар е на мен, Вал. — весело се усмихна момичето. — Поиска да ти демонстрирам моята представа за дама. Не си казал, че трябва да те разоря.

Негов ред беше да се усмихне.

— Изглеждаш прекрасно, Нели. Истинско удоволствие е да вечерям с теб.

Лицето й посърна.

— Гледал ли си „Прити уомън“… с Джулия Робъртс и Ричард Гиар?

— Не. Трябваше ли да съм го гледал?

— Тя е проститутка, той богат… Също като нас. Не искам да изпадам в инфантилни мечти. Имаш ли нещо против да се преоблека в мои дрехи?

— Не.

Нели стана и излезе. Беше дванадесет часа, събота, пети юни, езерото имаше цвят на кал, природата беше притихнала в очакване на буря. Иззвъня мобифонът.

— Къде си, Валери? — попита Катя.

— В провинцията.

— Кога ще се върнеш?

— В понеделник.

— Не можеш ли по-рано?

— Не.

— Жорж е болен.

Императорът изтръпна.

— Какво му е? Да не е препил?

— Сигурно. Главоболие, повръщане… Не го държат краката.

— Махмурлук. Ще му мине, Катя. Ледена бира и вряла шкембе чорба. Класическо лекарство за болни като него.

— Сигурно. — Катя мълча дълго. — От мен ли бягаш, Валери?

— Не бягам, но и не бързам да се прибирам в къщи.

— Детето не те е виждало две седмици. Ще те забрави.

— Ти ще имаш грижата да му припомниш, кой е непознатият чичко.

— Зъл си, Валери.

— Зарежи големите приказки, Катя. Какво искаш?

— Да се върнеш!

— В понеделник след пресконференцията. — Императорът изключи мобифона и извади батерията.

Рицинът беше почнал да действа. Зарът беше хвърлен. Щеше да трови Бесния поне десетина дни, а в това време беше най-добре, а и най-здравословно да стои на почетно разстояние от него.

Появи се Нели в тишърт и джинси.

— Мъдрец — заповяда Императорът. — Сервирай обяда! Сега ще се върна.

Валери влезе в бункера на охраната.

— Макак, видя ли дрехите на момичето?

— Да, шефе — кимна командирът на пехотинците.

— Измерваш всичко, бюст, талия, дължина, всичко. Диктуваш числата на Йосиф Карев. Веднага след това да звъни тук. Ясно ли е?

— Да — продължи да кима той. — Козелът се обади. Имал среща с полковник Продан Проданов. Моли да не ползваш номера от два до четири днес.

Императорът кимна и се върна в трапезарията.

Заваля. Първите едри, тежки капки се посипаха на верандата, после връхлетя и бурята. Язовирът кипна, дърветата изстенаха, тръстиката полегна върху брега, огнени камшици раздраха небето.

— Весело време?

— Обичам стихиите, ако съм недосегаема за тях.

— Да. — Императорът кимна замислено. — Има нещо красиво в бедствието, дори в природното.

Пиеха бял траминер, ядяха умерено от бандитското изобилие на „Ангор“, говореха малко и предимно общи приказки. Влезе Мъдрецът.

— Шефе, г-н Карев на телефона в кабинета ви.

— Ти ли си, Хосе? — Карев се казваше Йосиф и се дразнеше от испанското произношение на името си. — Продиктуваха ли ти номерата?

— Нищо не разбирам, някакви талии, бюстове и тем подобни глупости.

— Не са глупости, Кузен. Тръгваш по пазара. В бутиците, най-скъпите. Купуваш всичко, от което се нуждае елегантна млада жена. Наемам консултантка. Искам пълен набор. От игла до конец. Ясно ли ти е?

— Не особено. Какво ще правя този битак?

— Ще го донесеш утре сутрин в „Ангор“. В осем часа стоката да е тук!

— Ти луд ли си, бе?

— Ти ще бъдеш луд за връзване, ако не изпълниш заповедта ми. Това е заповед, Хосе! Ясно ли ти е сега?

— Горе долу… Днес е събота, дано се справя…

— Ако не се справиш, сърди се на себе си, и още нещо. Има едно лайно, сводник, Павел, Петльо му викат. Полицията го търси за двойно убийство. Косьо Блейзерът да го намери. Той знае какво да направи с него. Не искам да чувам повече за този боклук. Действай!

Гръм падна на отсрещния бряг на язовира и ги ослепи.

— Виждаш ли нещо, Вал?

— Все едно, че някой ми изгори очите.

— Опитай да предизвикаш сълзи!

— Никакви сълзи, Нели. Горят като въглени.

— Ще мине. Това беше кълбовидна мълния!

— Харесвам те. По-лесно ми е да ти го кажа, когато не те виждам.

— И аз те харесвам, Вал. Не искам да те лъжа, страшно ми харесва света, който си създал. Отива ти да живееш в него.

„Сподели го с мен!“ — помисли за миг, но отхвърли тази мисъл като инфантилна.

— Искаш ли да се любим! После…

— Не говори така, Вал, знаеш, че…

— Знам — прекъсна я Императорът. — И въпреки това питам: „Искаш ли да се любим?“

— Не ме разплаквай, Вал!

— За трети път те…

Този път тя го прекъсна.

— Да.

Бурята ревна с нова сила. Потекоха сълзите, отвори очи. И по лицето на Нели се стичаха сълзи, но клепачите й бяха спуснати.

— Аз съм част от организираната престъпност — тихо каза той.

— Зная, Вал.

— Играя трудна игра и опасна. Въпрос на шанс… рискувам затвор, дори куршум!

Нели кимна едва забележимо.

— И въпреки това искаш да се любим?

— Да.

— Осъдих Петльо — Щеше да каже сводника, но преглътна думата. — Ти си свободна.

— Осъди го на смърт?

— Да.

— Жив ли е?

— Утре няма да бъде.

Отново ги натисна мълчание. Имитираха, че опиянени от природата са притихнали пред сатанинския грохот на бурята.

— Не ми пука за Петльо, Вал — високо, отчетливо, като от трибуна каза Нели. — Един изрод по-малко!

Императорът се надвеси над масата и целуна последователно двете й очи. Бяха сухи, като че ли трескави.

* * *

— Бесният дава пресконференция в понеделник — започна Пас. — има го във всички вестници. Десет сутринта в „София прес“.

— Къде е това?

— В центъра, Япончик. Ще присъстват повече ченгета и разбойници отколкото журналисти.

— Можем ли да го спипаме преди или след?

— Много трудно и само с помощта на Пентхауз.

— Потърси го.

— Търсих го. Изключил е мобифонът.

— Ще го намерим в бърлогата му.

— За да проникнеш там, трябва да вземеш специалното му разрешение. Ще чакаме да включи апарата!

— Омръзна ми да чакам в тая шибана България.

— Ориент, Япончик. Девизът е: „Не оставяй днешната работа за утре, ако можеш да я свършиш вдругиден!“

— Как ще се доберем до Оливия… след възнесението на Бесния?

— Ще я изтъргуваме с „Кали“.

— Значи ни трябват парите на Чьорни.

— Точно така и не само те. Трябва ни тоталното наличие на „Орионбанк“.

— Робери?

— Тук му викат грабеж. Точно така… Групите са готови. Едната водиш ти, другата аз. Коли, пиротехници, специалисти по алармени инсталации и секретни ключалки, всичко е налице.

— Кога е ударът?

— В четири сутринта!

Япончик се замисли.

— Какво толкова, щом се налага да крадем, ще крадем, Павел. Как са комплектовани отборите… афганци?

— Само афганци, Япончик. Твоят тим ще работи навън, моят вътре.

— Редно беше да решим този въпрос с жребий.

— Нямам време да ти обяснявам схеми, опасни точки, алармени капани. Ако настояваш, ще се разменим, но това значи до удара да не вдигнем глава от чертежите!

Япончик махна с ръка.

— Не настоявам, Павел. Ни най-малко. Балагура и Нейфелд?

— Изпратих Сенка Малкия да се увери, че заминават.

— Отплуваха ли?

— През Париж за Чикаго.

— Защо Чикаго?

— Не знам. Сигурен съм обаче, че ти трябва да знаеш.

Япончик грабна спейсфона и мълча със слушалката на ухото, докато не го свързаха.

— Монгол, Япончик съм. Момчетата от „Братството“ ще влязат през О’Хеър. Чакайте ги на полета от Париж. — после изключи апарата.

— С бога напред, Павел!

— Ни пуха, ни пера! — отговори шефът на „Нева“.

* * *

— Кой уби Стоян Боев, Козел? — попита следователят Проданов.

Познаваха се от дълги години, но се мразеха от първия миг. „Омраза от пръв поглед!“ — Както пишеше в романите.

— Не аз всеки случай!

— Но ти седна в стола му.

— Случайно, Проди… За твое сведение, кариерата не е между моите пороци.

— Но те произведоха генерал? Теб! Идва ми да си изям пагоните!

Козелът се усмихна хладно. Избягваше тази гримаса. Бяха го предупредили, че последствията от пластичните операции най-лесно личат при смях и гняв.

— Смяташ, че не заслужавам генералски лампази?

— Ти си престъпник, Козел. Винаги си бил. Ако не беше попаднал в полицията, днес щеше да бъдеш най-търсения бандит в страната.

— Защо мислиш така, Проди? Ако е удобно да попитам?

— Аз съм следователят! Аз задавам въпроси. Аз приемам или отхвърлям отговорите… Второ питане: Кой уби генерал Стоян Боев?

Козелът се надвеси над масата, пресегна се и впи пръсти във вратните му жили. Имаше железни ръце и в момента му причиняваше влудяваща болка.

— Слушай ме внимателно, Проди. Първо, аз не съм следствен, второ — никой не е престъпник до доказване на обратното и трето, последно, отнемайки любимата ти жена, аз се ожених за най-празноглавата курва, която съм срещал някога. Ти си в дълг, че те отървах от дълголетен душевен тормоз.

Козелът отпусна хватката, запали цигара и се отпусна в стола.

— Казвай защо поиска тази среща и кой откъде е!

Полковник Проданов изтърпя физическия тормоз с мъртво лице, не даде вид, че е изпитал болка, камо ли унижението от безпардонното посегателство на ранга и на личността му.

— Кой уби Боев?

— Вероятно „Нева“. Въздушна атака… намирисва на Афганистан, но това е импровизация на четири очи… и само между стари приятели.

— Кой отвлече децата ти?

Ставаше лошо.

— Кой ти каза, че някой е отвличал момчетата?

— Бившата ти жена.

— И какво поиска тая тъпа путка? Да ги откриеш и да й ги върнеш?

— Да.

— Защо не го направи, Проди? Защо й отказа? Как беше лафът: „Стара любов ръжда не хваща!“

Проданов кимна.

— Поли напусна писателя… Живеем заедно.

Този път Козелът не издържа и избухна в луд смях.

— Извинявай, Продане. С това трябваше да започнеш. Нямаше да кажа дума по неин адрес. — Козелът избърса сълзите си с ръкав, овладя дъха си, маската. — Желая ви щастие… След двадесет години чакане? Това е „аморе фуриозо!“, д’еба мама му. Не предполагах, че си способен на толкова трайни чувства…

— Къде са момчетата, Козел?

— Полковник, майка им е твоя, но те са мои синове. Избягвай да си вреш носа при момчетата. Посегнеш ли там, ще ти скъсам гъза, като едно време. Не си забравил, нали?

— Не! — при подялбата на бившата му жена Козелът го беше бил така, че Проданов лежа три месеца във военна болница със счупена ръка, шест пукнати ребра и комоциум. — Не съм забравил, Козел. Нашата сметка е открита. Питам те като частно лице. Кой отвлече момчетата? Защо ги освободи едно по едно! Откуп ли ти поискаха? Кой го плати? С какви пари… и ако не е за откуп, защо? Имаш ли връзка с „Кали“, „ВИС-2“, „СИК“, „Аполо“, „Корона“ и т.н. Кой уби Дебелия и Боев? Кой, щом Индианецът не е между живите, може да свитне от сто метра Тодор Беров… Можеш да ми отговориш на четири очи. Съветвам те да го направиш. Откажеш ли, ще пееш на „Развигор“!

Козелът беше вледенен отвътре, но спокоен, дори разсеян външно.

— Интересува ли те кой запали Райхстага? А атентата в Болоня, или кой поддържа Хамаз… Днес четох, че утрепали Янко Лудия в Будапеща. Интересува ли те кой?

— Сериозно те предупреждавам, Козел!

— И аз съвсем сериозно ти казвам, да си ебаваш путката майна, дрисльо! Кръводрисък с пагони.

Козелът прибра цигарите си, остави двеста лева под пепелника и стана.

— Бандит, викаш — продължи той. — Прав си, аз съм номер едно в тази лайняна държава. Припомни си го, когато решиш да се набъркаш в съдбата на синовете ми.

Обърна се и тръгна.

— Ще се видим в моята служба, г-н генерал!

Козелът сви рамене, качи се в колата и потегли бавно. Излишната газ и резките маневри биха издали вътрешен смут. Той беше твърде печен гангстер, за да си позволи аматьорски изблици на чувства.

* * *

— Лошо ми е, Мартине! — изпъшка Бесният. Лицето му беше жълто-зелено, тялото плувнало в пот, краката не го държаха, тресеше го, въпреки че термометърът показваше 28 градуса.

— Ще ти мине, шефе. Вземи душ, пий бикарбонат в топла вода… Ще издрайфаш всичко. После адсорган за затягане, осем часа сън и ще бъдеш О. К.

— Не — Бесният поклати глава. — Не съм болен. Нерви… Като в Париж. Страх ме е, че ще се повтори оная криза.

— Да викна Сашо Алексиев?

— Еби им майката на докторите. Да го духат. Какво ще ми каже: не пий алкохол, кафета, яж редовно, спи, не се ядосвай… Всички са еднакви педерасти. Като от една майка родени. Къде е Оливия?

— Чете в градината.

— Викни я… Не, аз ще изляза…

Бесният стана залитайки, хвърли халата, пижамата и влезе под душа. Напари се, после пусна ледена вода, освежи се, почувства се по-добре. Излезе от ваната, обръсна се, изми си зъбите и по хавлия и по сабо отиде при литовката.

— Болен ли си, Жорж? — Оливия вдигна глава от книгата, четеше „WHIRLWIND“ от James Chavell и пиеше чай направо от термоса. Пиеше по три дози „Ърл Грей“ на ден и взимаше луминал за приспиване.

— Не съм в ред нещо… Може да съм болен… по-вероятно да съм изтощен от нерви. — Бесният се засмя с дивия си смях. — И от любов по тебе! Ако хвърля топа, диагнозата ще бъде „Оливия Алкалай, Семерди, Япончик и т.н. — литовката“.

— Тогава би трябвало да цъфтиш от здраве.

— Гавриш ли се с мен?

— Гавра за гавра, Жорж… Блед си, зелен. Ти си отровен.

— Кой ще си играе да трови такива като мен? — Жорж се отпусна на пейката, запали цигара, кръстоса крака. — За нас и куршумът е благоволение.

Оливия мълча загледана в лошото му, белязано лице. „Като наказание божие стоят тези белези!“ — побърза да отклони очи.

— Появи ли се Япончик?

— Чакаш ли го, бляд? — обзе го бяс, очите му плувнаха в жълта мътилка. — И аз го чакам твоя шибан руснак. Ще го транжирам на съставните му части! Само да има глупостта да се мерне отнякъде!

Зави му се свят, пред очите му заскачаха звезди, кръвта изтече от главата му и той се свлече до пейката.

— Мартин — извика Оливия. — Жорж припадна. Отровен е. Викайте лекар, докато не е фатално късно!

* * *

„Нева“ застреля трима от „Орионбанк“, упои други трима и окова с белезници останалите девет бодигарда. Мократа операция мина тихо и чисто. Отвориха всички сейфове, касите в паричния салон, но събраха едва 248 хиляди лева.

— Милионите на Чьорни? — попита Япончик, скрит зад полицейската си маска.

— Попаднахме на фалирало предприятие — отговори Павел Пас. — Отбой! Нямаме работа туК!

Напуснаха, както се бяха появили, ято скакалци, опустошили всичко след себе си. Зарязаха една по една крадените коли, качиха се в своите, също крадени, но в чужбина, и се разпръснаха из града, за да се съберат след 24 часа в Мечата дупка, както наричаха бърлогата си. Япончик, Пас, Сенка Малкият и шофьорът тръгнаха бавно към търговския център на града, паркираха пред „Шератон“, прекосиха площада и влязоха в стрийптиз бар „Париж“ на „Солунска“. Щяха да изчакат сутринта. Носеха само личните си револвери. костюми, маски, тежките АК, взривните материали и парите бившите афганци щяха да скрият докато мине полицейската пушилка. Иззвъня спейсфонът.

— Япончик, Вадим Драч те безпокои.

— Кажи, Монгол.

— Няма следа от Нейфелд и Балагура. Нито в Ню Йорк, нито в Чикаго, нито в Атлантик сити! От Европа други полети за Източното крайбрежие няма!

— Какво искаш да кажеш, солдат? Разочароваш ме! Разчитах на теб като на себе си!

— Проверих летищата в Цюрих, Мюнхен, Берлин, Мадрид, Виена, Лондон, Париж, Будапеща и Прага! Борис и Марат не са купували бордни карти за Америка.

— Остават Лисабон, Белград, Стокхолм, Осло и Копенхаген, Монгол.

— Излишно лутане, Япончик. Взели са самолета от Цюрих за Атина. Предполагам, че отново са при вас!

— По-добре от нищо, Монгол. Ще ги потърся В София. Дръж под око „Кенеди“ и „О’Хеър“, ако случайно им скимне друго.

Япончик прекъсна връзката.

— „Братята на Йехова“ са някъде наоколо.

— Ще изпълзят на слънце — каза Пас. — Все някога… Влизаха в бара.

— Нямам търпение, Паша! Още утре цялата войскова наличност на лов за тези еврейски лайнари! И търси касата на Майкъл Чьорни. Без този ключ вратите към Оливия и Бесния са затворени!

Дива музика ги удари в ушите. Стриптизьорките се въртяха на железните оси, въпреки че беше празно и хладно като в гроб.

— Чьорт и утре е ден. Пие ми се, Павел… Ще се забавляваме в тази балканска клоака.

* * *

Теди набра кода на България, на София, на Ескадрона и зачака.

— Генерал Жаров, моля!

След десетина секунди чу:

— Командир на отделение 1113 слуша.

— Здравей, Козел!

Командирът мълча няколко секунди, после гласът му прозвуча бодро.

— Мараба, Теди. Къде си копеле смахнато?

— Далече, приятелю. Достатъчно далеч от шибания ти Ескадрон и достатъчно близко, за да ти прегриза гърлото.

— Що за кръвнишки мераци, Теди. Знам, че си в Атина, моето момче.

— Тогава знаеш повече от мен, Козел — младият скот се изхили. — Свикваш ли с новата маска?

— Имам ли друг избор, шампионе. Новото лице е като гърбицата — до гроб. Да не се обаждаш да ме каниш на погребението на Аркидяконо?

— Отдавна гние… чешкият гражданин Петър Мусил.

— Лека му пръст. Ще запаля една свещ довечера. Какво има, Теди? Едва ли се обаждаш да се осведомиш за здравето ми.

— Разбира се не, Козел, имам две сведения. Оценявам ги по десет хиляди всяко. Първото е важно за теб, второто за Япончик!

Козелът изтръпна.

— Да чуем информацията, момче. Ако е ценна, няма да се циганим за мангизи.

— Бива си я информацията, генерале. По обратния ред — Япончик търси Борис Нейфелд и Марат Балагура. Аз знам къде са, кога ще влязат в страната и как. It̀s worth! „Струва си цената!“ — както казват американците.

— Може би… Другата сделка?

— Синовете ти са в Синсинати, Охайо — „Лианър Рузвелт Колидж“ на „Дайанайсиз авеню“.

Сякаш господ беше отредил половината от времето на телефонните разговори по света да минават в мълчание. Паузи на страх, на любов, на мъка, на ярост, на отчаяние!

— Много ли ме мразиш, Теди?

— Аз съм над чувствата, Козел. Понятия родители, приятелство, любима жена — нищо не ми говорят. Предлагам бизнес, приемаш ли го?

— Да. Как ще си вземеш хонорара?

— Ще стигнем и до там… Аз съм в един бар, сам… Барманката има най-големите цици в града. Къде бях, в Атина май. На стереото се върти един стар хит на Billy Joe! „Honesty is such a lonely word!“ Знаеш ли го?

— Не, и не виждам връзката.

— О, има, Козел. Били Джоъл пее „Честност, каква самотна дума“ Не глупава, наивна, празна, отживяла, а самотна, генерале. Наистина, честността е самота, съвършената, библейската духовна пустиня.

— За какъв хуй са ти тия попски дивотии, Теди. Какво общо имат те с моите момчета или с шефовете на „Братството“?

— Прост човек си, Козел. Може да си най-големият снайперист в света и най-страшното корумпирано ченге поне на полуострова, но главата ти е празна. През ушите ти се разминават мусони и пасати като в открито море. Прегради никъде, никакви. Ясен ли съм?

— Да. Сега ми обясни смисъла на задълбочената си лекция.

— Нейфелд и Балагура, Козел, са перфектна стока. Ти ще предложиш главите им на Япончик и живота им на Алкалай. Пазарлъкът ще надхвърли сто бона в зелено, ти ще ми подхвърлиш една пета и някой друг ще откупи момчетата. Така ли ще процедираш, генерале?

Козелът отново онемя.

— Добра идея, Теди. Имаш ли начин да контролираш сделката?

— Не! Честността и аз сме двете най-самотни понятия в света.

— Ще трябва да приемеш на доверие сумите, които ще предложат Япончик и Алкалай.

— Ще помисля тогава. Забравих да ти кажа, че момчетата бяха в колежа „Лианър Рузвелт“. От теб зависи да се върнат обратно.

— Ще те убия… Теди! — изпъшка Козелът, но младият скот не му позволи да довърши ужасната си тирада.

— Не ме засипвай с празни приказки, Козел. Ще ти се обадя утре по това време. Искам двете цени. Ще ги обсъдим разумно и внимателно. И още нещо. Имаш двадесет и четири часа да намериш отговора на един въпрос, моЖе би най-ваЖният, генерал Жаров!

— А именно?

— Кой уби негъра Елтън ФоКс и Къде е трупът му. Самотният и честен отговор на този въпрос е пряко свързан със съдбата на децата ти!

Теди изключи. Козелът скочи разтреперан, плувнал в пот, но знаеше, ако не всичко, то поне по-голямата част от истината.

Бесният държеше синовете му някъде в Охайо чрез братята на Елтън Фокс и негърската мафия. Не знаеше нито в кой град на щата, нито кой е убиецът, нито къде е трупът.

* * *

— Императоре, Козелът е.

— Слушам те, генерале!

— Синовете ми са в плен на Бесния. Някъде в Охайо.

— Ти ли си разменната монета?

— Не. Братята на Елтън Фокс искат името на убиеца му и местонахождението на трупа…

— Бесният е пътник, Козел. Неадекватен и слабоумен…

— Кой друг знае подробностите?

— Асенси Уругваецът, Змеят и Маймунякът…, но както знаеш…

— Знам! — нервно го прекъсна командосът. — Друг?

Императорът се замисли.

— Може би, Мартин… Точно така, останаха Мартин и Бесният.

— Трябва ми веднага… Имам двадесет и четири часа за отговор.

— Бесният?

— Мартин!

— Не преди леталния край на шефа му!

— Аз имам срок…

— Не! Това е последната ми дума. Ударят ли камбаната на Бесния, аз лично ще ти дам слугата му. Поискай отсрочка сто часа, Козел. До тогава небето ще се изчисти!

* * *

— Г-н Алкалай, Пентхауз ви безпокои.

— За мен е удоволствие, генерале. Слушам ви.

— Познавате ли Борис Нейфелд и Марат Балагура?

— Да.

— Имам предложение да ги предам живи на вас или мъртви на Япончик. И двете цени подлежат на обсъждане.

— Искам ги живи, Пентхауз. Веднага! Какво ще струва услугата?

— Срам ме е, г-н Алкалай… Оценката е космическа. 500 000 долара.

Алкалай мълча повече от 15 минути. Козелът беше сигурен, че някъде в друго помещение разискват цената.

— Пентхауз!

— Слушам ви.

— Не можем ли да спестим половин милион долара?.

— Не е във възможностите ми, г-н Алкалай. При опит да оспоря откупа, „Братята на Йехова“ ще бъдат предадени на Япончик… Студени!

— Кой ви е говорил за това братство, Пентхауз?

— Посредникът на левантийската мафия, известна като „Лъвовете на Тива“.

След нова пауза шефът на КГБ каза:

— Не ми е известен такъв ъндърграунд. Какъв е етносът?

— Смесен! Ливан, Палестина, Кипър, Крит, турци-лази и ислямистите от егейска Македония.

— Цел?

— Засега пари, после власт!

— Ясно. Как да ви преведа сумата, Пентхауз?

— По Куриер в кеш, в копюри от 1 до 100.

Поредна пауза и:

— Изпращам личния си самолет и специален ковчежник! Посрещнете го утре в 14 часа на аерогара „София“. Представете се по документи!

— Разбира се!

— Поемате лична отговорност за Балагура и Нейфелд!

— Разчитайте на мен, г-н Алкалай! Ще задържа самолета сто часа. При обратния полет „Братята на Йехова“ ще бъдат на борда.