Робер Марто
Подмята мъртво птиче вятърът…

Подмята мъртво птиче вятърът и роши

пуха на тая кървава пихтия.

Отишло си едва излюпено, то няма

да види вече слънцето как грее; човчица

да пъха в човките питателни на своите родители —

непоправимото в живота му се случи.

Не ще го радват вече ни цветя, ни листи,

щом дойде ред в клонака да заскача. Вкусните

зрънца, които ще изрови, няма

да му напълнят гушката… Да гние,

да съхне — ето неговият дял. Не може с чиста

случайност всичко да се обясни: тук скрит е

особен смисъл; любовта ламти да властва

и в брачната — отворена и за чудовищата — стая.