Робер Марто
Едно дърво отчаяно ръце протяга

Едно дърво отчаяно ръце протяга към небето,

понеже цялото го е оплел бръшлян:

и виждаш как решено е на всяка

цена да вкопчи пръсти — в облак ли, в мъгла ли,

но нищо не улавя то и все неуловими

неща лукаво го обсебват и дълбаят,

кълват го от кората до сърцето, нямат милост

орляците скорци, които го връхлитат

и го превземат, и цвъртят, изстрелват свойте трели

най-вече привечер, когато слънцето потъва

и пада нощ… Дори когато всичко тук изчезне

и в мрака се стопи, все още тук ще бъде то,

преплело свойте мъртви клони със самия

всемир, тъй близо до изгрелите звезди.