Жан Мамбрино
Изоставен пост

Привлича пътят погледа като мишена.

Път като път. Но тоя е потеглил от сърцето

и бързо губи се в мъглите на настъпващия ден,

погълнат от безмълвното ехтене на раззинатата бездна;

дъхът, какъв гигантски дъх, в сърцето без

ухание; познавам този дъх със стапящи се в изгрева дървета,

и тия птичи крясъци от светове отвъдни сякаш.

Кой вика? Чува се как само страдащите ни тела жестоко скърцат

(окъпани от черно вдигащо се слънце).

Самотен изоставен пост и пътят по-нататък е препречен,

Гласът се връща: тая бездна в теб не е бездънна.

Сега, в сърцето ти, където времето го няма вече.