Ив Бонфоа
Осветеният листак

I

Казваш, бил застанал на брега отсреща?

Казваш, че те дебнел в края на деня?

 

Птицата в дървото на мълчанието бе пленила —

с песента си проста, ненаситна и безкрайна — нашите сърца

и отвеждаше след нея

всички гласове в нощта, където гласовете глъхнат

с техните реални думи,

с думите, раздвижени в листака,

за да позове отново и напразно да обикне

всичко, дето вече е загубено;

корабът висок, до горе с мъка натоварен,

цялата ирония отвлече все по-надалеч от бреговете ни —

той бе ангелът, побягнал от земята, пълна с лампи и огнища,

мамен от вкуса на пяната среднощна.

II

Гласът на чистата ирония в дърветата бе тоя глас,

на разстоянието, на смъртта,

на пукването на зората, надалеч от нас —

на неприето място. Пристанът ни беше

от черна глина. Никакъв сигнал

от корабен прожектор в тъмнината.

Започна всичко с тази песен на жестоката зора,

която и надежда е, и бедност.

 

Като че беше оран в твърда почва,

раздран, оголен миг,

когато чувстваш как желязото опира о сърцето на тъмата

и ето я смъртта под променливото небе.

III

Но в дърветата,

там, сред пламъка на плодовете, трудно различими,

мечът от червено и от синьо

здраво бе притиснал първата си рана,

мъка — и забрава после, падне ли нощта.

 

Ангелът, пристигнал късно, за да заживее тук,

се разкъса като роба сред клонака

и бедрата му от шума под фенерите

бяха сякаш че материя, движение и мрак.

IV

Ето я земята, мрачната земя, където трябва да живееш,

няма да откажеш камъните скъпоценни на престоя,

твойта сянка трябва да се просне между мъртви сенки

върху плочите, където идва и не идва никога денят.

 

Ето я зората на земята. Там, където под воала

на летлива сянка истина и светлина са скрити.

Но човек дори земята на изгнанието е обичал,

как е вярно само, че не може нищо любовта да победи.