Ив Бонфоа
Дъждовникът

I

И сега ти си вече в последната стая на лятото, Дув.

 

Един дъждовник пъпли по стената. И главата му на тих човек разпръсва там смъртта на лятото. „Живот, аз искам да се хвърля в тясната ти бездна — крясва Дув. — Пробягвай, суха мълния, по мойте устни, пронижи ме!

 

Обичам да се заслепявам аз, да се отдавам на земята. И не ща да знам в какви студени зъби ще попадна.“

II

Цяла нощ дървесна те сънувах, Дув, да мога по-добре на огъня да те отдам. Зелена статуя, съпруга на обелен ствол — по-силно да се радвам на главата ти пламтяща.

 

Гледайки под мойте пръсти как жаравата и устните ти спорят, аз те виждах как ми се усмихваш. Да, денят, едреещ в теб, ме заслепяваше с жарта си.

III

„Виж ме, виж ме, аз избягах вече!“

 

Дув, до тебе съм и те огрявам. Между нас е само каменната лампа, малкото спокойна сянка и ръцете ни, които сянката очаква! Ти — дъждовник изненадан — си се спряла неподвижна.

 

Изживяла оня миг, когато виждаш как най-близката ти плът превръща се в познание.

IV

И тъй, останали сме будни до среднощ, в самата нощ на битието. Някакъв шубрак назад се люшна.

 

Разкъсване потайно, чрез коя ли птица на кръвта кръстосваше из наште сенки?

 

В коя ли стая се прибираше, където ужасът на изгрева връхлиташе върху стъклата?…