Рубен Мелик
Ни слънце в извора си

Ни слънце в извора си взело ме, ни глина —

май дом за бъдния, отрупан с плодове

живот… В безкрая — как оттатък да премина —

жената влюбена със страст ще ме зове

 

за онзи жест, от мен несторен, тя — самата

най-прост достоен дар в света пределен. Ни

скала: за птицата, избистрила зората,

гроб, нито тяло, в мен живяло дълги дни.

 

Огрявам късните пространства пред оная

жена, обрекла ме от първия си час,

преди да знам в какво пространство ще блуждая

до края: любовта, която — мислех аз —

 

изтрива времето и хвърля ме в унила

забрава. Но да не забравям никой път

за болката, в сърцето думите ранила

и не убиваща — топяща мойта плът.

 

Да бъде чиста, щом тревожи тя сърцето

подобно отказ. Ти, в мечти унесен, без

да чувстваш друга страст в дома си нов, където

стените пукат — див пожар в изсъхнал лес,

 

о, смел мечтател! Но след пустите перони —

не се завръщай. Знай, за теб е твоят луд

живот в безумства и безплодните сезони

в студа под синьото ми слънце — вечен студ.