Андре Пиер дьо Мандиарг
Студена страна

Високо говорете зимата ни оглуши

шумът от стъпките които чувахме до вчера

край езерото заледено

сега отеква в спомена ни само

и нашият живот е вече тъжно ежедневие

зад бялата стена на заледените прозорци.

 

Снегът от седмици вали

кафето въглищата са от ден на ден по-малко

и всеки ден е все по-къс

и утрото по-лошо от отминалата вечер.

 

Дори и спомените губят се в догадки.

 

Гладът студът прогониха елените от зимната гора

и вече те из селото се мяркат

един до каменния кръст е рухнал

с раззината уста глава извърнал

свирепото лице на нашата любов.

 

Не чувате ли вълците как вият тази вечер

дордето край оборите вън дръзко обикалят?

В огромните огнища огънят гаснее

и кучетата с опрощаващ взор ни гледат

с такава доброта

че чак сърцето ти се свива.

Не чисти никой стъпалата вън пред пруста.

 

В самозабрава зимата вилнее

снегът се сипе скреж връз скреж се трупа

и ние остаряваме полека.

 

По-тихо говорете вече няма нужда да ни чуват

по пътя скоро Каменният гост ще дойде.