Димитър Подвързачов
Жаба и вол

Сред локвата, във малката речица,

бе седнала на припек жаба кекерица.

                Опулила очи

        към топлите лъчи,

тя гръмовито кряскаше: ква-ква!

И с отбор свои жабешки слова,

унесена дори във творческо блаженство,

        възпяваше — не слънцето благато,

                ни чудно хубавото лято,

        а собствените свои съвършенства

        и дивното, божественото блато.

И тъй говореше на своята съседка:

        — Я погледни ме, госпожа —

        това не е ни басня, ни лъжа:

        нали за мрамор и за четка

                ме бива,

защото съм нечувано красива?

Ти виж, какви очи! Какви нозе!

И талия, и пъстра, влажна кожа!

Аз чудя се, отгде се просто взе,

                по воля Божа,

такава красота, и ум, и грация —

        единствено за нашта нация!

Ти знаеш ли, аз четох неотдавна

        оная приказка безславна

за вола — жрец презрян на труд и пот,

        тъй грозен, глупав, свит, нищожен,

        по ум — същински идиот,

        по изглед — просто невъзможен, —

че той веднъжки се наел без страх

със жабата, горкия, да се мери!

        Ха-ха! Да си умреш от смях!

И що направил? Почнал да трепери,

        да се надува, перчи и кокори —

дано на жаба уж да се престори!

Надувал се, ха-ха-ха, докато накрай

се пук…

        Но в тоя миг — без тя да знай —

        наистина там волът сам нагази,

        огромен, тъжен, морен, жаден…

        и — равнодушно-безпощаден —

                без никаква дистанция да спази,

        той нашата ораторка-квакачка

        със тежката си стъпка просто смачка…