Лизелоте Велскопф-Хенрих
Харка — синът на вожда (5)

ЧУЖДЕНЕЦЪТ

Когато през следващите дни Мечата орда продължи пътя си, раните на мъжете бяха станали още по-чувствителни и още по-болезнени, отколкото по време на възбудата от боя и непосредствено след възторга от победата и последвалата умора. Нощната почивка сякаш беше вдървила крайниците. Матотаупа забеляза, че не можеше вече да направлява с раненото си бедро своя жребец така леко, както по-рано, а Летния дъжд беше съвсем негоден за борба, с мъка се държеше върху гьрба на коня. Четирите празни места, който смъртта бе оставила в бойните редици на дакота, можеха да бъдат запълнени едва след няколко години.

Мнозина от мъжете и момчетата отново бяха разпратени на всички посоки като съгледвачи, защото не беше известно какво щяха да предприемат победените пани. Може би те бяха изпратили свои хора в разположената далеко на юг своя родина, за да извикат и другите биваци да им помогнат да отмъстят и се отбраняват. Съгледвачите на Мечата орда бяха разпратени едновременно като бойни и ловни следотърсачи, защото колкото и да беше необходимо да окажат съпротива па пани, още по-належаща и все по-належаща ставаше нуждата от ловна плячка за гладуващите стомаси. Придвижващите се все напред и напред хора бяха обладани от двойно безпокойство, ала никой не даваше израз на чувствата си.

Вятърът отново бръснеше над тревите, които се огъваха под напора на неговата сила. Далеко на запад Скалистите планини се очертаваха все по-ясно. Когато на третия ден Мечата орда отново стигна до един поток, той вече беше по-широк, по-дълбок и по-силен от всички рекички, които бяха срещали досега по пътя си Върховете на Скалистите планини, които ограждаш на запад покритото с трева високо плато, все още носеха своите блестящи снежни корони, ала снегът навярно беше започнал да се топи и на най-високите места. Харка разглеждаше силно течащата, буйна вода, която сега, през пролетта, изпълваше коритата на реките и напираше по високите брегове. Тя беше жълта и мътна и там, където някой довлечен дънер се спреше залутан на стръмния бряг и препречеше пътя на вълните, започваше силно да бучи.

Преселническата колона трябваше да прекоси този превърнал се в река поток, ала за това беше необходимо да намерят брод. Хавандшита, старецът, който през своя дълъг живот беше познал много прерии, реки и гори, изглежда, че знаеше сигурно откъде могат да минат. Той поведе Мечата орда заедно с шатрите нагоре по реката. След два часа намериха брода. Тук ниските възвишения, които се точеха редом с реката, се разделяха, така че реката течеше почти двойно по-широка и по-спокойна, и тук-таме от водата се подаваха няколко пясъчни прагове.

Матотаупа слезе от коня си, кимна на Харка да се приближи и му даде да държи жребеца. Той сам, с копието в ръка, тръгна заедно с Хавандшита да намери път през реката. При това мъжете не сметнаха за необходимо да свалят дрехите си. И да се намокреха кожените им панталони над коленете, те пак щяха да изсъхнат, а индианците умееха да щавят кожите така, че да не се втвърдяват.

Преди всяка стъпка, която правеха във водата, двамата вождове издаваха копията си напред и изпробваха с тях дълбочината и силата на придошлата река. Когато я прекосиха, те се посъветваха нещо на отсрещния бряг. После се върнаха обратно през брода и дадоха на всички заповедта да минат реката през същото място. Опънатите между боровите колове кожени постилки, които конете влачеха след себе си, бяха закачени на такава височина, че да не могат да се из-мокрят от стигащата до коленете вода. Предпазливо и внимателно водеха жените товарните коне направо през брода, докато момчетата оставиха конете си да полудуват във водата и да се поосвежат. Когато краят на преселническата колона достигна южния бряг на Северна Плата, мъжете, които вървяха начело, се спряха и веднага всички ездачи застанаха на място. Предадено бе нареждане да разтворят шатрите тук, на брега на реката, за настъпващата нощ. Това учуди всички, понеже слънцето грееше още високо на небето, но сигурно имаше сериозно основание да се даде такова нареждане. Никой обаче не беше доловил предупредителен вик на съгледвачите и Харка, който се намираше в средата на колоната, не беше видял да се връща никой от разпратените следотърсачи. Може би пък той не беше забелязал това поради хълмистата повърхност на южния бряг на реката.

Така или иначе, все щеше да се разбере какво бе накарало вожда да вземе такова решение. Всички се подчиниха мълчаливо на заповедта му. Никакви въпроси, никаква суматоха. Жените потърсиха удобни места край брега за разпъване на шатрите, като съблюдаваха при подреждането им типите на вожда и на Хавандшита да останат посредата.

Харка свика членовете на Ордата на младите кучета и ги отведе до брода, където момчетата можеха да се кьпят без никаква опасност. Наистина водата беше ледено студена и това намаляваше малко удоволствието, защото всички бяха много гладни и мръзнеха по-лесно от друг път. Затова и момчетата скоро се върнаха в шатрите.

Харка продължи да се разхожда сам. Заобиколи бивака и се зае да разучи следите. По пътя си срещна Щонка, който тъкмо се връщаше от дежурството си като съгледвач. Харка погледна въпросително момчето. Той предполагаше, че някой от съгледвачите навярно се е върнал незабелязано от другите и е предал на вожда някакво съобщение. Може би Шонка беше този някой?

Момъкът срещна изпитателния поглед на Харка.

— Какво ме зяпаш така? — попита той.

— Няма за какво да те зяпам — отвърна хладно Харка и сведе поглед.

— Добре ще бъде да престанеш да ме зяпаш. Инак би могъл да видиш неща, които няма да ти харесат.

— Аз се старая да държа очите си отворени, за да гледам, и няма значение дали това, което ще видя, ще ми хареса, или не. Важното е, че не ходя по земята заспал.

— За малките кучета е добре да си лягат рано — подигра го Шонка.

— Аз съм Младо куче, но не съм малък.

— Можеш да си лягаш, когато искаш, но ще трябва рано да ставаш.

— Момчетата дакота всякога правят така.

— Ако се успиваш, аз мога занапред да те будя.

— Какво току ми говориш за спане, Шонка? Сега е пладне.

— Ти сам започна.

На Харка този разговор не беше приятен. Той имаше чувството, че Шонка знае повече, отколкото казва, и че това, което Шонка знаеше, не беше нещо добро. Шонка си играеше с желанието на Харка да разбере и Харка си даде сметка, че беше проявил слабост, издавайки това си желание чрез погледа си.

— И така да е, нека аз да съм започнал, но нима ти трябва да повтаряш всичко подир мен? — каза прене брежително той.

Шонка изпръхтя и продължи нататък, без повече да се интересува от Харка.

Момчето изведнъж се почувствува само и му прилоша като на ранен, изгубил много кръв. Той сам не знаеше какво изпитва човек в такъв случай, но така мислеше. Отдалечи се от мястото, където беше разговарял с Шонка, и се запъти към бащината шатра. По-добре беше никой да не го види, защото той имаше чувството, че е претърпял поражение, макар последната дума да бе негова. Тихо се промъкна през отвора на шатрата и влезе навътре. Тъй като нямаше желание да върши нещо, той се излегна върху една бизонова завивка впери поглед към отвора на върха на шатрата, откъдето излизаше димът. Освен него в шатрата нямаше никой друг. Не мина много време обаче и вътре влезе Уинона. Тя седна до своя по-голям брат, разплете една от дългите си плитки и я сплете наново. Харка я наблюдаваше. Тя почувствува доброжелателния му поглед и от своя страна погледна замислено брат си и най-после каза:

— Шонка и майка му ще се пренесат в нашата шатра. Защото той няма вече баща, а ние нямаме майка, пък за Унчида работата е много — докато аз още не съм пораснала.

— Виж ти. — Харка оправи една гънка на кожената завивка. — Кой ти каза това?

— Унчида. На нея го е казал баща ни. Ти също трябваше да го чуеш, ала те нямаше тук.

— Не съм бил тук?

— Не, не беше тук.

Децата млъкнаха. Всяко се опитваше да отгатне какво мисли и чувствува сега другото.

В основата си всичко беше съвсем естествено и в реда на нещата. Всички хора на племето за зло и за добро трябваше да прекарат заедно суровия живот и всеки помагаше на другия. Естествено съществуваха лични симпатии и неприязнени чувства, ала те почти нямаха никакво значение за живота на цялото племе. Делата и постъпките се определяха от произхода им и от ежедневната нужда.

Затова Харка не каза нищо повече. Шешока, вдовицата на Белия бизон, който преди беше мирновременен вожд на Мечата орда, се преселваше заедно със сина си в шатрата на Матотаупа, бойния вожд, който беше изгубил жена си от страшното мацаваки на пани. Всичко беше съвсем естествено и в реда на нещата. Никой нямаше да се учуди на това. Всеки боец и всяка жена щяха да одобрят това решение. Шешока не беше особено умна, не беше и хубава като майката на Харка. Ала тя беше работлива и скромна жена. Тя всякога щеше да се подчинява на Матотаупа и Унчида.

Когато стигна в мислите си дотук, Харка каза:

— Ние си имаме Унчида.

Сестричката въздъхна дълбоко.

— Това е вярно. Ние си имаме Унчида.

Харка продължи да размишлява. И така, неговият баща и вожд на дакота поемаше задачата да възпита Шонка като добър боец на Мечата орда. Отсега нататък Шонка щеше да бъде в шатрата като по-възрастен брат на Харка. Всъщност и братята в шатрите изпробваха помежду си смелостта, самообладанието, силите и сръчността си. Харка реши да потисне дълбоко в гърдите си своите чувства, но все пак да докаже на Шонка, че той, Харка, наистина е Младо куче, но в никакъв случай не е малък. Той се огледа в шатрата и си помисли къде да разположи занапред постелята си. Реши — край входа. Всякога беше добре човек да може да излиза и да влиза колкото е възможно по-незабелязано и по-спокойно.

Чак сега Харка видя, че Уинона плаче безшумно.

— Къде е Харпстена? — попита той, за да накара момичето, което все пак не беше малко момиченце, да заговори и да се разсее. Уинона преглътна.

— Отиде оттатък да помага на Шешока в прибирането.

— Тъй, отишъл е оттатък.

Харка каза това като на себе си и остана на мястото си. Той няма да иде оттатък. Уинона също не беше отишла. Какво му трябваше на Харпстена да се бърка в женските работи? Много по-важно беше например да се разбере защо бивакът се беше разположил посред бял ден тук, край реката. Вождът сигурно беше получил от съгледвачите някаква новина, за която никой още не говореше. Другояче не можеше да се обясни решението му.

Харка отново излезе от шатрата. Загледа се как Шешока свива шатрата на Белия бизон. Вещите, трофеите, оръжията, завивките, посъдините вече лежаха подредени и приготвени да ги пренесат. Харка не искаше да даде да се разбере, че изобщо беше спрял дори за миг вниманието си върху тази гледка. Помисли си къде ли би могъл да намери в момента Четан и се запъти към конете. По време на битката с пани кафявият кон на Четан беше леко ранен като господаря си и понеже Харка добре познаваше Четан, беше убеден, че сега, докато почиваха край реката, приятелят му сигурно се грижи за коня си.

Предположението му беше вярно. Той намери по-възрастния си приятел при кафявия мустанг. Харка се престори, че идва да види собствения си кон и после уж случайно се приближи до Четан. За него поне не беше необходимо да измисля дълги заобиколни въпроси и пак да не получи в края на краищата никакъв отговор.

Четан много лесно можеше да си представи, че Харка иска да разбере защо техните бойци се бяха спрели на бивак посред бял ден. Момъкът седна с подвити крака в тревата като бойците, когато се канеха да запалят съвещателната лула, и Харка веднага последва примера му.

— Ти си водач на Младите кучета, Твърдокаменни Харка Убиецо и а вълци — започна Четан, — и затова ще научиш от моята уста какво се случи и защо нашата колона не продължи пътя си. Причината е следната: нашите съгледвачи отново откриха следа! — Четан пак замълча, за да разпали още повече напрежението, което се четеше в израза на Харка. — Тази следа — продължи след това той — е следа на ранен човек, който куца, а понякога се виждали и следи от кръв. Отпечатъците са били твърде дълбоки, сякаш раненият е носил някаква тежест, товар или човек. Веднъж, почивайки за малко, той е оставил нещо на земята, може и да го е загубил, защото то е било малко и за него не би представлявало трудност да го вземе със себе си. Това е една съвсем малка торбичка, украсена с миди. Подобни миди нашите хора не са виждали никога досега. Това не са обикновените миди за украса. Хората на пани, казва Хавандшита, не притежават такива миди и макар че мидите преминават надлъж и нашир от ръка на ръка през всички племена на червените мъже, и старият Хавандшита също никога досега не бил виждал подобни миди.

— Значи, те са били притежание на някой бял човек?

— На един човек, който е вървял бос.

— Бос? Нито белите, нито червените мъже ходят боси. И нашите мъже проследили ли са непознатия?

— Да, но много внимателно, защото, макар и да ходи бос, той може да е заклинател и да притежава мацаваки.

— И намерихме ли го?

— Още не. Но тъй като той се придвижва съвсем бавно, нашите съгледвачи сигурно вече са го настигнали. До вечерта и ние тук в бивака ще знаем кой е той и откъде са тези миди.

— И заради тази тайнствена следа ние спряхме тук? — Да.

— Тъй било, значи.

Понеже Четан, изглежда, сметна разговора за — приключен, Харка се изправи. Узнало новината, момчето реши до вечерта да не се мярка повече в бащината типи, а да си намери работа някъде другаде, докато заловят непознатия и го доведат в бивака.

До настъпването на вечерта оставаха още около шест часа. Харка свика Младите кучета и всички насядаха в кръг на брега на реката. Когато кафявокожите момчета се разположиха, Харка им съобщи, че трябва да решат какво още имат да свършат през останалите часове на деня. Нямаха вече голямо желание за игра. Момчетата бяха гладни, някои чувствуваха умора от глад, други бяха загубили бащи и братя в боя. Харка предложи да отидат да ловят риба и всички се съгласиха. Не беше трудно да си доставят въдици, защото край реката растяха достатъчно върбалаци, откъдето момчетата си отрязаха дълги пръчки с ножовете, тъй като реката беше заляла бреговете, те трябваше да нагазят във водата. Трима изтичаха при стадото с конете и донесоха от мустангите с най-дълги опашки дълги косми, от които навързаха конци за въдиците. Десет момчета търсеха стръв — насекоми и червеи.

Когато тези приготовления бяха привършени, Харка и двамата му „заместник-вождове“ избраха местата за риболов и всички ги заеха.

През следващите няколко часа Младите кучета се превърнаха в сериозни, мълчаливи рибари, които умело размахваха въдиците и прехвърляха стръвта над водата. От време на време някоя риба подскачаше и клъвваше. Бойците и жените, които ги наблюдаваха, се усмихваха одобрително.

Когато слънцето потъна зад далечната планинска верига и вечерният вятър повя над реката и ливадите, бързо стана студено и тъмно. С едно изсвирване Харка свика ордата си. Младите въдичари надойдоха с улова си. Нахвърляха накуп всички риби — и големите, и малките. Не бяха много, но не и малко за късото време, през което момчетата бяха ловили. Обикновено дребната плячка оставаше за онзи, който я беше уловил, но тъй като сега храната беше съвсем малко, момчетата смятаха, че е съвсем естествено вождът да реши как да се разпредели рибата. Харка отиде да потърси баща си.

Видя го още щом се приближи до бивака. Матотаупа, който сам беше отишъл на разузнаване, токущо се бе върнал и бе оставил оръжието си в шатрата, знак, че не ги застрашава никаква близка опасност. Той тъкмо излизаше от своята типи, отправил се нанякъде, и то по посока на реката, навярно с намерение да погледне какво правят младите рибари. Щом Харка му разказа с няколко думи за какво го търси, той веднага тръгна с него, за да види купа риба. Позамисли се, навярно пресмятайки дали всяка шатра ще може да получи по една част, и нареди уловът да се разпредели поравно. Момчетата бяха горди, че погледнаха така сериозно на техния улов, та да го разпределят между всички, както правеха само при голям лов на бизони.

Харка се върна в бащината шатра с две риби. Веднага забеляза, че вътре нещо се беше променило. Подът беше покрит с двойно повече завивки, а в дъното на шатрата бяха подредени повече паници, отколкото досега. В средата проблясваше червеникаво жарта, грижливо покрита с пепел. Триножникът от постелята на Харка стоеше вляво от входа, там, където той сам го беше избутал. Той установи това със задоволство и се ослуша да долови тихите шумове в шатрата: шепота между Уинона и Харпстена и между Унчида и Шешока. Унчида млъкна и се приближи до огнището, за да поеме двете риби от Харка. Излезе с тях отвън и ги изчисти, а кучетата започнаха да се карат за малкото изхвърлени вътрешности. После бабата изпече по-голямата риба на шиша и когато в шатрата се разнесе миризмата на печена риба, Шонка също влезе вътре. Двете жени, момичето и трите момчета седнаха край огъня и всеки получи парче риба и малко горски плодове, които Унчида и Шешока бяха извадили от своите запаси. Когато се нахраниха и прибраха грижливо посъдите настрана, всички, освен Унчида, се отдръпнаха по ъглите. Влезе Матотаупа и майка му опече втората по-малка риба, която той бързо изяде.

В племето дакота нямаше обичай да пращат децата да си лягат. Те трябваше да стават с изгрева на слънцето, и без това през деня се изморяваха достатъчно, та вечер бързаха да се мушнат под завивките. Тъй стана и днес. Жените и децата се настаниха в постелите си. Харка се погрижи на входа да остане малък отвор, през който виждаше част от озарената от лунната светлина ливада чак до отсрещната шатра. Зад шатрата шумолеше реката. Следотърсачите все още не бяха довели в бивака непознатия човек, за чиято следа му беше разказал Четан.

Матотаупа отново излезе от своята типи и Харка го видя да стои един миг навън. Вождът стоеше спокойно, сякаш очакваше някого, с когото се е уговорил от преди. Той беше отпуснал тежестта на тялото си върху десния крак. Левият крак сигурно още го болеше от ръгването с ножа по време на боя. Освен панталоните с гамаши той беше облякъл и кожената си дреха, значи, не очакваше бой. На бой мъжете всякога отиваха голи до кръста. На темето му висяха орловите пера, мушнати под завързаната около главата му змийска кожа. Харка гледаше баща си. Колко едър и як беше той! По-едър от останалите мъже, които също бяха доста високи, нито един не беше по-нисък от един метър и деветдесет сантиметра. Раменете на вожда бяха малко по-широки, ръцете му — Харка знаеше това — по-сръчни и по-мускулести, отколкото на повечето от техните бойци.

Не беше лесно да се намери мъж, който да победи Матотаупа в бой, защото вождът умееше и да се цели добре е лъка, и да хвърля силно копието си. Той беше убил главатаря на пани и неговия най-силен боец. Харка обичаше баща си и се гордееше много с него. Забрави лекия шум от дишането на Шонка и Шешока в дъното на шатрата и заспа. Искаше да спи, за да се събудя със свежи сили, когато следотърсачите най-после щяха да доведат непознатия човек, собственика на странните миди.

Харка спа дълбоко.

Когато се събуди както винаги на развиделяване, вождът още не се беше върнал в шатрата. Харка веднага изскочи навън и изтича към мустангите, за да разбере кои от мъжете не се бяха върнали още с конете си. Както очакваше, завари там Четан, който навярно беше останал да спи край коне си. Двете момчета се поздравиха, огледаха се в утринната тишина и проследиха с поглед смяната на постовите.

— Ти смяташе — каза след това Харка, — че нашите следотърсачи ще доведат чуждия боец още през нощта в бивака ни. Но те не успяха да го сторят.

— Ъглите на устните на Четан потрепнаха леко.

— Те не успяха да го сторят. Защото не са могли.

— Кой ги е спрял да го сторят?

— Ама че умно питаш! Че кой ли пък може да ги е спрял?

— Пани?

— Точно те. Те са ни отнели непознатия човек.

— Видели ли са нашите хора това?

— Видели са следите.

— И сега?

— Група от хората на пани лагеруват южно от нашия бивак. Без жени и деца. Те танцуват танца на бизоните. — Четан се накашля.

— И ако бизоните дойдат?

— Ще се борим с пани за правото да ловуваме.

— Хау.

С утрото, в ранните часове на което Харка и Четан водеха този разговор, се заредиха тежки дни за Мечата орда. Част от мъжете ходеха на смени да търсят следи, другите Хавандшита викаше последователно да се включват в „танца на бизоните“, който трябваше да призове бизоновите стада да насочат пътя си към тези места. Включваните наново и наново в танца се събираха на поляната пред шатрите на вожда и на заклинателя, украсени с плячкосаните бизонови рога, и се движеха, тъпчейки в кръг, като пееха непрекъснато:

„Добри духове, пратете ни бизони, бизони, бизони, бизони, бизони, бизони ни пратете, добри духове!“

Танцът беше уморителен. Монотонният, непрекъснато повтарящ се припев се набиваше в мозъците на слушателите, така че те не можеха да мислят за нищо друго освен за „бизони, бизони, бизони!“, докато гладните им стомаси къркореха същата мелодия. Въздухът наоколо сякаш крещеше „бизони!“, реката бълбукаше шумно същата песен.

Това продължи един ден, една нощ и още един ден. Танцьорите и съгледвачите, и жените, и децата изгладняваха все повече и жените започнаха да ловят кучета от стадото, за да ги колят. За хората на дакота месото на угоени кучета беше добра гощавка, но сега никое куче не беше угоено, всички бяха слаби и жилави. Кучетата също станаха недоверчиви и много от тях избягаха, за да търсят сами плячка сред прерията, като предпочитаха да не рискуват живота си заради жалките остатъци, които получаваха от шатрите.

„Добри духове, пратете ни бизони, бизони, бизони, бизони, бизони, бизони ни пратете, добри духове!“

Когато напевът на танцьорите се носеше вече пети ден над поляната сред бивака и шатрите бяха пропити от него, а стомасите получаваха за смилане само жилаво кучешко месо и кучетата, доколкото още бяха останали живи, бяха избягали почти всички, обитателите на бивака гледаха тъжно в припадащата вечер и над мръсните води на реката, от която децата поне всеки ден все още донасяха със своите въдици по няколко риби. Следотърсачите отникъде не съобщаваха за така чаканите бизонови стада; пеенето и танцуването през дългите дни и нощи не беше дало още резултат, но беше изхабило доста сили. Хавандшита, заклинателят, вече не се вестяваше пред хората. Седеше в затворената си шатра и „разговаряше с духовете“!

Какво да се прави? Дори Младите кучета се съвещаваха помежду си. През зимата бизоните пасяха на юг, през пролетта отново се изтегляха на север. Те трябваше да дойдат, нали всяка година досега бяха идвали! Но стадата не идваха. Бяха се изтеглили на юг, всички разбираха това. Всички си спомняха за големия есенен лов, който беше донесъл добра плячка на Мечата орда. Но сега зимата беше вече минала, месото беше изядено, а бизоните не се връщаха. Пани също чакаха бизоните, ала стадата не идваха.

„Добри духове, пратете ни бизони …“

Инак ще трябва да измрем от глад, мислеше си всеки. Ала никой не го споменаваше в песента си. Да тръгнат на юг подир бизоните, щеше да бъде истинско самоубийство. Защото на юг беше разположен военният лагер на пани, а те също пееха:

„… пратете ни бизони, бизони, бизони …“

Харка добре виждаше, че баща му не само слабееше като всички останали от племето, но бе станал и по-сериозен, говореше още по-малко от друг път, а накрая съвсем помрачня. Той вече почти не си даваше почивка. Отново и отново се включваше в редиците на танцуващите, за да издига своя зов към Великия дух като вожд, като първенец, като носител на бизоновата украса с рога и бяла хермелинова кожа, като най-добрия и най-заслужилия ловец на племето, мощният му глас кънтеше над всички останали:

„… пратете ни бизони, бизони, бизони …“

Ала бизоните не идваха.

Запасите, с които разполагаха членовете на Мечата орда, се разпределяха най-строго. Сега децата от ранно утро до късна вечер обикаляха със своите въдици ту по течението на реката нагоре, ту по течението надолу, за да донасят поне риба в шатрите. Ако бизоните не дойдеха скоро, трябваше да се предприеме някаква отчаяна стъпка. Често, докато стоеше мълчаливо с въдицата в ръка на брега, или нагазил във водата, Харка вдигаше поглед на запад към планините. Там сигурно имаше гори, а в горите сигурно имаше дивеч. Може би вече беше необходимо да се изкачат нагоре по течението на реката към планините, които никой не познаваше и в които навярно живееха чужди и неприятелски племена, както в южните прерии. Ала ако щяха да се изтеглят в планините и горите, те можеха да си останат и в Черните хълмове, пък и дребният дивеч никога не можеше да изхранва дълго едно ловджийско племе.

„Бизони, бизони, бизони …“

През един от тези дни Харка лежеше на едно малко възвишение, скрит в тревата, без да чува шумовете на летящите край него насекоми, вперил поглед на юг със същото силно напрежение, което беше обхванало всички в бивака. Той чакаше приятелят му Четан да се върне от разузнавателния си обход. Обикновено не пращаха младежите, които още не бяха приети в редиците на бойците, като съгледвачи срещу врага, ала в бивака бяха останали твърде малко мъже и затова и момчетата трябваше отрано да се наемат с опасни задачи. През тези тревожни дни Харка се привързваше все повече към своя по-възрастен приятел, който беше за него пример и в същото време най-сигурният и добър източник на сведения. Слънцето залязваше. Песента на бизоните се носеше безспир над голата, безжалостно гола и безжизнена прерия. Бученето на реката се усили, снежните води се свличаха бурно от планините и водата се покачваше.

Харка знаеше всичко това и все пак не мислеше за него. Той очакваше Четан и мислеше само дали приятелят му ще донесе някакви новини.

Когато слабият момък се върна през първия, осветен от звездите нощен час, той се спря за малко при Харка, както се бяха уговорили. Харка веднага забеляза, че в движенията на Четан имаше нещо припряно, което, означаваше повече от обикновена забързаност.

— Ти си още момче — промълви момъкът на Харка, — ала трябва да го знаещ: мъжете на пани не пеят вече песента на бизоните. Те имат месо.

Харка сам не знаеше какво почувствува при тези думи; сякаш се изплаши.

— На лов ли са били?

— Не са били на лов, ала имат месо. Сега Харка наистина се изплаши.

— Как?

— Те накладоха огън и пекат. Старата антилопа изтича преди мен и сигурно вече е в шатрата на баща ти, за да му съобщи всичко.

Старата антилопа беше най-бързият бегач на племето. И баща му, и дядо му са били най-бързите мъже на своето време, а Старата антилопа вече имаше измежду тримата си синове един на име Младата антилопа, който въпреки петте си години тичаше по-бързо от седемгодишните момчета на племето. Естествено беше Старата антилопа да е стигнал в селото преди Четан и по този начин Матотаупа, вождът на племето, беше научил новината преди сина си Харка.

— Четан… кой е дал месото на хората на пани?

— Тайна.

— Великата тайна?

— Не знам.

— Бизоново месо?

— Бизоново месо.

За първи път през всичките тези дни на гладуване Харка почувствува истинска слабост. Бизоново месо! Убийците на неговата майка ядяха бизоново месо, апетитни печени филета, мозък, дробчета! Те кусаха възвръщащата силите, насищаща месна супа — те, убийците! …

— Четан, как мислиш? Ще се бият ли нашите мъже? Колко бойци имат пани?

— Почти стотина.

— Стотина.

— Стотина! Това означаваше три пъти повече от техните.

Четан не искаше да се бави повече. Трябваше да отиде в бивака, за да докладва. Харка изтича заедно с него в бащината типи.

Матотаупа беше накарал да запалят огъня в огнището насред шатрата и пробягващите светлини на огъня озаряваха сега неговото лице и Летния дъжд. От червеникавия отблясък сенките изглеждаха още почерни. Харка се примъкна в дъното на шатрата при Унчида, Шешока и децата, към които сега се числеше и Шонка. Той изслуша съобщението на Четан, което отново го възбуди силно, и наблюдаваше лицата на двамата вождове, които седяха един срещу друг край огъня и гледаха мълчаливо. Харка долавяше, че двамата мъже са достатъчно отчаяни и измъчени и биха влезли в бой за храна, ако е необходимо дори и срещу превишаващия ги неприятел.

Но откъде бяха взели пани месо, те явно също не знаеха. Бяха разбрали само от съгледвачите, че в бивака на пани дошли част от техните бойци, и то от юг, те им донесли месо, увито на пакети от бизонова кожа.

— Мъжете на Мечата орда ще имат съвет — каза Матотаупа и това означаваше, че за тази вечер нямаше да се решава нищо друго. Защото общ съвет можеше да се насрочи само за идващото утро.

Харка се мушна като жените и останалите деца в постелята си, ала не можа да се успокои. Сега да имаше едно мацаваки, той щеше да хвърли в ужас през нощта стоте въоръжени с лъкове и стрели пани, той сам! Едно мацаваки! Все по-дълбоко се загнездваше в него желанието и той не можеше вече да се освободи от тази мисъл.

Не можеше да стои повече в шатрата. И без това постелята му беше до изхода, така че никой освен Унчида не забеляза как Харка се измъкна навън.

Отначало момчето не отиде много надалеко. Направи само няколко крачки до шатрата на заклинателя и се спря пред нея. На един дълъг прът пред Заклинателската типи, сред тайнствени маски и изсушени животински кожи се полюшваше мацаваки, което беше убило майката на Харка и което Харка беше взел плячка и после бе принесъл в жертва. Той нямаше право да си го вземе. Дори не биваше подобна мисъл да му мине през ума. Харка стоеше и гледаше втренчено полюляващото се мацаваки.

После изтича от бивака навън, за да сложи в ред мислите си сред мрака и самотата. Прекоси брода на реката под погледите на съгледвачите и навлезе с мокри и студени крака на север в прерията. Там не бяха изпратени постови, тъй като смятаха, че е достатъчно да наблюдават широката река откъм южния бряг. Никой не извика на Харка да се върне назад. Постовите знаеха, че синът на вожда действува всякога смело и същевременно разумно. Така момчето можеше само да определи пътя си.

Въоръжен със своя нож, Харка се придвижваше нагоре по течението на реката. Около него цареше пълна тишина. Над целия бивак и околността му беше легнало мълчание, откакто с настъпването на нощта мъжете бяха прекъснали безрезултатния танц на бизоните. Само реката пееше своята монотонна песен, прекъсвана от време на време от по-силния плисък на водата.

Когато нощният вятър изсуши кожата на Харка, той си потърси местенце за почивка, наблюдение и размишление. Скри се много добре в тревата, дори си приготви шапка от треви, за да може да вдига главата си незабелязано, и после реши да прекара нощта сам. Тъй като трябваше да бъде много внимателен сред пустошта, той беше принуден да мисли за друго, а не за своето мацаваки, пък и сам искаше да насочи мислите си другаде. Бореше се храбро срещу глада и умората. Искаше да постави сам себе си на изпитание, за да види доколко умее да се владее.

Ако се съдеше по звездите, вече наближаваше полунощ. Неочаквано Харка забеляза нещо, което му направи впечатление. На север от него на една ниска поляна няколко високи треви се раздвижиха срещу вятъра. Причината за това можеше да бъде само някое животно или човек. Харка обаче не беше дочул никакво шумолене. Живото същество трябва да беше много похватно и да се придвижва съвсем леко. Момчето насочи напрегнато поглед. Не можа обаче да види нищо повече. Затова предположи, че живото същество все още стои зад тревите. Може би някое животно беше построило там жилището си. А може би някой човек се беше спрял там.

Какво да предприеме?

Харка често беше ходил с баща си на лов и се беше научил на търпение. Зачака. Повдигна малко глава, за да може да вижда по-напред, но стори всичко така бавно и така внимателно, че издигането на венеца от треви на главата му едва можеше да се забележи сред останалата трева, И тогава той леко потрепера от изненада. Близо зад стръковете трева, които се бяха раздвижили съмнително, забеляза човешки крак, малък крак, като на момче, обърнат така, сякаш момчето лежеше по корем на земята, с глава, скрита зад туфата високи треви.

Нима някое от Младите кучета се беше осмелило да дойде дотук, за да поиграе на война с вожда на Ордата и да го надхитри? Тогава той скоро щеше да разбере, че Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци лесно може да се справи с него. Пани не можеше да бъде, зашото, макар индианските момчета да се ползуваха с голяма свобода, все пак не можеха да си позволят да се приближават дотолкова до неприятелски бивак.

Харка реши да не привлича вниманието на постовите, а да действува сам. Реши да заобиколи и да изненада непознатото момче. Предстоящото приключение го възбуждаше силно.

Изтегли се, както го бяха учили, безшумно като змия в ниската падина зад високата полянка. Когато предположи, че се е измъкнал от зрителното поле на непознатото момче, той започна да се движи по-бързо и внимаваше само да не предизвика шум. Да се придвижваш безшумно в прерията, не беше трудно, беше много по-лесно, отколкото в гората, защото тук по земята нямаше изсъхнали клони и шума. За всеки случай Харка направи голям завой и след това се насочи от север към мястото, където беше видял крака на момчето. Колкото повече се приближаваше, толкова по-предпазлив ставаше.

И ето най-после! Той забеляза търсения. Момчето лежеше проснато по корем, с изпънати назад крака. Лежеше с лице към земята, сякаш беше заспало. Може би това беше хитрост? Може би непознатото момче все пак беше забелязало Харка и преструвайки се на заспало, искаше да го привлече, за да скочи след това неочаквано върху него и да го нападне? Харка трябваше да внимава. Най-сигурната мярка обаче му се стори нападението. Трябваше да действува бързо.

Подобно на дива котка той се хвърли с един дълъг скок върху гърба на момчето, сграби го с лявата ръка за гушата, а с дясната вдигна ножа си за нападение.

— Кой си ти? Казвай!

Вместо отговор се разнесе само неясен звук и тялото на непознатото момче се раздвижи малко, ала без да окаже особена съпротива. Харка спечели време, за да огледа по-отблизо непознатия. Момчето носеше къси панталони и овехтяла риза. Косите му бяха много странни. Такива къдрави коси Харка досега никога не беше виждал. Доколкото можеше да се различи под лунната светлина, кожата му изглеждаше тъмна. Несъзнателно малкият дакота си спомни за странната находка, за онази малка торбичка с непознатите миди. Може би къдрокосото момче и мидите имаха нещо общо.

Харка се опираше здраво на лявото си коляно в земята, а с дясното натискаше в кръста лежащото по корем момче. Той сам не беше наясно какво трябва да прави сега. Не искаше да убие момчето, ако това не беше необходимо. В положението, в което се намираше Мечата орда, изглежда, най-разумно беше да се заловят пленници, които да разкажат какво става в неприятелския лагер. Ала Харка не искаше и да изпусне предимството, което имаше над момчето. Не беше толкова проста работа да постъпиш правилно.

Къдрокосото момче беше много слабо, само кожа и кости. Затова Харка поразхлаби малко ръката си на гърлото му и попита:

— Предаваш ли се? — Отново последва само някакъв неразбираем звук, а после непознатото момче отпусна съвсем безсилно тялото и крайниците си. Това беше знак за предаване или пък хитрост. Харка се реши да провери. Стиснал здраво в пестник двуострия си нож, готов всеки миг да нанесе удар, той отпусна гърлото на лежащия под него и скочи на крака. Беше се убедил, че другият няма никакво оръжие.

— Обърни се и седни! — заповяда той и когато другият сякаш все още продължаваше да не разбира, Харка взе ножа между зъбите си, измъкна бързо празната кания с кожената връв през главата си и когато другият все още стоеше неподвижно, той сграби бързо ръцете му и ги завърза с кожената връв на гърба. Момчето не оказа никаква съпротива.

Това го раздразни силно, защото той предпочиташе да победи един смел противник, отколкото някой, който се предава без съпротива. С едно леко подигравателно подритване той даде на другия да разбере какво мисли за него. После предупреди постовите с късо, трикратно койотско джавкане. Харка умееше много добре да подражава лая на койотите, толкова добре, че миг след това няколко кучета излаяха откъм бивака. В тишината на прерийната нощ всеки шум се носеше надалече. Харка чакаше. Предположи, че някой от постовите на оттатъшния бряг на реката ще дойде при него.

Не се беше излъгал. Неочаквано Старата антилопа изникна пред него като из земята. Харка му разказа накъсо какво се беше случило.

Старата антилопа разглеждаше завързаното момче, маже би и той беше изненадан. След като поразмисли малко, прехвърли пленника през раменете си и побягна с него, ниско приведен, с широки разкрачи към реката. Харка затича подир него. Щом двамата достигнаха брега и вече се намираха под закрилата на оръжията на съгледвачите дакота, те забавиха ход. Най-после спокойно пребродиха заедно реката.

На южния бряг ги очакваше вече Матотаупа заедно с неколцина бойци. Всички те съпроводиха групата до шатрата на вожда и влязоха вътре. Унчида, Шешока и Шонка бяха станали. Шешока подтъкна жарта в огнището, а Антилопата свали плененото момче от раменете си и го постави на земята така, че светлината от огъня да пада върху него. Непознатото момче стоеше с широко отворени очи и гледаше сериозно и неотстъпно бойците. Очите му бяха големи и черни, кожата — тъмна.

Матотаупа пристъпи към него.

— Кой си ти?

— Момчето отвърна нещо, което никой не разбра.

— Кожа и боя! — каза вождът на Унчида и когато тя му ги донесе, Матотаупа отвърза ръцете на плененото момче и го сложи да седне.

Сам той седна до детето и му показа как се рисуват с боята рисунки върху кожата. Момчето го погледа, после нетърпеливо започна да рисува. Вождът наблюдаваше внимателно рисунките на непознатото дете върху кожата и Харка, който добре познаваше баща си, разбра по израза на вожда, че е доволен. Къдрокосото и чернокожо момче с вехтите дрехи сигурно беше особено умно и сръчно, щом като съумя толкова бързо да спечели задоволството на вожда. Харка пое дълбоко дъх, Може би все пак беше довел полезен пленник.

Изминаха два дълги часа, докато момчето изрисува старателно всичко, което искаше да каже. То често се замисляше с какви картини да се изрази по-ясно и по-накъсо.

Матотаупа навярно беше разбрал още по време на рисуването какво означава това образно писмо. Сега той подаде изрисувания свитък кожа на Хавандшита, който дълго го разглежда, за да го предаде след това безмълвно на Летния дъжд. Той също разгледа всичко внимателно и най-после върна кожата на Матотаупа.

Напрежението на Харка достигна връхната си точка. Той предположи, че сега мъжете щяха да почнат да се съветват по онова, което бяха научили от непознатото дете.

— Матотаупа ще говори пръв — каза заклинателят.

— Хау — отвърна бойният вожд. — Говорещата кожа ни дава много новини. Бащата на това момче, което моят син Харка залови, бил докаран от една далечна страна през морето и трябвало да работи за белите мъже. Те често го биели. Така ли е?

— Хавандшита и Летния дъжд потвърдиха. Харка присви устни. Той не можеше да разбере как един мъж би се оставил да го бият.

Матотаупа продължи:

— Белите мъже в нашата страна са се разделили на две големи племена — северно племе и южно племе. Те изровили от земята бойната секира на дедите си и водели жесток бой помежду си дълги лета наред. Южното племе принуждава черни мъже, жени и деца, докарани през морето от далечна страна, да работят за него под ударите на камшика. Северното племе иска да попречи на това.

— Тогава, значи, хората на северното племе са справедливи? — попита Летния дъжд.

Матотаупа поклати глава.

— Не мога още да кажа това. Северното племе си е наумило някаква тайна, която аз не мога да прозра. То иска да прокара път през прерията, южно от Конския поток, край който ние смятаме да разпънем нашите шатри и ще пусне да се движи по този път едно тайнствено чудовище.

— Уф, да, и аз така го разчетох по кожата. Може би чудовището вече е дошло и е изяло нашите бизони.

Матотаупа разгледа още веднъж внимателно кожата.

— Чудовището не е изяло бизоните, ала аз мисля, че то ги е избило. Пани са получили част от месото на бизоните, които чудовището е убило.

След това обяснение, което вождът прочете от „говорещата“ кожа, мъжете дълго не казаха нищо. Щом северното племе на белите мъже изпраща такива чудовища, които избиват бизоновите стада, то това е някакво ужасяващо, едва ли не непонятно нещастие за обитателите на прерията.

Най-после гласът на Матотаупа извади мъжете, жените и децата в шатрата от мълчаливото им вцепенение:

— Мъжете на Мечата орда ще разберат какво трябва да сторят. Ние ще отнемем на пани месото, ще опънем лъковете си и нашите стрели ще убият чудовището на северното племе на белите. Аз казах, хау!

Вцепенението на присъствуващите се превърна в обуздана възбуда. Борбата, която сигурно им предстоеше да поведат сега, не беше по сърце на мъжете. Те наистина се бяха чувствували обладани от дръзко желание за борба през огрените от слънцето есенни дни, след богатите на плячка ловувания, ала тогава бойците бяха сити и нищо не им се струваше по-желано, отколкото да изпробват силите си и да покажат на старите си врагове своето надмощие. В такива мигове те се надяваха, че заклинателят и бойният вожд ще дадат съгласието си за всякакво дръзко нападение. Сега обаче мъжете бяха гладни, краката и ръцете им бяха изнемощели, бойните им редици бяха оредели, а неприятелят беше три пъти по-многоброен. Чудовището на северното племе на белите мъже беше тайнствено и затова предизвикваше страх, пък и кой ли знае дали то изобщо можеше да бъде наранено със стрели? Въпреки всичко обаче трябваше да се предприеме нещо.

Загрижени, Летния дъжд и Хавандшита дадоха мнение на другия ден да се свика всеобщ съвет.

— Ние ще изпушим съвещателната лула — заговори Матотаупа. — А сега, след като чухте най-важното, искам да ви разкажа и по-маловажното, което е изрисувано върху говорещата кожа. Това момче има баща, който е работил при белите мъже на южното племе. Той избягал заедно с детето си и тъй като не успял да стигне до северното племе, скрил се в прерията. Тогава обаче отново го заловили бели мъже, от тези, които строят пътя за чудовището. Вярно е, че те също са от северното племе, ала когато са далеч от него и самотни в прерията, те могат да вършат каквото им харесва. Заловили бащата на това дете и го принудили да им прислужва, както индианските жени прислужват на бойците. Затова той отново избягал заедно с детето си, ала белите мъже го открили и стреляли подире му със своите мацаваки. Харка се сепна. Мацаваки! Тази дума сякаш го преряза.

— Белите мъже ранили бащата на това момче, но той могъл да избяга — продължи разказа си Матотаупа. — Потърсил закрила при червените мъже и попаднал в ръцете на пани. Пани са братя на белите мъже, които строят пътя за чудовището, и затова за трети път хванали в плен бащата на това момче. Сега той лежи окован и пани искат да го предадат на белите мъже срещу още месо. Детето се промъкнало през нощта при окования си баща. Той му казал да дойде при нас и да ни разкаже всичко това. Така е.

— Така е — каза Хавандшита.

— Така е — каза и Летния дъжд.

— Ние би трябвало да освободим бащата на детето! — допълни Матотаупа. — И това ще обсъдим утре.

Хавандшита и Летния дъжд се съгласиха и тъй като всичко съществено беше вече уговорено, те се сбогуваха.

Матотаупа предаде къдрокосото, примряло от глад момче на жените и Унчида и Шешока му дадоха да се нахрани от последните им оскъдни запаси. Когато то се нахрани, Харка го хвана за ръка и го отведе до своята постеля, за да се мушне заедно с него под завивките и да затопли зъзнещото от преумора момче с тялото си. Харка се гордееше, че беше заловил смел и умен пленник. Той искаше да го научи езика на дакота и да го спечели за Ордата на младите кучета.

Последната мисъл на Харка, преди да го обори сънят, все пак беше: белите мъже на северното племе, които искат да построят пътя за избиващото бизоновите стада чудовище, имат мацаваки! Имат мацаваки!

После умореното момче заспа заедно с непознатото дете. Тази нощ обаче беше изпълнена със сънища и на Харка непрекъснато се присънваха чудовището в ужасен вид и хората с мацаваки, които прокарваха пътя за чудовището в прерията, път, подобен на бизоновите пътища, утъпквани всяка година от хиляди, хиляди копита. Други пътища Харка не познаваше.

Ала по време на съня го измъчваше въпросът зашо, ли пък чудовището имаше нужда от собствен път по тези ливади, по които всеки кон можеше да се носи безпрепятствено. Харка сънуваше, че някакъв огромен заклннател го пита за това и че той ще трябва да умре, ако не може да отговори на въпроса.

Момчето се събуди окъпано в пот.

Забеляза, че непознатото момче до него също не спеше вече. Двамата не можеха да си говорят, ала се притиснаха по-близо един до друг, сякаш искаха взаимно да си вдъхнат спокойствие, и те почувствуваха някаква благотворна струя да се влива в нервите им и потънаха в полусън, без сънища, който подействува и на двамата освежително.

Заедно с първите утринни лъчи, чиито блясък проникна и в шатрата, момчетата се събудиха и отметнаха завивките. Харка хвана непознатото момче отново за ръка и изтича заедно с него на реката.

Там вече бяха се събрали група Млади кучета, десетина или дванадесет… ето че станаха четиринадесет. Прииждаха все нови и нови, чули за идването на Харка и новия му приятел, и не след дълго всичките тридесет и едно момчета се събраха. Това бяха най-пъргавите и най-яките, а също така и най-сръчните и най-умните между девет и дванадесетгодишна възраст. Харпстена например беше приет в Ордата, задето умееше да се цели много добре.

Харка представи новия си другар:

— Това е Къдрокосия Чернокож. Той е мой брат и живее в моята шатра. Ловните райони на неговото племе са далеч, много далеч оттук, оттатък голямата река. Белите разбойници и Дългите ножове хванали баща му и го отвлекли и сега той стои окован в бивака на пани! Младите кучета нададоха вик на погнуса срещу хората на пани, които бяха близки с белите разбойници.

— Къдрокосия Чернокож обаче е смело момче! — продължи Харка. — Той избягал при нас и ни разказа за своя баща. Бойците на Мечата орда ще спасят бащата на Къдрокосия!

— Хау, хау, хау! — извикаха момчетата, застанали в кръг около тях.

После някой попита:

— Може ли Къдрокосия да плува?

— Разбира се! — отвърна Харка, макар че не знаеше това.

Но той не можеше да си представи, че едно момче не би могло да плува. Кимна на Къдрокосия да го последва, скочи във водата и започна да плува надолу по течението, замахвайки силно с ръце.

Къдрокосия скочи веднага подир него и заплува, но той не плуваше като Харка, а правеше съвсем други движения, каквито момчетата никога досега не бяха виждали. Те го наблюдаваха учудено.

— Като жаба, като жаба плува!

— Но вижте, бързо се предвижва!

— Хайде и ние да опитаме дали можем да плуваме така!

Момчетата се развеселиха. Не можеха да свикнат да се предвижват по новия начин във водата. Неколцина потопиха носове в реката, започнаха да плюят и да се смеят, други нарочно правеха смешни движения, после потъваха, сякаш щяха да се удавят. Всички бяха много доволни.

Харка достигна до една плитчина в реката, стъпи на дъното и внимателно загледа как Къдрокосия се приближава с плуване към него.

Момчето също опря крака в пясъчното дъно и запристъпва към Харка. Харка даде на непознатото момче да разбере чрез жестове, че двамата трябва да се научат взаимно: Къдрокосия да плува с широк замах на ръцете като Харка, в Харка от своя страна да плува като Къдрокосия. След няколко несполучливи опита всичко тръгна добре.

Щом усетиха студ, момчетата излязоха от водата, натъркаха се силно с меча мас и изтичаха към шатрите. Харка отново поведе Къдрокосия със себе си. Непознатото момче явно се чувствуваше много добре с Харка и сред Младите кучета. Сега то се усмихна за първи път и как хубаво се усмихваше! Черните му очи блестяха. Харка забеляза, че очите на момчето са много по-големи, отколкото на момчетата дакота. Чернокожото момче не беше живяло досега в прериите, където хората трябва да пазят непрекъснато очите си от вятъра, пясъка и палещото слънце и почти всякога ги прикриваха с клепачите, та да остане само една тънка рязка.

Децата — Къдрокосия, Харпстена, Уинона — получиха от Унчида сушени горски плодове за закуска. Харка гордо отказа да хапне нещо, нали беше заявил вече, че ще яде като мъжете само вечер! Той започна да се облича, обу панталоните си с гамаши, които захвана за колана, и в същото време забеляза как Къдрокосия пое късите си панталони и извехтялата ризка. Харка се приближи до него и опипа плата, от който бяха ушити тези грозни дрехи. Учуди се, защото не беше виждал никога досега тъкано платно.

Откъм дъното на шатрата се приближи Шонка. Той заразглежда вехтите дрехи на непознатия с презрителен поглед. Харка видя този поглед и остана за миг като прикован. После бързо поиска от Унчида, която веднага го разбра, празничните си дрехи — везаните мокасини, легините и дрехата — и ги подаде на непознатото момче. Когато къдрокосото дете го загледа недоумяващо, Харка остави нещата настрана, съблече момчето и после му подаде новите дрехи, като му посочи, че трябва да ги облече. Сега чужденчето разбра, подчини се и мълчаливо започна да се разглежда. В празничните дрехи на Харка то изглеждаше едро въпреки мършавостта си, беше високо почти колкото Харка и навярно на същата възраст. Каза нещо, което Харка не можа да разбере, ала в израза на лицето му имаше толкова много щастие и благодарност, че Харка бе обзет от нова радост.

Междувременно Шонка беше напуснал шатрата. Шешока изглеждаше натъжена.

Харка отведе отново своя нов приятел край реката и веднага Ордата на младите кучета се озова при тях. Харка обаче нямаше намерение да се къпят отново, а се запъти към едно място малко по-нагоре на брега на реката, където имаше много мокър пясък, необрасъл с трева. Сега на него му се струваше много по-важен от всяка игра въпросът как Мечата орда би могла да освободи бащата на Къдрокосия. Днес мъжете щяха да се съветват по това. Съветът им сигурно щеше да трае часове и Младите кучета можеха спокойно да използуват това време и сами да обмислят въпроса!

Харка обясни на заобиколилите го Млади кучета, че сега те ще се заемат с обсъждането на плана за освобождаването на бащата на Къдрокосия, както щяха да постъпят и бойците на своя съвет, и членовете на Ордата бяха съгласни. Те веднага поискаха да разпитат непознатото момче за всичко, преди да го извикат на съвета на мъжете, за да даде там нови и по-точни сведения.

— Ние разговаряме помежду си с рисунки! — съобщи Харка. — Тук, върху мокрия пясък, може да се рисува добре и в същото време лесно можем да изтриваме всяка рисунка, която не ни трябва повече!

Харка подостри една пръчка, нарисува върху пясъка група шатри, един мъж с гол череп и скалпов кичур коса на върха на главата — значи пани, — после втори човек, който приличаше на къдрокосото момче и чиито ръце бяха завързани. След това той посочи с пръчката човека и шатрите, сякаш питаше.

Чужденчето разбра. То взе пръчката от Харка, заличи чертите, които означаваха оковите на ръцете, и нарисува други окови на краката, с които да могат да се правят само малки стъпки, подреди шатрите на рисунката малко по-различно и после даде на Харка да разбере чрез чертички и точки в коя от нарисуваните върху пясъка шатри се намира пленникът. Освен това непознатото момче нарисува върху рисунката къде са разположени постовите на племето на пани около бивака. Това беше важно сведение за Мечата орда!

Двете момчета се бяха задълбочили така много в рисуването, че не забелязаха как освен Младите кучета около тях бяха застанали и неколцина бойци, а накрая дори и самият вожд. Когато видяха Матотаупа, двете деца се отдръпнаха смутено назад.

Вождът се беше приготвил вече за предвидения Общ съвет. Носеше богато извезаната си дреха и беше сложил на главата си короната от орлови пера с дълъг орлов шлейф. Усмихваше се.

— Е — каза той на Харка, — знаем ли къде се намира бащата на нашия малък черен син? Как можемда освободим бащата? Какво би ни посъветвал Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци?

Бузите на Харка пламнаха от смущение. Трудно беше да се отговори на този въпрос. Толкова много хора чакаха да чуят какво ще каже той, и Харка не искаше да изрече нещо глупаво, та после да го укорят. Замисли се и накара къдрокосия си приятел да му нарисува преди това пътя, по който той беше избягал. Постовите на пани явно не бяха обръщали много внимание на детето. Освен това те били разположени на запад според сведенията на детето много по-нарядко около лагера.

— Ние не бива да спасим бащата на моя черен брат чрез сила, а тайно и чрез хитрост — заговори най-после Харка.

— Смята ли Харка, че мъжете на Мечата орда се страхуват от нов открит бой с бойците на пани?

— Не! — отвърна веднага момчето. — Но преди да се хвърлим в бой, ние би трябвало да научим колкото се може повече за нашите врагове и преди още да започне боят, трябва да сме освободили бащата на Къдрокосия. Защото щом започне бой, пани най-напред ще убият своя пленник. Това ние трябва да предотвратим. Затова моят съвет е да прибегнем към хитрост.

— Добре! — Вождът беше доволен. — И към каква хитрост ни съветваш да прибегнем?

Харка избягна умело отговора.

— Единственият от нас, който познава точно лагера на пани и е бил в техните шатри, е моят брат Къдрокосия Чернокож. Значи, добре е да говори първо той и да ни даде съвет как бихме могли да освободим баща му тайно!

Матотаупа се усмихна.

— Значи, ти прехвърляш въпроса ми към другиго.

Нека говори Къдрокосия Чернокож!

Не беше трудно да се изясни въпросът на непознатото момче. Харка издърпа напред две Млади кучета; едното трябваше да представлява пленения и ранен баща, а другото — неприятеля пани.

Къдрокосия Чернокож веднага разбра, ала след това замислено поклати глава и раздвижи големите си тъмни очи.

— Хайде говори! — подкани го Харка.

Чернокожия нарисува баща си върху пясъка а до него един кръст. Такъв кръст означаваше „да се направи замяна“, това разбираха и хората на дакота.

— Да се размени — каза Харка, — но срещу какво? Месо ние нямаме.

Къдрокосия Чернокож изглеждаше силно смутен. Непрекъснато поглеждаше към Харка, сякаш той можеше да отгатне мислите, които момчето не искаше да изрече.

— Какво ме гледаш? — попита синът на вожда новия си другар. — Всичко, каквото притежавам, аз с удовол ствие бих дал, за да спася баща ти. Но аз не притежавам кой знае колко неща. — Той разтвори ръце.

Къдрокосия Чернокож сякаш разбра този жест. Все още смутен, ала решителен, той пристъпи към Харка, бръкна в торбичката на колана му и извади отвътре малък предмет, с който Харка си бе поиграл малко сутринта при изгрев слънце, а след това, като се обличаха, го мушна в торбичката. Беше блестящото като слънце речно камъче, което Харка намери край реката при Черните хълмове.

Къдрокосия Чернокож го нарисува като „точка“ върху пясъка, тоест разменно средство за баща му, и при това държеше необикновеното камъче с два пръста нагоре. Той продължаваше да рисува с острата пръчка, странното камъче щяло да премине от ръцете на пани на юг по пътя на чудовището и срещу него пани можели да получат оттам месо. Затова камъчето сигурно е много ценно за тях, достатъчно ценно, за да отстъпят срешу него един ранен пленник.

Харка беше следил внимателно рисунките на Къдрокосия Чернокож от начало до край, ала сега изведнъж забеляза как видът на баща му се промени. Вождът неочаквано сбърчи вежди, цялото му тяло се изопна.

И тогава се случи ужасното…

Матотаупа грабна зрънцето злато от пръстите на непознатото момче и го запокити пред очите на всички с необуздано вълнение в реката.

— Махайте го, махайте, махайте! — изкрещя той. — Това е лош камък, камък на лошите духове, и той ще привлече белите врагове и тяхното чудовище в нашата страна! Дано водата го размие, дано никога повече той не излезе на бял свят! Аз казах, хау!

Всички бяха силно изплашени, Харка също. — Откъде имаше ти този камък? — попита го бащата, ала миг след това пресече отговора на сина си. Ела веднага с мен в шатрата!

Харка се подчини и тръгна. При това той погледна за миг своя нов другар в лицето. Къдрокосия Чернокож беше станал пепелявосив, ъгълчетата на устните му потрепваха безпомощно като на дете, което се готви да заплаче ала в същото време изразът на лицето му вече се измени и в тъмните му очи проблесна омраза. На Харка така му се искаше да вземе момчето със себе си. Къдрокосия Чернокож нямаше ни най-малка вина за това, че носещият нещастие камък беше попаднал в техния бивак, и всичко трябваше да се изясни. Ала Харка нямаше време повече да разговаря с непознатото момче, защото трябваше да последва баща си, който бързо крачеше напред. Под мълчаливото учудване на своите хора Матотаупа водеше сина си към шатрата. Вътре той каза на жените и децата да излязат.

Харка остана сам с баща си. Матотаупа се помъчи да надвие възбудата си и седна с подчертано спокойствие край огнището. Повика и сина си, който нерешително се беше спрял на входа.

Вождът не заговори веднага а изпуши най-напред лулата си, докато Харка непрекъснато прекарваше през мисълта си случилото се напоследък и очакваше обяснението на баща си.

— Твърдокаменни Харка Нощно око Убиецо на вълци — започна най-сетне Матотаупа, — къде си намерил този камък или кой ти го е дал?

Харка разказа накъсо, с пресъхнало гърло, как беше намерил случайно „жълтото речно камъче“ и го беше прибрал, защото му харесало.

Матотаупа гледаше втренчено заринатото с пепел огнище.

— Никога бели мъже не бива да научат за тази твоя находка — каза той почти заплашително. — Никога! Чуваш ли, Харка? Разбра ли думите ми?

— Разбрах, татко. Никога.

— Това, което ти си намерил, белите мъже наричат злато и те искат да имат това злато за себе си и са готови да избият всички ни и да заграбят нашите гори само за да го притежават. Те все още не знаят местата в нашите ловни участъци, където могат да го намерят, ала аз се страхувам, че вече са започнали да търсят наоколо. Нашите езици трябва да мълчат навеки. Разбираш ли това?

— Да, татко.

— И дори да те горят на огън и да ти изтръгнат сърцето от гърдите, и да ти смъкнат кожата от тялото — ти пак ще мълчиш, нали?

— Ще мълча, татко, и ще се науча да понасям всякаква болка. Хау.

— Добре. Добре. Аз знам, че ти ще станеш смел боец. Затова още сега искам да ти доверя една тайна, която не съм открил до днес на нито един мъж. Знаеш ли защо те извиках в гората, през онази нощ, когато щяхме да напуснем Черните хълмове?

— Не зная защо, татко, но сега предполагам.

— Трябва да го знаеш. Баща ми го е знаел. Бащата на моя баща и неговият баща. Аз съм го чул от техните уста и тяхната ръка ми разкри тайната. Сега и ти трябва да го знаеш, защото си моят най-голям син. В пещерата, където влязохме заедно е тебе, на едно скрито място има злато. Когато на зима, след като приключим лова на бизони, ние отново се оттеглим в горите, ще ти покажа мястото. Ти обаче ще мълчиш, до деня, в който сам ще имаш син, комуто ще можеш да предадеш тайната.

— Ще мълча, татко.

— Хау.

— Хау.

Матотаупа въздъхна дълбоко.

— Ние ще освободим бащата на Къдрокосия Чернокож, аз го казах вече, но не с помощта на това злато Разбираш ли ме?

— Разбирам.

— Добре. Повикай сега чужденчето.

Харка скочи и изтича с все сили от шатрата към реката, защото имаше някакво мрачно предчувствие, че междувременно може да се е случило нещастие. Наистина хората от бивака, които той срещаше между шатрите и край брега на реката, жени, деца, пък и неколцина мъже, изглеждаха съвсем спокойни, ала това не можеше да означава много нещо, тъй като хората на дакота умееха да скриват чувствата си, когато искат.

Когато дойде при реката, Харка не намери там Къдрокосия Чернокож. Попита Младите кучета, които се въртяха там без работа, но те отвърнаха, че не знаят нищо за чужденчето, пък и не видели какво станало след това с него, а само разговаряли помежду си за тайнствения камък. Харка ги остави и тръгна да търси из целия бивак новия си другар — търси го при стадото с конете, търси го край кучетата, попита Четан, превъзмогна себе си и попита дори и Шонка. Никой не знаеше нищо. Харка напусна бивака и изтича при най-близките постови. Те го изслушаха, станаха сериозни и се заоглеждаха още по-внимателно.

Никой обаче не знаеше къде беше отишъл Къдрокосия Чернокож и всеки отричаше да е видял някаква следа от чуждото дете. То сякаш беше изчезнало от лицето на земята.

Но Харка продължаваше да търси, защото не можеше да повярва. Отиде още веднъж при Четан, но когато ври повторния му въпрос по-големият му приятел стана съвсем нетърпелив, у момчето се породи подозрение. Не можеше ли никой да го осведоми, или не желаеше никой? Дори и Четан?

С натежало сърце Харка се канеше да се върне при баща си, за да му каже, че не е могъл да намери чужденчето. Ала той не успя да се добере до баща си; Общият съвет вече се беше събрал на поляната сред бивака. Бойците седяха в кръг, облечени в празничните си дрехи, пушеха с почтително мълчание Свещената лула, а след това започнаха речите. Жените и децата трябваше да се отдръпнат почтително. Харка стори същото.

Ала той беше неспокоен и силно загрижен. Не можеше все още да забрави пребленялото лице на чуждото дете и проблесналата омраза в очите му. Какво ще си е помислил Къдрокосия Чернокож, който не разбираше езика на дакота, когато Матотаупа запрати с ярост зърното злато в реката? Сигурно си е казал, че вождът не иска да освободи баща му. Какво мислеше да прави сега момчето? Къде беше се скрило с обърканите си мисли и съмнения? Какво щеше да предприеме?

Харка почувствува някакъв страх, който все повече нарастваше: ами ако сега Къдрокосия Чернокож отново се върне при баща си и при хората на пани и разкаже там за златното зрънце, което беше видял в бивака на дакота? Да мълчи, да мълчи беше му заповядал вождът. Ами ако чужденчето започне да говори, без някой да може да му попречи на това?

Харка отново се върна на пясъка край брега на реката, където беше започнало нещастието. Когато човек иска да открие някаква следа, трябва винаги да изходи от последното място, което е напълно сигурно, а това беше именно пясъкът край реката. Тук беше стоял Къдрокосия Чернокож, когато Харка го бе видял за последен път. Той дори можа да открие още веднъж следата от крака на момчето в мокрия пясък, макар че Къдрокосия беше обут във везаните мокасини на Харка. Харка стоя дълго на това място и запомни добре отпечатъка от крака, после отново затърси наоколо. Ала върху тревата и пясъка имаше толкова много пресичащи се една друга следи от детски крака, че той не можеше да се оправи накъде беше избягал Къдрокосия. Може би към брода на реката? Харка огледа брега, крачка по крачка. Който си е поставил за цел да търси следи, не бива да бърза.

Изведнъж някой застана край Харка. Момчето така се беше задълбочило в търсенето, че почти се стресна. Когато извърна глава, видя Уинона, която беше дошла при него.

— Какво искаш? — попита сърдито момчето. — Само ми утъпкваш следите.

— Няма защо да търсиш — отвърна тихо Уинона с някаква гордост, която момчето за пръв път забеляза в този миг.

Уинона беше по-малка от Харка, ала момичетата узряват по-бързо и Уинона скоро нямаше да бъде вече дете.

Върху издължилото се от глада лице се беше изписан някакъв особен израз на моминско достойнство. Харка забеляза това едва сега. Затова не запита нищо, само разглеждаше сестра си с чувство на срам.

— Харка, аз мога да ти кажа къде се намира Къдрокосия Чернокож. — Уинона замълча.

— Ти ли само можеш да ми го кажеш? — попита след малко Харка.

— Аз само искам да ти го кажа.

— Тогава говори.

Харка не гледаше вече сестра си. Беше силно възбуден, ала Уинона трябваше да мисли, че е съвсем спокоен.

— Аз искам да ти го кажа, макар че всички останали мълчат, както ни повели Хавандшита.

— Хавандшита ви повели? … — Гласът на Харка леко потрепера, докато Уинона сякаш говореше съвсем равнодушно и спокойно.

— Ти трябва да узнаеш всичко, Харка. Когато татко те взе със себе си в шатрата и всички ви проследиха с поглед, Къдрокосия Чернокож скочи изведнъж в реката. Аз го видях и освен мен го видя само Хавандшита.

Момчето се потопи и когато отново излезе на повърхността, Хавандшита му махна със своята заклинателскапръчка да излезе и да се приближи към него. Момчето много се страхуваше от заклинателя. Заплува в ужасен страх към брега и дойде при Хавандшита. В ръката си Къдрокосия Чернокож носеше блестящото като слънце камъче. Аз го видях, макар че той се стараеше да го скрие.

Харка сви вежди и загледа втренчено сестра си.

— Как е възможно такова нещо? Тази широка река, това малко зрънце — как може да го е намерил?

— Харка, това сигурно е било някоя от магиите на Хавандшита и на неговите духове, инак и аз не мога да си го обясня.

— И после? — запита отново Харка с несигурна нотка в гласа.

— После Хавандшита взе камъчето. Ти много добре чу от устата на нашия баща, че това камъче е лош, омагьосан камък и следователно неговото място е при заклинателя в Заклинателската шатра.

— Уинона… а какво стана с Къдрокосия Чернокож?

— Хавандшита взе и него със себе си в своята шатра. Повече аз не знам. Може би ще го направи свой помощник-заклянател или иска да го принесе в жертва.

Този път Харка не отговори нищо. Разказаното от сестра му беше злокобно. Тази ужасна случка, значи, искаше да премълчи пред него дори Четан. Какво правеше Хавандшита с чужденчето и омагьосаното зрънце? Защо никой не биваше да говори за това? Нима сега нещастие щеше да сполети Уинона, задето беше преговорила въпреки забраната? Харка нямаше да издаде пред никого, че Уинона има по-голямо доверие в него, отколкото в заклинателя. Той щеше да премълчи това пред всички. Дори на баща си няма да го каже, ако Уинона не го стори сама дори на баща си не! Когато взе мислено това решение, Харка леко потреперя. Заедно със златното зрънце в бивака беше влязло и някакво зло.

С противоречиви чувства Харка хвърли поглед към Заклинателската типи. На един прът пред входа сред животински кожи висеше мацаваки. Какво ставаше сега вътре в шатрата, където тъмнокожият приятел на Харка се намираше при стария заклинател? През тежките чергила от бизонова кожа не проникваше навън никакъв звук.

Свечеряваше се. Слънцето се спущаше към западния хоризонт и разливаше своето червеникаво злато над реката, чиято вода отново се беше избистрила, и над полята, по които през последните дни тревата бе започнала да избуява сочно зелена; навред се бяха разтворили разноцветни цветчета и прерията се беше превърнала в богата паша. Край конете, които най-после бяха утолили глада си, сега дроздовете пееха своята вечерна песен и при вида на залязващото слънце мустангите се притискаха един в друг, за да се запазят от хладния вечерен вятър и от бързо припадащия откъм изток мрак.

На поляната сред бивака Бойният съвет наближаваше към своя край. Матотаупа, който го беше открил, сега го закри и хората се пръснаха.

Хавандшита не беше взел участие в съвета на мъжете. Това беше необичайно и беше направило впечатление на всички. Заклинателят беше останал в своята шатра. На равни интервали оттам прозвучаваха глухи, а след това високи тонове, притъпени от тежките чергила от бизонови кожи и отекващи от това още по-тайнствени и още по-неразбираеми. Хавандшита разговаряше с духовете. Злокобните звуци трептяха в сумрака.

Бойците, които бяха приключили съвета си, стояха заедно с вожда още нерешителни на поляната сред бивака. Без съгласието на заклинателя те не смееха да предприемат нищо важно, Изглеждаше, че всички искаха да изчакат Хавандшита да свърши разговора с духовете и да чуе предложението им.

Слънцето се скри зад Скалистите планини и първите звезди проблеснаха на небосвода. Месецът се изкачи и бледата му безцветна светлина се простря над прерията. В далечината завиха вълци и конете потрепереха. Залая куче.

Шатрите се гушеха в мрака, всички огнища вътре бяха старателно покрити.

Най-после Хавандшита излезе от своята Заклинателска типи. Матотаупа отправи поглед към него и тъй като заклинателят сякаш беше очаквал тази среща, вождът се отправи към него, бавно, с достойнство, украсен с короната и шлейфа от перата на бойния орел, който не беше лесно да се убие. Много ловджийска сръчност и смелост трябваше да се прояви, докато се попълни изцяло тази украса. Харка видя как еднакво големите пера се очертаваха като силует на фона на осеяното със звезди небе. Застанал на почтително разстояние, той следеше внимателно как двамата най-знатни и най-почитани мъже на Мечата орда се срещнаха! Те поведоха разговор и говориха дълго. Ако се съдеше по държането и жестовете на Хавандшита, той не се съгласи току-така с решенията на съвета. Матотаупа обаче защищаваше мнението на бойците. Най-после, изглежда, заклинателят и бойният вожд стигнаха до съгласие, разговорът бе приключен. Харка не можеше да разбере кой беше отстъпил. Видя само, че баща му извика при себе си Летния дъжд, Старата антилопа и трима други уважавани бойци, между които и собствения му брат. Извиканите бойци дълго се съвещаваха със своя вожд. Най-после Старата антилопа, който изпълняваше службата на вестител, се отдели от кръга и оповести на всеуслишание, че всички бойци трябва да се съберат още веднъж. Харка предпочете да не го забележат. Тъй като другите момчета вече се бяха разотишли по шатрите, той също отиде в бащината си типи. Вечерята, която децата получиха, беше съвсем оскъдна. Харка потисна вълчия глад, който изпитваше, и отдели част от своя дял за по-малкия си брат Харпстена. Като малък Харпстена беше боледувал сериозно и беше останал по-слаб в сравнение с Харка и Уинона. Харка изпитваше към брат си смесено чувство на грижа и презрение. Чувствуваше се всякога задължен да се грижи за него и да го поучава във всичко, което едно Младо куче трябваше да знае, ала в същото време и се дразнеше, когато Харпстена изоставаше в състезанията на момчетата по тичане и хвърляне на камък. Вярно беше обаче, че той можеше да се цели много добре и никак не му липсваше сръчност.

Докато Харпстена унищожаваше половината от състоящата се от горски плодове и сушени корени вечеря на по-големия си брат, Харка мислеше за момчето. Ще трябва да се грижи повече за Харпстена, за да не изпадне той под влиянието на Шонка.

В момента момъкът не беше в шатрата.

Харка надаваше ухо към шумовете отвън. Тъй като непрекъснато бяха в очакване всеки момент да свият шатрите, колкото се може по-бързо, жените не бяха разпънали голямата Съвещателна типи. Съветът се провеждаше на открито. Ослушвайки се, Харка долавяше от време на време отделни изречения. Онова, което чу, го обезпокои сериозно. Добре ли беше разбрал?

Два часа преди полунощ решението бе взето. Вторият съвет бе закрит и с изпушването на Свещената лула общото решение бе благословено и станало задължително за всички.

Мъжете се разпръснаха от мястото на съвещанието и Матотаупа също се върна в своята типи. Навън вестителят Старата антилопа разгласи какво предстои да се прави. Жените и девойките трябваше веднага да свият шатрите, Мечата орда ще потегли още през нощта нагоре по течението на реката, за да избегне близостта на пани. Само една единствена типи ще остане тук, където сега бяха отседнали — шатрата на заклинателя. Според „Повелята на духовете“ Хавандшита щеше да остане тук, за да призове чрез заклинания бизоновите стада и да отклони пътя на чудовището. Той нямаше да задържи нищо друго освен своята типи, петте коня, принадлежащи към неговата Заклинателска шатра, и като помощник — Шонка.

Харка чу вестителя да оповестява два пъти това решение. Явно нямаше никакво недоразумение.

Без да кажат нито дума, обитателите на бивака се заеха да изпълнят съобщеното им решение на Съвета. За Харка нямаше много работа. Той отиде до стадото с конете, за да доведе своя жребец и коня на баща си. При това се стараеше да не срещне Четан, защото не искаше да задава на по-възрастния си приятел никакви въпроси, на които той не биваше да му отговори, ала мислите на момчето кръжаха непрекъснато околс едно: какво е станало с Къдрокосия Чернокож.

Първото освободено чергило на вождовата шатра вече се бе развяло под напора на неуморния вятър, всички свиха своите типи, приготвиха плазовете от чергилата и коловете за шатрите, доведоха товарните коне. Навред цареше обикновеното оживление преди тръгването на навикналото да пътешествува племе. Яхнал коня си, Харка стоеше на брега на реката. Стоеше на покрития с пясък бряг, точно на мястото, където така лошо бе завършил разговорът му с Къдрокосия Чернокож с помощта на говорещото писмо.

Младите кучета много добре знаеха какви са задълженията им при подготовката на нов поход и Харка нямаше никаква грижа за тях. Той не отместваше поглед от Заклинателската шатра, която бе останала сама на празното място, и към кола пред входа, на който сред животински кожи висеше мацаваки. Веднъж забеляза Шонка да влиза и излиза от шатрата. Да станеш помощник на заклинателя, беше голяма чест. Дали Хавандшита щеше да възпита Шонка като свой заместник, или го беше избрал само сега за свой помощник, още никой не знаеше. Ала Харка чувствуваше как всички членове на Мечата орда се възхищават от стария заклинател, който се осмеляваше да остане сам с момъка сред пустата прерия близо до врага и ужасното чудовище. Това беше безпримерна проява на смелост. Четан се приближи до Харка.

— Много странни неща стават — каза той на по-младия си приятел. — Старите казват, че тайната на пещерата в Черните хълмове ни преследва.

— Хавандшита иска сам да извърши Великото заклинание — отвьрна Харка въздържано, все още сърдит на приятеля си.

— Това бяха неговите думи, да. Той иска да извърши едно Велико заклинание, да накара антилопите да дойдат, за да можем ние да ловуваме, да ни срещнат бизонови стада, а ние да танцуваме весели около водите на Конския поток, където искаме да отидем, и никакви пани да не ни преследват.

— Такова заклинание би било наистина велико — отвърна Харка — и ако Хавандшита успее да го осъществи, всички ще го приемат за велик заклинател.

Четан погледна въпросително момчето, тъй като думите му бяха прозвучали двусмислено, ала Харка отказа да говори повече. Той обърна коня си. Колоната вече се беше образувала, Матотаупа и Летния дъжд, чиито рани бавно оздравяваха, вървяха начело. Харка насочи коня си към Унчида и Уинона. Не извърна вече глава към Четан.