Метаданни
Данни
- Серия
- Синовете на Великата мечка (1)
- Включено в книгата
-
Синовете на Великата мечка. Том 1
Харка — синът на вожда - Оригинално заглавие
- Harka, der Sohn des Häuptlings, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Цветана Узунова-Калудиева, 1964 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 64гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- az_vankata(2008)
Издание:
Велскопф-Хенрих, Лизелоте. Синовете на Великата мечка
Прев. от нем. Цветана Узунова-Калудиева
Народна младеж, 1981
История
- —Добавяне
ХУДОЖНИКЪТ И МЕЧИТЕ СЛЕДИ
Все пак Харка се стараеше и през следващите дни да не се среща с Шонка отблизо. По-рядко вземаше участие и в упражненията и игрите на Харпстена и Къдрокосия. Както преди той пак не се отделяше от Четан. Защо, сам не знаеше. Просто така се получи.
Именно затова обаче Харка остана много изненадан и се почувствува засегнат, когато един ден Четач бе повикан да отиде при заклинателя Хавандшита. Момъкът стоя повече от три часа в Заклинателската шатра и когато излезе привечер оттам, беше мълчалив и недостъпен. Все пак накрая той остави Харка да се приближи до него и му разказа, че ще трябва да придружи заклинателя в едно ново дълго пътуване с конете.
Значи, този път няма да вземе Шонка? — попита момчето.
— Не, не Шонка, а мене! — Четан каза това с известна гордост.
Харка се зарадва заради по-възрастния си приятел и заглуши безпокойството, което сега като че го овладяваше повече от всякога, когато Хавандшита предприемаше нещо.
— Мога да ти кажа за какво се касае — добави към първото си съобщение Четан. — Хавандшита ще тръгне на север, за да поговори с всесилния заклинател Татанка-Йотанка за опасните тайнства, които се появяват в нашите прерии!
Харка беше живо заинтересуван от значението на по добно начинание.
— С Татанка-Йотанка?!
— Хау, така казах. Значи, ще се разглеждат важни въпроси.
— Това е вярно.
Беше вече късно, когато момъкът и момчето се разделиха.
Два дни по-късно Хавандшита потегли на север с шатрата и конете си, съпроводен от Четан.
След като Заклинателската типи беше вдигната, поляната сред бивака стана по-голяма и Младите кучета разполагаха с повече място, за да играят шлагбал. Те се събираха почти всяка сутрин и гонеха със своите ясенови пръти малката твърда кожена топка, докато някоя от групите успееше да я вкара в определения за „врата“ вход на шатрата.
Така играеха те и на седмия ден след заминаването на Хавандшита в едно светло утро, под блестящото на синьото небе слънце; всички бяха особено настървени, тъй като Матотаупа също беше дошъл да ги гледа.
Неочаквано вниманието на вожда бе отклонено: един съгледвач се беше върнал в бивака и търсеше вожда да му предаде съобщение. Беше най-големият син на Старата антилопа, вече приет за боец.
Младите кучета забелязаха пристигането му, веднага прекъснаха играта си и наостриха уши. Онова, което съобщаваше съгледвачът, беше доста странно и възбуждащо, така че играта и победата или загубата изведнъж станаха съвсем второстепенни.
Един бял мъж и един червенокож яздели от запад към Конския поток! Те водели със себе си два натоварени катъра. Червенокожият яздел напред и носел на прът, който можел да се види отдалеч, бяла вълча кожа като знак за мирните им намерения. Към кое племе се числял червенокожият, съгледвачът още не можел да разбере.
Тъй като двамата чужденци яздеха открито и добронамерено, пък и бяха само двама, вождът и неговите хора не виждаха никаква причина да се отнесат враждебно към тях.
Изпратиха Старата антилопа заедно с Непознатата мида и четирима други бойци да проучат какви намерения имат двамата ездачи. В случай че пришълците не разбираха езика на дакота. Непознатата мида щеше да превежда. Това беше много полезно. Младите кучета, младежите и много бойци се събраха на площада сред бивака и разговаряха на малки групи. Някои бойци си говореха колко лошо е това, че Хавандшита липсва сега от Съвета, защото в шатрите на Мечата орда за първи път идваше бял човек.
Харка вече беше разпитал съгледвача и сега разказваше, заобиколен от Младите кучета:
— Белият мъж има мацаваки, червенокожият също! Чухте ли? Идват при нас с мацаваки. Трябва да разгледаме много внимателно това тайнствено оръжие! И — Хау, хау! — развикаха се оживено момчетата.
Харка беше много доволен, че Хавандшита отново отсъствуваше от бивака, защото сега нямаше никакво съмнение, че белият човек и придружителят му ще бъдат гости на шатрата на вожда.
По предложение на Къдрокосия цялата орда на момчетата изтича напред, за да заеме удобни места за наблюдение край бивака и да не изпусне из очи приближаващите се чужденци. Харка си беше избрал заедно с Харпстена и Къдрокосия Чернокож онзи пясъчен закръглен хълм, откъдето беше минал при надбягването с коне.
Оттук те можеха да забележат вече приближаващите се като малки точици, макар и много неясни, тъй като излезлите да ги посрещнат шестима бойци вече бяха стигнали до тях и яздеха от двете им страни.
Ала колкото повече групата се приближаваше, толкова по-ясно можеха да се различат отделните фигури. Харка беше насочил вниманието си изключително към белия човек. Първото впечатление на момчето от племето дакота беше, че мъжът не е гологлав. Беше нахлупил една обърната с дъното нагоре тенджера на главата си. Така Къдрокосия вече беше обяснил на момчето дакота какво представляват „шапките“ на белите мъже. „Тенджерата“ беше от кожа и имаше широки поли. Ездачът не беше обут с дълги панталони, а „мокасините“ му стигаха чак до коленете. Той беше облечен в кожено яке, закопчано отпред с копчета; Харка за първи път виждаше копчета и илици. Чужденецът носеше мацаваки, пушка, преметната на ремък през рамото. Харка не отместваше поглед като омагьосан … Придружвачът на белия мъж беше индианец. Той изглеждаше още млад, беше сресал косата си на път по средата като хората на дакота и носеше само легнини и мокасини. Лицето му не беше татуирано. Белият и индианецът яздеха коне, които се различаваха от мустангите на племето дакота; бяха по-едри и не толкова космати като дивите коне.
Момчетата стояха съвсем мирно. Дори и когато белият чужденец и индианският му придружвач минаха съвсем близо и момчетата можеха да ги разгледат добре, никое от децата не сподели нито дума. Харка гледаше лицето на белия мъж под широкополата шапка. То беше обгоряло от слънцето и затова кожата на лицето му не се различаваше много от индианската. Ала онова, което направи особено силно впечатление на Харка, бяха сините очи и брадата. Харка никога досега не беше срещал човек със сини очи. Косми растяха и по брадите на индианските бойци, макар и съвсем по малко. Мъжете ги изтръгваха с остри ръбести миди като с щипка.
Защо белият мъж не правеше същото? Може би защото имаше толкова много косми около устата и по брадата и се страхуваше от болките при изтръгването.
Но да носиш брада, наистина не беше красиво. На всичко отгоре и космите му не бяха черни, а жълти. Къдрокосия вече беше разказвал на Харка, че белите мъже имали коси с най-различен цвят: черни, жълти, кафяви, бели. Жълтите те наричали „руси“. Жълти коси! Каква гледка! Когато след малко чужденецът ще свали в шатрата тенджерата от главата си, сигурно ще излезе наяве, че и целият му череп е обрасъл с жълти коси! Може би той носи тази тенджера на главата си, защото се срамува. За какво иначе би му притрябвало такова чудо. Полите висяха наполовина над очите му и сигурно му пречеха да гледа.
Белите мъже явно имаха някои неразумни обичаи. От яздене също не разбираха. Как може да си слага човек краката в халки, когато седи на коня! Това само им пречи да се качват и да слизат. На петите на високите си мокасини той беше поставил остри лъскави колелца. Да не би да гъделичка с тях мустанга? Когато ездачът иска да подкара по-бързо коня си, той го смушква с петите в слабините, но не с такава играчка!
Докато Харка размишляваше така, двамата ездачи преминаха с придружаващите ги дакота край подножието на хълма. Сега Харка насочи вниманието си към индианеца. Той изглеждаше значително по-млад от белия човек, който според Харка трябва да беше около четиридесетгодишен. Индианецът яздеше според Харка, както се полага, без седло, без стремена, без шпори. Беше чернокос и без брада, както ходят истинските хора. На врата си носеше огърлица, която много се хареса на Харка. Тя се състоеше от малки лъскави разноцветни камъчета, повечето прозрачни. Мислено Харка веднага намери име за всяко от тях: утринна заря, синя вода, блатна зеленина, обедно слънце. Индианецът се хареса на момчето. Лицето му беше продълговато, сериозно. Той също носеше мацаваки.
Може би на момчетата щеше да се удаде възможност да поговорят с този боец!
Сега ездачите отминаха подножието на хълма. Харка даде знак на Младите кучета да се оттеглят всички заедно. Без да вдигат шум, момчетата се смъкнаха по възвишението откъм невидимата за пристигащите страна и вече наближаваха шатрите, когато групата на чужденците и придружаващите ги дакота влязоха в бивака.
Всички дакота стояха безмълвни, лицата им бяха спокойни и въздържани, както се полага при посрещане на непознати мъже.
Малката група се спря на поляната сред бивака. Матотаупа стоеше пред своята типи. Ездачите скочиха на земята и Непознатата мида съпроводи белия мъж и индианския му другар до вожда. Матотаупа кимна на Непознатата мида да започне да говори.
— Името на този бял боец е Прелетната птица Сръчната ръка Тайнствения жезъл — започна Непознатата мида. — Белите му братя обаче го наричат Дан Морис. Както разбирате от името му Прелетна птица, той идва много отдалеч. Видял е много градове на белите мъже и много племена на червенокожите и е бил гост в шатрите на много вождове. Има мацаваки, с което може да убие всеки враг, ала той обича мира. Дошъл е тук, защото чул, че Мечата орда има най-смелите ловци и най-големи бойци. Пътя му е показал този млад боец и вожд, който вече пет години е негов брат.
Матотаупа разглеждаше чужденеца внимателно.
— Хау… добре — каза най-после той. — Нека Прелетната птица си почине в нашата шатра и ни разкаже чий език му е говорил за мъжете на Мечата орда.
Така чужденците бяха поканени да бъдат гости на главатарската типи. Харка веднага схвана положението и пристъпи към мустанга на непознатия индианец, за да го отведе в стадото, докато Непознатата мида предложи своите услуги на белокожия мъж. Оказа се обаче, че чужденците познават обичаите на прерията и макар че не отказаха предложената им помощ, сами отидоха да видят къде ще пасат и пренощуват конете им. Непознатият индианец натимари двете животни.
После гостите тръгнаха към шатрата. По пътя към конското стадо и обратно към главатарската типи те не бяха разговаряли с Харка и Непознатата мида, ала Прелетната птица Тайнствения жезъл, този мъж с жълта брада се беше усмихнал приятелски на Харка, докато индианецът с красивата огърлица се държеше сериозно и въздържано като самите дакота.
Макар Матотаупа да беше споменал, че желае да разбере къде чужденците са чували за него, той все пак беше далеч от мисълта веднага да почне да ги разпитва. Тава би било противно на всяко правило за гостоприемството. Най-напред Унчида и Шешока, подпомогнати сръчно от Уинона, се заеха да подредят посъдата за гости — по няколко паници за всеки — около огнището, след това набодоха месо на шиша. Когато мълчаливо изчаканата гощавка вече можеше да започне, Матотаупа запали най-напред една лула с тютюн от червена върба и я пусна да обикаля, после поднесе месо на гостите си, също така и на Непознатата мида. Той самият не ядеше още нищо, а беше само любезен домакин. Едва когато гостите се нахраниха, започна да яде и той. В дъното на шатрата седяха Харка и Харпстена, а малко встрани — Шонка.
След като се нахрани, белият мъж измъкна от джоба си нещо, подобно на малка кафява пръчица, и започна да го пуши. Индианците извадиха своите лули, Непознатата мида обаче с удоволствие се почерпи с една тлееща пръчица от ръката на Прелетната птица.
— Белият мъж Прелетната птица Сръчната ръка Тайнствения жезъл е минал дълъг път с коня си — откри най-после Матотаупа вечерния разговор.
— Така е, вожде — отвърна вместо белия индианецът на езика на дакота, ала с чужд акцент. — Ние бяхме в Скалистите планини и дойдохме оттам тук.
Матотаупа гледаше говорещия, не напълно доверчиво, но не и враждебно.
— Какви бойци ловуват в планините? — попита той.
Бойци от племето шошони. Матотаупа кимна в знак на съгласие.
— Имат ли лов?
— Не много. Но ние виждаме, че шатрите на Мечата орда са добре запасени.
— Хау. Как е името на моя по-млад брат? — С това обръщение Матотаупа даде да се разбере, че смята за възможни едни приятелски отношения с госта.
— Моето име е Дългото копие.
— Кои са бащите и братята на Дългото копие и къде са разпънали шатрите си те?
— Моите бащи и братя са от племето чейени.
Лицето на Матотаупа помрачня. Ала той се въздържа да даде някакъв оскърбителен отговор.
Белият мъж сякаш почувствува, че има опасност разговорът да вземе неприятна насока и каза на своя индиански придружвач няколко думи, след което индианецът обясни на дакота:
— Вождът Матотаупа трябва да знае, че аз, Дългото копие, не принадлежа към оная група чейени, която обикаля размирно наоколо и нахлува в ловните райони на дакота и на други племена. Моите бащи и моите братя живеят мирно в своите шатри, много далеч оттук, в Оклахома, и не са врагове нито на дакота, нито на което и да е друго племе, нито на белите мъже. Аз съм напуснал бивака на моите бащи от пет години насам и съпровождам моя по-възрастен бял брат Прелестната птица. Хау.
Матотаупа сякаш не остана много доволен и от този отговор и Харка си помисли:
„Що за хора са тия чейени? Приятели са с всички и с никого — врагове. Не знаят към кого принадлежат и когато се подхване бой, главите и копията им ще се колебаят, докато стрелите полетят към тях от всички страни. А щом на Дългото копие му е харесвало в мирните шатри, защо тогава е напуснал своите бащи и братя и язди лете и зиме нагоре-надолу заедно с Прелетната птица Жълтата брада?“ — Тук нещо не отговаряше съвсем на истината и Харка реши да го проучи.
Матотаупа заговори за друго:
— Не намериха ли Прелетната птица и Дългото копие, яздейки от Скалистите планини към нашите шатри, някакви следи, не срещнаха ли бойци или едър дивеч?
При този въпрос гостите се оживиха. Те поговориха най-напред помежду си, после белокожият остави индианеца да отговори, тъй като забеляза, че хората на дакота не го разбират.
— Намерихме следи от сива мечка!
Матотаупа насмалко не скочи:
— Сива мечка?! Е! Къде видяхте тези следи?
— На два дена езда оттук — по посока към планините.
— От колко време бяха следите?
— Съвсем пресни.
— Проследихте ли дирята?
— Проследихме я.
Матотаупа не продължи да разпитва, гледаше само гостите си напрегнато.
Дългото копие се усмихна.
— Това е една история, която аз сам не бих повярвал, ако не я бях преживял — каза той. — Ние тръгнахме по следата най-напред с конете, защото тя минаваше съвсем ясно през планинските ливади. Стигаше до една скала и там изведнъж се губеше. Моят бял брат ме помоли да остана да чакам край конете, а той искаше да обходи скалата и да разузнае положението. Нямаше намерение да убива сивата мечка, искаше обаче да я види поне веднъж.
— Това също е опасно. Защо не е искал да я убие? Да не би мечката да е свещеното животно на Прелетната птица?
— Не, вожде, ала моят бял брат казва, че всички животни са наши братя.
— Хау, в това има нещо вярно. Но разказвай по-нататък!
Добре. И така, Прелетната птица искаше да се покатери по скалата, ала аз се възпротивих, защото следата беше съвсем прясна и защото сивата мечка е едра, хитра, яка и както ти сам каза вече, много опасна.
— Хау, такава е! — потвърди Матотаупа.
— Ние говорехме и не можехме да стигнем до съгласие. Най-после моят по-възрастен бял брат ми разреши аз да се покатеря по скалата, а той да остане край конете. И двамата слязохме от животните.
— Хау, и какво се случи после? — попита Матотаупа, тъй като Дългото копие замълча. — Къде оставихте своите мацаваки?
— Аз дадох моето на моя по-възрастен бял брат, за да мога да се катеря по-лесно. Подадох му и юздата и така той държеше двата коня и аз тъкмо се канех да се покатеря…
— Разказвай по-нататък!
При това се обърнах на другата страна, та моят бял брат видя лицето ми, което изведнъж се беше вцепенило от ужас, и той също се извърна … и … и ние двамата видяхме стоящата зад нас Гризли, изправена на задните си крака … и готова да се нахвърли върху нас с предните си лапи!
— Хо, хо, хо! Добре ви е изиграла сивата мечка!
— Точно така. Беше великолепно, огромно животно.
— Вие сте още живи. Как се спасихте?
— Моят по-възрастен бял брат успя все пак да скочи на коня. Полетя напред заедно с двата коня и с двете мацаваки. Или конете полетяха с него. Аз се скрих в урвестата скала.
— Матотаупа се разсмя добродушно и двамата му гости също се усмихнаха.
— Мечката добре ни подгони, вожде.
— И вие не й ли отмъстихте?
Ние тръгнахме да се търсим и бяхме щастливи, когато можахме пак да се намерим.
— Матотаупа се изсмя отново.
— Нима толкова надалеч беше избягал Прелетната птица с двата коня, та е трябвало да го търсиш?
— Толкова надалеч бяха избягали конете с него, вожде!
Матотаупа не можеше да повярва.
— Толкова надалеч избягали, толкова надалече! С две мацаваки! Да избягат!
Белият мъж се усмихна в брадата си.
— Ами че разбира се — накара той чейени да преведе. — Аз не съм дошъл да ходя на лов за мечки, а за да рисувам ликовете на големите вождове с тайнствения си жезъл.
Смехът на Матотаупа заглъхна.
— Ти заклинател ли си?
— Той е особен род заклинател, вожде — обясни чейени. — Бива ли да ти покаже портретите на вождовете на папи и на шошони?
— Хау! Нека ги покаже.
Двамата гости се изправиха. Матотаупа също. Чужденците поровиха в багажа си в дъното на шатрата, извадиха няколко свитъка платно и ги донесоха край огъня. Белият мъж разви първия свитък и го поднесе така, че пламъците да го осветят.
Матотаупа стоеше занемял и вцепенен като омагьосан, а жените и децата в дъното на шатрата бяха не по-малко смаяни, ужасени и учудени. Шешока скри очите си с ръце, за да не гледа магията.
Върху платното беше нарисуван с блажни бои портретът на индиански вожд от племето шошони, почти в естествен ръст и много правдив. Чейени разви друг свитък и при светлината на пламъците на огъня се появи образът на един вожд на пани.
Матотаупа и децата вдигнаха несъзнателно ръка пред устата си, както бяха свикнали да правят при появата на някое привидение.
— И тези мъже сега мъртви ли са? — попита беззвучно Матотаупа.
— Не, не — увери го чейени. — Живи са. — Тук върху тази странна кожа?
— Не, не. Сред техните племена.
Матотаупа размаха ръце.
— Техните духове са тук! Нима те живеят на две места? Това е магия!
— Те живеят на две места. Ала тук, върху тази картина никога няма да умрат.
— Хо … това е магия … махай ги, махай ги!
Гостите намотаха послушно платната и ги прибраха отново. Вождът ги гледаше недоверчиво.
Когато отново всички седнаха край огъня, той каза:
— Би било по-добре да ходите на лов за мечки, вместо да омагьосвате червените мъже!
— Всеки по своему, вожде.
— Хау. Ще ми се разсърдите ли, ако аз потърся следите на мечката, която ви е подгонила?
Прелетната птица и Дългото копие няма да ти се разсърдят. Те дори са готови да те заведат до следите. За едно опитно око следите сигурно все още са видими на някои места. Ние ти подаряваме тази мечка ти да я убиеш!
— Хау, хау, добре, добре. За това и Прелетната птица и Дългото копие имат право да поискат от мен, Матотаупа, вожда на Мечата орда, всичко, каквото мога да им дам.
— Добре, вожде. Ние искаме само едно: твоя портрет.
— Хо … не!
Матотаупа вдигна отбранително ръце, Харка също силно се изплаши, когато чу това желание. Ала Матотаупа скоро се овладя. Изправи се и изрече с достойнство:
— Аз казах … белият мъж каза своето желание. Той желае моя портрет, това е моя живот, който той иска да вмъкне в своята магия. Така да бъде. Един дакота не е по-малко смел от един пани или един шошони. Ала аз поставям едно условие: белият мъж ще получи моя портрет, щом аз хвана мечката!
Мъжът с жълтата брада кимна и човекът от племето чейени обясни:
— Ние сме съгласни с това условие! Матотаупа е голям ловец и той ще успее да убие и тази страшна и умна мечка!
Около ъглите на устните на Матотаупа потрепна лека хитра усмивка.
— Аз съм бил голям ловец? Откъде моите непознати братя знаят това?
Чейени се поколеба, ала белият му кимна и той каза:
Ние го знаем от белите мъже, които подготвят пътя за Огнения кон. Ние бяхме при тях, преди да тръгнем към Скалистите планини.
Кой ме познава там, кой е могъл да говори за мене?
— Всички, с които ние говорихме. Бойците от Мечата орда, казваха мъжете там, са много добри ловци и знаят велики тайнства.
Когато чейени изрече тези думи, се случи нешо, което изглеждаше нечувано и поне никой не го очакваше.
Подобно на останалите деца и на жените Харка бе следил внимателно разговора. Колкото и силно да беше привлечено вниманието му от разказа за срещата със сивата мечка, той все пак нито за миг не забравяше първия въпрос, с който Матотаупа беше посрещнал непознатите мъже. Откъде знаеха те, че в Мечата орда живеят смели ловци и бойци?
Когато вождът също се върна неочаквано на този си въпрос по време на разговора, всички сетива на Харка се изостриха. Защото може би от този въпрос Матотаупа щеше да навлезе със заобикалки в тайната на Великото заклинание, чието разрешение толкова много занимаваше мисълта на Харка, макар и скритом. Когато чейени произнесе думите: „Бойците на Мечата орда познават велики тайнства“ — нещо неудържимо принуди Харка да стане и да се приближи до гостите край огнището. Такова нещо не подхождаше за едно дете; то беше против всички обичаи. На мъжете подобно държане би се сторило не смело, а невъзпитано и те щяха да отпратят Харка с укор. Той потрепера при мисълта за подобно посрамване, което Шонка би наблюдавал от дъното на шатрата, ала въпреки това тръгна към огнището, сякаш се подчиняваше на някаква по-висша сила.
Матотаупа гледаше момчето с голямо учудване, без да каже на първо време нещо. Харка пристъпи към чейени. Посочи камъка от огърлицата му, който блестеше като обедното слънце, и бързо попита, с остър поглед, който срещна и задържа погледа на чейени: — Тайнства? Какви? Такива?
— А, ти искаш да кажеш за този камък — отвърна чейени тихо, смутен, — този … да, златото…
— Искат ли го белите мъже? Да го крадете от нашите ловни райони ли сте дошли вие?
Преди Матотаупа да отпрати момчето на мястото му, белият мъж се намеси и накара чейени да му преведе за какво ставаше дума.
— Момче — отвърна след това той съвсем сериозно и чейени превеждаше дума по дума, — ние не искаме да крадем нищо от вас. Погледни. — Той извади две кесии, отвори ги и прекара през пръстите си купчина блестящи монети, каквито хората на Мечата орда никога досега не бяха виждали. — Гледай, злато и сребро! В сравнение с желанията, които имам, аз съм богат човек, имам достатъчно злато и няма защо да заплашвам или да ограбвам някого. Аз искам само да рисувам картини, защото това ме привлича като магия. Ала ти имаш право, дете, да бъдеш загрижено: никога не е добре, когато хората притежават такива тайнства. Има твърде много разбойници и крадци на този свят! Най-добре е дамълчи човек за тези неща и да ги пази скрити!
Харка благодари на говорещия и отново се оттегли.
— Хау! — каза Матотаупа. — Така е и аз виждам, че ти, бели човече, си справедлив, човек. Аз ще убия мечката, а ти ще нарисуваш моя портрет. Утре започваме.
На другия ден в шатрата на вожда още с пукването на зората всички бяха будни. Тъй като ловците не искаха да взимат за предвидения лов повече храна, отколкото беше необходимо, вождът предложи на гостите си богата закуска. Прелетната птица Жълтата брада мислеше, че ловците ще тръгнат веднага след това, ала беше сбъркал. Вождът изпрати най-напред Старата антилопа да свика бойците му, за да изиграят всички заедно мечия танц, с който да призоват духа на мечката. Старата антилопа изказа опасенията си, че заклинателят Хавандшита отсъствува от бивака и няма да може лично да разговаря с духа на мечката преди този толкова опасен лов. Ала Матотаупа беше силно обладан от ловната страст и не обърна внимание на изказаното опасение. Взе кафявата меча кожа, която пазеше в шатрата си, надяна главата й върху своята, пусна кожата да виси по раменете му и излезе навън, където го очакваха двадесет други бойци, също загърнати в мечи кожи. Мъжете запристъпваха по поляната в кръг като мечки, тромаво и същевременно ловко, като подражаваха на рева и ръмженето на мечките. Всички обитатели на бивака се насъбраха да присъствуват на мечия танц.
Харка остана малко встрани, за да може да наблюдава Жълтата брада. Белокожият беше извадил нещо от джоба си, прилично на бяла кожа, и правеше върху него черти с едно тайнствено жезълче. Когато забеляза, че момчето го наблюдава, белият човек кимна на него и на Дългото копие да се приближат, подаде на Харка да види скицата на мечия танц и накара Дългото копие да му преведе:
— Ето, виждаш ли, момче, така се прави картина. Това не е нищо друго освен картините, които вие сами рисувате по вашите бизонови кожени завивки със синя, жълта и червена боя.
Харка разгледа скицата най-внимателно.
— Възможно е — каза след това той.
Техният разговор беше привлякъл вниманието на неколцина бойци. Липата им помрачняха, ала те не казаха нищо.
Мечият танц се проточи цялата сутрин. По пладне малката група бойци най-после тръгна на път. Към нея се числяха Матотаупа, Дългото копие. Старата антилопа и още един боец от племето. Правата и задълженията на вожда на племето по време на отсъствието на Матотаупа щеше да поеме неговият брат, когото всички наричаха Стрелата с пера.
Прелетната птица Жълтата брада не тръгна с тях Мъжете, жените и децата на Мечата орда били за него много по-важни, отколкото мечката така заяви той усмихнат на потеглящите ловци.
Четиримата мъже препуснаха с конете на запад в прерията, предвождани от Дългото копие. Момчетата съпроводиха донякъде ловците. Когато те се върнаха в бивака, Харка забеляза, че Прелетната птица иска да разговаря с него. Момчето се приближи към художника, който извика Непознатата мида да превежда. Чрез него той помоли Харка да му покаже заедно с Младите кучета индианските игри. Молбата допадна на Харка, тъй като момчетата сами трябваше да си запълнят времето за един, два или три дни, докато се върне ловната група и племето разбере дали са успели да убият големия сив звяр.
Така Харка отново събра Младите кучета да играят на топка. Донесоха малката кожена топка и определиха отворите на шатрите, които щяха да служат за врати. Момчетата надойдоха със своите ясенови пръти, извити на края, разделиха се на две групи и в миг поляната сред бивака, на която до преди малко бяха призовавали духа на мечката, се изпълни с веселите и възбудени викове на играещите деца. Бурни одобрения и силен смях избухваха, когато най-малкият син на Старата антилопа се впускаше с невероятна бързина след топката и често я измъкваше пред самия прът на някое от големите момчета.
След като приключи играта, Харка реши съвместно със Съвета на младите кучета да покажат на чужденеца, който не желаеше да излезе на лов, как момчетата от племето дакота умеят да си служат с лъка и стрелата.
Когато Червените пера забелязаха приготовленията им, те също се приближиха и предложиха любезно ла вземат участие в състезанието. Младите кучета веднага се съгласиха. Харка помоли художника да им нарисува за мишена една сива мечка.
Чужденецът прие с удоволствие. Той пожертвува едно от платната си и нарисува с бърз замах на четката една изправена сива мечка в наполовина естествена височина. Когато поставиха картината далеч от бивака на една голяма поляна, виковете на момчетата наоколо заглъхнаха. Всички загледаха учудено, бойците също мълчаха изумени.
— Духът на мечката — зашушукаха те, — духът на мечката дойде!
Харка също беше станал нерешителен.
— Какво има? — осведоми се белият мъж чрез Не познатата мида, — Не е ли сполучлива картината?
— Твърде сполучлива — преведе Непознатата мида отговора на бойците. Мъжете се страхуват от магията.
— Тогава аз сам ще разваля тази магия — отвърна решително Прелетната птица. — Мъжете на дакота трябва да видят, че никой не бива да се страхува от една картина.
Той влезе в шатрата на вожда, изнесе оттам пушката си и застана на сто метра пред картината. Харка се изправи веднага до него и наблюдаваше как той зареди своето мацаваки и го взе за прицел. Момчето чу изстрела и забеляза ритането на приклада, което не нарани стрелеца.
Куршумът удари мечката на картината в рамото; можеше да се види дупката на платното.
Ъгълчетата на устните на Харка се отпуснаха.
— Не си ли доволен? — попита го белият човек чрез Непознатата мида.
— Не — отвърна Харка откровено. — Ти само раздразни мечката с твоя изстрел, но не я уби. Нима е толкова трудно да се улучи право в целта с твоето мацаваки?
— Ти ме развеселяваш, момче! Не, това не зависи от пушката, причината е моята неспокойна ръка! А сега вие ми покажете как могат да улучват младите дакота.
Магията беше развалена.
Най-напред пристъпиха Червените пера. Те застанаха на сто и петдесет метра от целта и изстреляха стрелите си със сила и сигурност. Не една стрела остана да стърчи забодена в тялото на мечката. Шонка също излезе напред и стреля не лошо. Прелетната птица непрекъснато изказваше възхищението си.
После дойде редът на Младите кучета. За тях разстоянието за стрелба беше осемдесет метра. Художникът се изненада, когато слабоватото момче, на което той покрай Харка почти не бе обърнал внимание в шатрата на вожда, даде най-добро попадение, неговата стрела попадна точно „в сърцето“ на Гризли. Всеобщо шумно ликуване възнагради Харпстена.
Последен дойде редът на Харка, Когато пристъпи напред, той не носеше нито лъка, нито стрелата си.
— Тази мечка бе убита от стрелата на Харпстена — каза той. — Да предположим, че сега нова мечка е дошла върху тази картина. Нея аз ще убия с копие!
И момчето вдигна от земята ловното копие на баща си, което бе донесло незабелязано от никого. То се понесе със стойката на копиехвъргач, размаха оръжието и го запрати. Всички погледи проследиха мятането му.
Лекото ловно копие с издължен, остър като нож връх от кремък се забоде в черепа на „Мечката“ между очите. Копието проби платното и се заби доста надалеч зад него в земята. Зрителите изказаха възхищението си от това мятане с нови ликуващи възгласи.
Харка прибра оръжието.
Картината вече не можеше да се използува; надупчена и пробита, тя изглеждаше съвсем жалка и Къдрокосия и Непознатата мида я отнесоха.
Стрелците останаха заедно и продължаваха да обсъждат успеха си. Лесно можеше да се разбере обаче, че след отшумяването на всеобщата ловна страст, предизвикана от състезанието, старите опасения отново се надигнаха и художникът, който вече разбираше отделни думи от езика на дакота, чуваше тук и там отново думата „вакан“, тайнство, магия, и той видя, че погледите отново станаха загрижени.
Вечерта Стрелата с пера, братът на Матотаупа, покани чужденеца на гости в своята шатра и нямаше нищо против и Харка и Харпстена, най-заслужилите „ловци“, също да дойдат в неговата типи, макар и да се наложи да останат скромно заедно с момичетата в дъното на шатрата.
Огънят пламтеше, вечерята издаваше приятна миризма и накрая езиците отново се развързаха. Тема на разговора естествено бяха мечките и ловът на мечки. Всички мисли и въображения в бивака сега бяха отправени натам. Белият мъж внимателно насочи въпросите си посредством преводача Непознатата мида към поверията, митовете и легендите на дакота за мечки и братът на Матотаупа заразказва с дълги прекъсвания за едно и друго. За праотец на Мечата орда се смятала Великата мечка. Матотаупа — което ще рече „Четири мечки“ — бил убил през една пролет четири мечки, които вдигнал от зимния им сън. Когато пък встъпвал в мъжката и бойна възраст, сред уединението след дългото постене му се присънили много мечки. Мечките не били като останалите животни, обясни домакинът на шатрата. Сивите мечки имали човешки души, във всяка от тях живеел по един боец, те били вакан, свещено тайнство.
Думата витаеше заедно с дима от лулите и пурите в полутъмното помещение. „Тайнство!“ Навред, където хората на дакота обикаляха като ловци в дивата прерия, изложени на хиляди случайности, над тях се носеше „тайнството“. Тайнство, тази дума беше вече съвсем свойска и същевременно страшна дори и за малките деца.
На следващата вечер Прелетната птица Жълтата брада беше гост в шатрата на Непознатата мида и Харка не пропусна случая да се мушне заедно с Къдрокосия Чернокож в дъното на шатрата. По специална молба на госта след вечерята Харка и Къдрокосия бяха извикани да се приближат край огъня. Прелетната птица накара индианското момче да му разкаже за Ордата на младите кучета, за игрите и представите на децата за живота и открито се радваше на умните отговори, които получаваше. Непознатата мида не умееше още да превежда така леко, както Дългото копие, ала белият мъж и момчето се разбираха много добре. Харка беше навикнал вече с русата коса и с брадата на госта. Той си представяше, че всички бели мъже трябва да изглеждат така. Сигурно Великото тайнство го е наредило така.
След като разпита достатъчно, художникът помоли двете момчета сега те да питат него. И двамата веднага зададоха въпроса какво представлява красивата огърлица, която Дългото копие носеше на врата си.
— Тази огърлица … да … деца … нея аз съм я подарил на своя приятел Дългото копие, когато веднъж той ми спаси живота. Преследваха ме неколцина бели бандити и той ме спаси от тези разбойници и убийци. Тя цялата е направена от истински скъпоценни камъни и от две златни зърна. Тук, във вашия бивак, аз спокойно мога да кажа това, защото никой няма да ограби моя приятел, сигурен съм в това. Ала щом влезем в допир с белите мъже, ние винаги казваме, че огърлицата няма никаква стойност, че е направена само от стъклени камъчета и месингови зърна. Така разбойниците и крадците ни оставят на мира. Какво още искате да знаете?
Харка се срамуваше да зададе следващия си въпрос, ала Жълтата брада го насърчи и момчето попита защо Дългото копне — за когото казваха, че бил вожд — е напуснал племето си, за да тръгне да пътешествува с Жълтата брада из прериите. Че кой води сега мъжете на чейени на лов, кой брани шатрите им от враговете и кой ръководи Съвета на бойците край Съвещателния огън?
Не беше лесно за белия мъж да отговори на този въпрос, не само защото речникът на Непознатата мида и на Къдрокосия на езика на дакота беше още съвсем ограничен. Той трябваше да каже много неща, които породиха мрачни мисли у Харка.
— Моят приятел Дългото копие живееше с част от хората на чейени в един резерват — започна разказа си той, обмисляйки всяка дума. — Това е една земя, където могат да живеят само индианци. Белите мъже са им я дали. Никой бял човек няма право да влиза в тези райони, ако няма разрешение от Великия баща на белите мъже във Вашингтон, ала и никой индианец няма право да ги напуска без подобно разрешение. Индианците, които живеят там, не ходят на лов, а получават храната си от Великия баща, освен това те отглеждат опитомени бизони и садят растения, които се ядат. Те не водят войни, нямат и за какво много да се съвещават, защото всичко за живота им е решено от други.
— И Дългото копие не е искал да остане там, така ли?
Той копнееше за дивата прерия. Аз бях получил разрешение да посетя резервата и Великия баща — ми разреши да взема Дългото копне със себе си.
— Да… добре — каза Харка и си спомни сериозната печална гънка край устните на човека от племето на чейени.
Дългото копие беше млад вожд, напуснал шатрите на своето племе, защото не искал да живее там, където мъжете не бива да ходят на лов, да се бият, да се съвещават. Такова нещо съществуваше — такова пленни-чество на червенокожите. Хавандшита беше разказвал на момчетата веднъж за това, ала не много ясно и Харка го беше изслушал като някаква легенда. Сега обаче той беше видял един червенокож, който идваше от такова пленничество.
Художникът разбра колко потиснато бе момчето от тези новини и затова потърси начин отново да го насърчи:
— Харка, ти няма защо да се страхуваш, че подобна участ може да постигне и племето дакота. Вашите големи вождове са СКЛЮЧИЛИ договор с Великия баща на белите мъже във Вашингтон, че земята около Черните хълмове и далече зад тях чак до Лаплата и Мисури ще си остане собственост на седемте племена дакота.
Харка въздъхна. Благодари мълчаливо и се оттегли заедно с Къдрокосия отново в дъното на шатрата. Той накара Къдрокосия да му обещае, че ще го научи да говори езика на белите мъже. Щяха да започнат още на другата сутрин. Защото Харка се ядосваше, че трябва да бъде зависим от преводач, за да може да разговаря с Жълтата брада.