Димитър Подвързачов
Баснописец и басня

Измъчван от безкрайна скука,

един ден баснописецът-ипохондрик

        свил в чантата един сварен език

        и рекъл: — Днеска не оставам тука!

        Ще ида да се поразведря из гората,

                да ми олекне на душата,

                далеч от всякаква тревога

                и от контрола строга,

        далеч от мрачни мисли за съдбата

        на туй ужасно нескопосно племе! —

Зер, чувствувам, че… дявол ще ме вземе.

 

Отишел баснописецът в гората,

зазяпал се във туй, в онуй дърво,

докат наскочил — мислите, какво?

        Наскочил Баснята самата!

Там, скрита във една хралупа,

тя, Баснята, безпомощно се свила.

 

И почнало сърцето му да тупа…

        — Що търсиш тука, моя мила? —

извикал баснописецът тогава —

        затуй ли толкоз време става

при мене не дохождаш във града?

Или ти се е случила беда?

Ти нямаш право ни на йота

        да бягаш от живота!

По-скоро тръгвай пак със мен назад

        към столичния град —

за теб там има работа премного,

макар че днес е доста строго…

 

Усмихнала се Баснята печално

        и рекла: — Много жално,

но няма смисъл да дохождам там!

        Какво ме чака — отсега си знам.

Бе време, аз бях рядкост видна

и между вас се мярках безобидна,

но днеска няма кой да ме пожали,

        или да ме похвали

за образите мои,

полупрозрачни или ясни,

че виждам — всички сте станали

        герои

        на басни…