Ан Браганс
Мата Хари (19) (Прах в очите)

Екзекуцията

Съдбата на Мата Хари сега зависи от решението на магистратите, които ще разгледат нейното обжалване на съдебното решение.

Затворена и денем, и нощем в килия 12 — отменили са разрешението за разходка, което е ползвала след приключване на следствието — тя се залъгва през отминаващите часове, залъгва се в очакването, до което вече се свежда нейният живот. Тя е там, седнала на сламеника си, и се люшка напред-назад, напред-назад, неуморно, като спира единствено за да намести кока, от който са се изплъзнали няколко сиви кичура, съпътстващи това люлеене на махалото. Косите й докосват бузата, гъделичкат врата й, дразнят я и й става тягостно, като ги гледа как провисват безжизнени, мръсни, отчайващи. Тогава с въздишка ги прикрепя криво-ляво на тила си и продължава да се люлее напред-назад, напред-назад…

Мата Хари е изгубила представа за времето, времето й обаче е преброено. Животът й следва ритъма на посещението на сестрите — нейни доставчици на храна и на утеха. Сега тя се ползва с режима на осъдените на смърт. Менюто й включва сутрин бульон и кафе, на обед — печено или готвено месо, гарнирано със зеленчуци, вино и кафе. Вечерта й сервират супа, блюдо с гарнирано месо и вино. Макар след присъдата и завръщането й в „Сен-Лазар“ ежедневието й да се е подобрило чувствително, то все пак е белязано от засилени мерки за сигурност. Всяка нощ две затворнички, избрани сред най-примерните, са натоварени да я наглеждат. Те идват при нея в килия 12 и спят на сламеници, сложени от двете страни на нейния; напускат килията едва призори. Ситуацията е доста смехотворна, тъй като Марие и Луизет, впрочем добри момичета, потъват още с настъпването на нощта в дълбок сън, докато Мата Хари, която страда от синдрома на затворника, заспива трудно и прекарва дълги безсънни нощи. Неспособна да затвори очи, тя се върти в постелята и, наострила слух, дебне шума, от който се страхува; шума, който ще я отведе към фаталната зора — тя ще дойде, за да я отведе до стълба за екзекуция. Така, нощ след нощ, тя будува между двете проснати край нея тела и очаква своите палачи. Единствено часовете между събота вечер и неделя сутрин й носят известно облекчение и малко отдих, защото тя знае това, което знаят всички осъдени: не екзекутират никого в неделя. Тогава мъчителната й тревога я напуска и тя може да се предаде на съня.

Докато приема без съпротива това отшелничество, Мата Хари открито се бунтува срещу разпореждането, което я лишава от излизане и което тя намира за ненужна и жестока гавра. Много скоро се оплаква на доктор Бизар, комуто пише:

Господин Докторе,

Не издържам вече. Нуждая се от въздух и малко движение. Това няма да им попречи да ме убият, щом непременно го желаят, и затова не е нужно да ме подлагат на такива страдания. Много ми е зле. Ще ви бъда признателна, ако ми помогнете да получа малката всекидневна разходка…

След намесата на лекаря администрацията изпълнява молбата и към средата на август Мата Хари може да напуска килията си по един час на ден, за да обхожда големия двор на „Сен-Лазар“.

 

 

След произнасянето на присъдата на Маргарета Гертруда Зеле-Маклеод нидерландските власти правят плахи постъпки в полза на своята сънародничка. Чрез гласа на кавалер Стюерс, техния министър на външните работи, те предлагат първоначално смъртното наказание да бъде заменено с доживотен затвор, в случай че апелативният съд не намери никакво нарушение на съдебната процедура в произнесената от военния съд присъда. На 16 август, след потвърждение, че „никакво закононарушение не е било открито в произнесената от Трети военен състав присъда“, молбата е отхвърлена и тъжната задача легацията на Нидерландия да бъде информирана за това се пада на адвокат Клюне.

Шансовете на Мата Хари да избегне позорната смърт намаляват от ден на ден. Въпреки това нейният защитник не се отказва: той веднага депозира обжалване пред Касационния съд, но тъй като не е хабилитиран да пледира пред него, трябва да се задоволи с присъствие на пренията. Ето защо на 27 септември обжалването се поддържа по смайващо немарлив и неубедителен начин от служебния адвокат господин Рейнал. Все така принуден да мълчи, господин Клюне слуша как неговият колега представя своите възражения и когато последният приключва пледоарията си, осланяйки се на „мъдростта на съда“, вече става ясно, че играта е загубена. След обсъждане проформа, което трае няколко минути, представителят на главния прокурор взема думата и, изказвайки се от името на тази „мъдрост“, заявява:

— Има само един проблем за дебатиране, този за компетентността. Въпросът е дали във военно време престъпления като шпионаж и тайни връзки с противника са от компетенцията на военен състав на съда. Юриспруденцията е единодушна в положителния отговор. Затова стигнах до заключението обжалването да бъде отхвърлено.

За пореден път правосъдието действа експедитивно и издава бърза присъда срещу Мата Хари, чийто живот сега зависи единствено от президентската милост.

За тази цел нидерландският министър кавалер де Стюерс пише на 1 октомври на своя колега от Министерството на външните работи:

Ваше Превъзходителство,

Водено от хуманни съображения, моето правителство ме натовари да помоля за милост за госпожа Зеле-Маклеод, наричана Мата Хари, която беше осъдена на смърт на 25 юли от Трети състав на военния съд и чието обжалване беше отхвърлено на 27 септември от Криминалната камара на Касационния съд. Имам честта да помоля за любезното посредничество на Ваше Превъзходителство да предадете на господин Президента на Републиката това искане на правителството на кралицата и ще Ви бъда благодарен, ако ме уведомите как е било посрещнато то.

За съжаление това „посрещане“ въобще не променя фаталния ход на съдбата. Но адвокат Клюне не се отказва и продължава упорито да се надява. Когато в началото на октомври прави последен опит да се яви в Елисейския дворец, той продължава да залага на снизходителността на държавния глава. Многократно са го чували да заявява: „Не, Поанкаре няма да позволи това изваяно от грациите тяло да се върне при пръстта“. Воден от тази нереална надежда, старецът разчита на милосърдието на лотарингеца и със свито сърце и с треперлив глас моли да пощадят Мата Хари. Но той говори на един гръб: Реймон Поанкаре стои прав пред един от прозорците на своя кабинет и думите на адвоката се блъскат в този тъмен, неподвижен силует, открояващ се на фона на есенното небе, по което се влачат тежки облаци. Когато най-после президентът благоволява да се обърне към своя посетител, на лицето му няма никаква емоция. С жест към небето той казва само: „Погледнете това небе, адвокате, би било лудост да си въобразяваме, че можем да попречим на движението на облаците. Също толкова невъзможно ми се струва да променим хода на нещата в полза на вашето протеже. Съжалявам“. Аудиенцията приключва, адвокат Клюне трябва да се оттегли.

Малко по-късно в градините „Марини“ едно малко русо дете спира ненадейно пред седналия на една пейка старец, който хлипа, заровил лице в ръцете си.

— Защо плаче господинът? — пита детето своята бавачка, която се опитва да го отведе, мъмрейки го тихо.

Хубавото русо дете, което една твърда ръка отдалечава от пейката, влачейки го със себе си, няма да получи отговор. То никога няма да научи, че този плачещ мъж е един от най-известните адвокати на онова време, излязъл от президентския дворец, където не е успял да издейства помилване за своята клиентка.

Мата Хари ще умре.

С настъпването на есента дните стават по-къси и още в пет часа следобед килия 12 се застила със сиви, после с черни сенки, все по-тягостни за осъдената. Тя гледа агонията на светлината, сякаш става свидетел на своята собствена агония. Ужасни мисли преминават през ума й, обзет от терзанията на очакването и несигурността. Ами ако този отиващ си ден е последният?

Но за щастие привечер, когато нейните страхове се изострят, е време за ежедневното посещение на сестра Леонид. Възрастната монахиня знае колко ценна за Мата Хари е нейната компания, тя знае, че горкото създание очаква идването й като благословия: за нищо на света и по никакъв повод няма да го лиши от нея. От момента на отхвърляне на молбата за помилване тя идва тук всяка вечер и остава до късно на приказки с осъдената, до пристигането на Марие и Луизет, които я заместват.

Ритуалът на тези посещения никога не се променя: всяка вечер, едва отключила вратата и прекрачила прага на килията, един и същи въпрос посреща сестра Леонид:

— Скъпа майчице, смятате ли, че ще мога да спя спокойно тази нощ?

Когато пита това своята посетителка, страхът на Мата Хари е достигнал своята връхна точка и при последните думи гласът й се задавя в нещо като ридание. В тъмнината сестра Леонид различава единствено светлото петно на нейното лице. Тя се доближава, сяда на съседния сламеник, хваща ръката й и се заема да облекчи терзанията на нещастницата, опитва се да намери думи на утеха, та малко по малко тя да се успокои и страховете й да намалеят.

От време на време Мата Хари се бунтува срещу съдбата си, но бунтът й най-често се свежда до едно-единствено възклицание, което изниква неочаквано покрай някоя фраза: „Ах, тези французи! Ах, тези французи!“ повтаря тя, наблягайки на всяка дума. После навежда глава, засрамена, че се е поддала на гнева си, и продължава разговора. В такива моменти тя не изпитва никаква омраза към „тези французи“, които искат смъртта й. От дъното на болезненото си затъпяване тя ги вижда само като автори на един лош фарс, на един неразбираем и жесток фарс, от който ще пострада…

 

 

В следобедните часове на неделния 14 октомври информират доктор Бизар, че заповедта за екзекуцията на Мата Хари е била подписана от губернатора на Париж. Тя ще бъде разстреляна на другия ден, понеделник, в шест часа и четвърт сутринта.

Верен на своя дълг, докторът веднага се отправя към „Сен-Лазар“, за да отнесе гибелната новина на сестра Леонид и заедно с нея да предприеме необходимите мерки. Когато малко по-късно те влизат заедно в килия 12, осъдената се взира тревожно в лицата им: какво означава тази необичайна визита? „Дали моментът не е настъпил?“ — сякаш питат разширените от ужас очи. Но лекарят и монахинята са се разбрали и успяват да устоят с най-голямо спокойствие на мъчителния разпит на тези очи. Чертите им не издават никакво вълнение, а демонстрираната от тях ведрост скоро успокоява Мата Хари и тя започва да разговаря почти дружелюбно и весело. Окуражена от своите посетители, тя дори се хваща на играта, спомня си за миналата си слава, разказва за премеждията си по света. Когато сестра Леонид неочаквано казва с добрия си неравен глас: „Хайде, Зеле, покажете ни малко как сте танцували“, тя не чака да я молят и веднага изпълнява тази най-малкото неуместна молба. Изправена пред доктора и монахинята, повдига леко роклята си и сияеща, прави за тях няколко стъпки…

 

 

В леденото утро на 15 октомври 1917 година, на отиване в „Сен-Лазар“, доктор Бизар вижда през стъклата на колата група отпускари до Източната гара, които пеят с пълен глас, за да се стоплят. Други войници спят направо на тротоара, с раница под главата вместо възглавница: той така и не успява да привикне към подобни отчайващи гледки.

Макар да е преживял толкова други зловещи утрини като тази и вече да е придружавал редица осъдени на смърт до стълба за екзекуция — длъжността му го изисква и той не може да се отклони от тази отвратителна „формалност“ — душата на доктор Бизар е скръбна и сърцето му е свито от особено съчувствие към жената, която ще умре. Отново вижда ужаса, който е прочел в очите й предната вечер, после готовността й да удовлетвори мнимия каприз на сестра Леонид и озареното от младежка радост и щастие лице, когато започва да танцува за тях! Преди да я напусне, той й предписва двойна доза хлорал, за да прекара спокойно нощта. Под действието на благотворното лекарство нещастницата вероятно все още спи, освободена от своите терзания и опростена за нейните престъпления, ако е извършила такива. Във всеки случай той се надява да е така.

Лекарят пристига пред „Сен-Лазар“ още в четири часа сутринта. Там вече са спрели четири файтона със спуснати щори; вероятно са колите от „кортежа“, мисли си той. Всичко наоколо е тихо и тъмно. За сметка на това в затвора цари някакво необичайно вълнение: цивилни и военни се стичат към регистратурата и по коридорите на партера сред страхотна бъркотия. Тук са стотина личности, поканени да присъстват на екзекуцията, и тези хора си разговарят приятно, сякаш по време на антракт във фоайето на операта. Раздразнен от това държане, което той смята за недостойно, доктор Бизар си проправя път през бъбривата тълпа и стига в кабинета на директора на затвора, където са се събрали офицерите. Там, като в кафене-пушалня, те пият топло кафе и говорят на висок глас в очакване комендантът Жюлиен да подаде сигнал.

Когато гласът му изведнъж се издига, всички млъкват и го чуват да обявява:

— Настъпи часът, господа, качваме се.

Всеки от присъстващите смята, че това се отнася до него, и се готви да го последва, но подполковник Сомпру, председателствал Трети военен състав, се намесва и отбелязва, че до килията на осъдената могат да се качат само оторизираните лица. Останалите ще трябва да чакат долу.

Точно в този момент адвокат Клюне пристъпя към комендант Жюлиен и му казва с треперещ от вълнение глас:

— Коменданте, нямам кураж да се кача, но кажете й, че съм тук, съвсем наблизо, и я уверете, че няма да я оставя до самия край.

— Аз не съм ви вестоносец, господине — отвръща сухо офицерът. — Ако имате да казвате нещо на тази жена, кажете й го лично!

По време на този разговор насаме останалите са излезли и вече са поели по стълбите. Победен, възрастният адвокат скланя глава и, събирайки последни сили, се примирява с това да последва траурната процесия, отправила се към килия 12.

В последен жест на състрадание, с надежда да спестят на осъдената твърде брутално събуждане, монахините са нахвърляли парчета от килими по пода на коридорите, за да притъпят шума от стъпките на приближаващите килията й мъже.

Всичко е тихо, всичко още спи. С трепереща ръка сестра Леонид отключва вратата на килия 12 и отстъпва пред комендант Жюлиен.

Виждайки трите налягали жени, той пита, шепнейки:

— Коя е?

— Тази в средата — отвръща монахинята.

Замаяната от хлорала Мата Хари не реагира. За сметка на това Марие и Луизет скачат сепнати и, виждайки надвесените над тях фигури, веднага разбират. Докато се измъкват от постелите си със сподавени ридания, комендант Жюлиен се навежда над Мата Хари, поставя ръка на рамото й и я разтърсва:

— Зеле — казва й той, — бъдете смела, часът на изкуплението настъпи.

Тя го поглежда с ужас в очите, сяда и с глас, приглушен от взетия барбитурат, повтаря трикратно: „Не е възможно! Не е възможно! Не е възможно!“.

В групата, която се притиска на вратата, тя разпознава сестра Леонид и я умолява с поглед. Тогава старата монахиня се доближава и на свой ред я призовава да бъде смела. Тези, които от прага на килията стават свидетели на тази сцена, долавят само тих шепот. Неочаквано Мата Хари се съвзема, изправя се, обгръща с ръце раменете на старицата и й казва:

— Не се страхувайте от нищо, майчице, ще съумея да умра, без да се огъна, ще видите една красива смърт!

И когато доктор Бизар пристъпва, за да й даде флакон със соли за дишане, тя отказва с усмивка.

Предстои осъдената да се облече и повечето от присъстващите се оттеглят. Остават само доктор Бизар и две монахини, които ще помогнат на Мата Хари за тоалета, спазвайки нейните изисквания: тя иска най-топлата си рокля и най-красивите си обувки. Една по една й подават дрехите, които тя облича; в даден момент една от сестрите се шокира, когато вижда да се подава гол крак и се опитва да го прикрие, но Мата Хари я спира и възкликва:

— Оставете, сестро, вече не е време за свенливост!

В пет часа Мата Хари, вече облечена и напудрена, пожелава да поговори насаме с пастор Арбу. След малко пасторът излиза от килията с насълзени очи: причестил е осъдената, която се появява с гарсонетка на главата, облечена в син тайор с дълъг жакет, обшит с бяла кожа. Много спокойно си слага ръкавиците с кожен маншет и заявява на тези, които я чакат:

— Господа, готова съм.

Законът обаче изисква да й бъде зададен последен въпрос и тази задача се пада на медика-експерт доктор Соке:

— Госпожо — пита той с тих глас, — има ли причина да смятате, че сте бременна?

— Как да стане това? — разсмива се Мата Хари. — Затворена съм тук от почти осем месеца…

Тя се обръща към сестра Леонид и й пошепва, прихвайки:

— Глупаци! Чухте ли, майчице? Да ме питат дали съм бременна… Ах, тези французи! Ах, тези французи!

Шествието най-после потегля, но след няколко метра, когато се кани да тръгне по коридора, водещ към регистратурата, главният надзирател решава да подкрепя Мата Хари и я хваща за ръката. Тя се отскубва рязко и се провиква с треперещ от гняв глас:

— Вие, оставете ме! Не ме пипайте! Аз не съм крадла… Ама че маниери!

После се обръща към сестра Леонид:

— Майчице, моля ви, подайте ми ръка и повече не ме пускайте.

Докато кортежът продължава да напредва в плетеницата от слабо осветени коридори, Мата Хари изведнъж замръзва на място, вдига лявата си ръка и с крайчеца на пръстите пипа една газова лира, монтирана на повече от два метра над пода.

— Обзалагам се, че вие не бихте могли да направите същото, майчице! — казва тя дяволито на сестра Леонид. — Твърде нисичка сте за това!

Зад двете спрели жени един глас изръмжава:

— Хайде, Зеле, вървете!

И малката процесия потегля отново към регистратурата, където затворничката трябва да бъде изписана. След приключването на тази формалност Мата Хари изразява желание да напише няколко писма. Когато й доставят необходимото, тя сваля ръкавицата на дясната си ръка и, наведена над масата, пише набързо три послания, които поставя в пликове. Спокойно, с ръка, която не трепери, тя пише имената на получателите — едно от трите писма е адресирано до дъщеря й — запечатва ги и ги връчва на директора на затвора, като уточнява с усмивка:

— Внимавайте да не объркате адресите, че хубаво ще я наредите!

Пет и половина е. Приключили са с формалностите. Съобразно закона „Зеле, Маргьорит Гертрюд, наричана Мата Хари, е предадена на военните власти, за да бъде екзекутирана във Венсен“.

Още няма шест часа, когато осъдената заема мястото си в една кола в компанията на сестра Леонид и пастор Арбу. По целия път възрастната монахиня я окуражава да се примири и да прости:

— В момента, в който ще се представите пред Бога, трябва да отхвърлите всякакво чувство на омраза. Трябва да простите, дете мое.

Но Мата Хари упорства: тя протестира, продължава да ругае „тези французи“, които са решили да я убият. Как ще им прости?

— И все пак така трябва, момичето ми, настоява сестра Леонид.

Зазорява се и вече пристигат във Венсен. В колата Мата Хари стиска ръката на сестра Леонид и накрая й казва на един дъх:

— Тъй като така желаете, скъпа майко, аз прощавам.

Злокобният кортеж е влязъл през портала на двореца, прекосява двора и спира покрай полето за военни учения, наричано полигона на Венсен. В близост до насипа за учебна стрелба карето от полкове вече е строено — еднородна маса от неподвижни фигури, неразличими в мъглата. Студено е, леко ръми. Мата Хари стъпва първа на земята и се обръща към колата, за да подаде ръка на сестра Леонид и да й помогне да слезе. Двама жандарми веднага застават от двете страни на жените, които минават край войниците и се отправят към стълба за екзекуция. Лека, с танцова стъпка, избягвайки локвите и коловозите, Мата Хари върви по подгизналата от последните дъждове земя. Вероятно не иска да похаби красивите си обувки. До нея възрастната монахиня, чиято ръка Мата не пуска, се моли на висок глас. Адвокат Клюне ги следва, по-прегърбен от всякога.

Стълбът е там, на един метър разстояние, когато осъдената и двамата й придружители спират.

— Прегърнете ме бързо и ме оставете — казва им тя. — Ще гледам към вас. Сбогом.

Те я прегръщат. Адвокатът и монахинята се отдръпват. Докато натовареният да прочете присъдата офицер приближава Мата Хари, тя много дръзко застава сама до стълба, срещу взвода, съставен от четирима войници, четирима ефрейтори и четирима подофицери зуави^[1]. Тогава млад пеши стрелец идва при нея, за да й завърже очите, но тя отказва: тази, която често се е надлъгвала с живота, сега иска да погледне смъртта в очите. Тя махва дружески на строените войници и обръща лице надясно, където коленичилата сестра Леонид се моли близо до господин Клюне; сключва ръце отзад, около стълба. На кандидат-офицера, който е натоварен да командва огъня и се готви да вдигне сабя, казва с ясен глас:

— Господине, благодаря ви.

Сабята се вдига и пада отново, задействайки залп от дванайсет изстрела. Тялото на Мата Хари се отпуска и се свлича на земята. Довършващият изстрел е произведен от един подофицер драгун, който изпраща куршум в ухото й.

Докато тръбата свири, полковете дефилират мълчаливо пред останките с изключение на едно припаднало войниче, току-що положено от доктор Бизар на мократа трева.

Мата Хари е удържала на думата си: до края е била смела, до края е гледала надясно!