Ан Браганс
Мата Хари (13) (Прах в очите)

Любов от пръв поглед

Хер Кремер, консул на Германия в Хага, живее на „Ниюве Ойтлех“, през няколко къщи от тази на Мата Хари. Макар всеки от тях да знае за съществуването на другия, взаимоотношенията им се ограничават до разговор между добри съседи: когато се случи да се срещнат на улицата, тя му се усмихва, той сваля шапка, поздравява я и продължава пътя си. Не би могъл да бъде нито по-учтив, нито по-хладен. Въпреки тази привидна резервираност, Кремер живо се интересува от бившата танцьорка. Опитен разузнавач и германски агент вербовчик, мъжът знае почти всичко за своята известна съседка и нейните предишни прояви. През последните месеци е събрал голям брой биографични сведения за нея и вече разполага с подробно досие за живота й през изминалото десетилетие. Между другото той знае, че тази космополитна жена е имала в миналото контакти с високопоставени хора и че е запазила ценни приятелства с политици и военни. Дори е направил списък на нейните любовници, в който някои от имената са оградени с червено мастило:

— Господин Месими, бивш военен министър.

— Господин Жюл Камбон, френски посланик.

— Господин Ван дер Линден, председател на Нидерландския съвет.

— Хер Грибел, шеф на полицията в Берлин.

И много други — генерали, военни аташета, офицери от всякакви армии и от всякакви националности. Подобен „курикулум“ не може да остави безразличен един агент от тайните служби. Но Кремер е професионалист, не иска да прибързва и чака удобния момент.

В средата на март 1916 година той научава, че красивата му съседка е болна на легло. Отдава му се удобен случай: изпраща й цветя и ден след ден с посредничеството на прислужниците се осведомява за здравето й. После, когато научава, че се е възстановила, той решава да я посети.

Като цивилизован човек, държащ да спазва учтивите обноски, той се е погрижил да помоли за среща, а Мата Хари е отговорила, че би й било приятно да го приеме на чай. Ненадейният интерес, който й засвидетелства хер Кремер, я ласкае и я заинтригува в най-висока степен. Какво би могъл да иска той от нея? Непоправима кокетка, тя не може да допусне друга, освен любовна причина. Вече си представя романса и цели часове преди срещата се зарежда отново със сили, за да съблазнява.

На 28 март 1916 година стенният часовник в жълтия салон отброява точно пет часа, когато Ана Линтенс въвежда консула Кремер на „Ниюве Ойтлех“ №16. Лицето над мощния врат е безизразно и живее само заради металния блясък на погледа. Мъжът е висок, облечен с известна изисканост. Мата Хари също се е погрижила за тоалета си: върху черна пола от кардирана вълна носи дълго, вталено сако на черни и бели квадрати със закръглени пешове под ханша. Това е тайор на Шерюи, една от последните й парижки придобивки. Дантелено жабо се дипли между реверите на сакото. Косите й са повдигнати в кок, но няколко закачливи кичура излизат от него и се спускат около лицето й. „Макар малко да е понапълняла, тя си остава красива“, отбелязва консул Кремер.

Разположили са се от двете страни на инкрустирана дървена маса, на която камериерката вече е поставила подноса с чая. „Странно — казва си Мата Хари, — откакто е седнал, хер Кремер вече не е същият мъж: чрез някакво телескопично движение той като че ли се е сгънал в себе си, което смалява ръста му наполовина“. Те се наблюдават, усмихват се, проронват по някоя баналност. Ранната пролет, накарала първите лалета да цъфнат в лехите на градините, им помага да оформят началните си изречения. Мата Хари се оплаква от влажния въздух, споменава за слънцето на Италия, за мекия климат на южните страни. След петминутно събеседване по климатични въпроси, Кремер преценява, че времето, посветено на предисловията, е достатъчно и без повече заобикалки сваля картите:

— Скъпа госпожо, известни са ни вашите симпатии към Германия. Впрочем вие сте много известна артистка и връзките, които сте успели да изградите по време на цялата си брилянтна кариера, са от естество, което ни интересува… Разбирате ли ме?

— Не съвсем… Но моля ви, продължете.

Така или иначе тя вече е разбрала, че този „скъсен“ от седналото си положение господин не е тук, за да я ухажва. В такъв случай за каква игра става дума? Скоро ще разбере.

— Бихте могли да ни бъдете ценен съюзник, платен съюзник, не ще и дума… Би било достатъчно да събирате информация и да ни я предавате.

— Ако ви разбирам правилно, вие ми предлагате да шпионирам за Германия?

Отговорът на този въпрос отеква като слабо възмутено вибрато.

— Да се говори за шпиониране може би е малко неадекватно, във всеки случай доста крайно, що се отнася до вас… Услугите, които бихте могли да ни направите, са по-скоро на начинаещ. Всъщност задачата ви ще се ограничи до това да ни докладвате за сведения, които бихте получили по време на вашите пътувания.

— Аз вече въобще не пътувам, трябва да го знаете — отбелязва тя с тон, в който прозира известна досада.

— Знам. Но вие продължавате да го желаете. Вие не сте жена, която би била удовлетворена от живота, който водите тук.

„Ето мъж, комуто не липсва прозорливост“, казва си тя. Но избягва студения и твърд поглед и макар перспективата да си играе на шпионка да разпалва авантюристичния й дух, тя пак симулира колебливост.

— Подобно предложение изисква размисъл, хер Кремер. Ще ми дадете ли няколко дни?

— Несъмнено, скъпа госпожо. Но не забравяйте, че сме готови да ви изплатим 20 000 франка още щом получим съгласието ви. Пушите ли?

Той й поднася отворена кехлибарена кутия, която е извадил от джоба си. А тя, която не пуши, се навежда грациозно, взема от кутията цигарата, която няма какво да прави, но за която се надява да й даде необходимото самообладание, за да противостои на своя събеседник. Защото тя не иска да каже нито да, нито не, трябва да разтакава човека така, че след това да може да наддава…

Димът обаче й пречи, сълзите вече дразнят очите й, още малко и ще се закашля. Господи, ако можеше да си тръгне сега, когато всичко е казано!

Тогава, сякаш чул нейната молба, хер Кремер започва да се разгъва във фотьойла. Възвърнал е нормалния си ръст, а тя своята усмивка, когато той заявява:

— Мисля, че е време да се оттегля. Оставам на ваше разположение, госпожо. От вас зависи за кога ще определите следващата ни среща.

Тя оставя тихомълком цигарата си в пепелника, става на свой ред, поглежда го мило и пошепва:

— Ще ви отговоря след три дни.

 

 

Дягилевци, Астрюковци, Гиметовци и компания са я мислели за свършена, е, ще видят те! В голямото разпределение на ролите в живота най-сетне й предлагат достойна за нея роля, неочакваната роля на таен агент. В действителност за нея тази роля се припокрива само с поредица от клишета, неясни спомени от юношеските четива и романтични видения, които я въодушевяват, но прикриват реалните последици от ангажимента, който се готви да приеме. В момент, в който оцелява единствено благодарение на щедростта на Ван дер Капелен, предложението на германците е истинска благодат и тя я приема като нов знак на съчувствие на съдбата към нея. Цели десет години е танцувала в пълна светлина, сега я канят да работи на тъмно и този контраст, вместо да й е неприятен, й вещае нещо добро: ще блесне зад кулисите така, както е блестяла на сцената!

Единственият детайл, който я натъжава в тази афера, е смешната сума, обявена от Кремер. 20 000 франка всъщност е твърде малко за жена, която харчи с широка ръка и само за миг профуква десетки хиляди. Ще се наложи да се пазари и да привежда доводи, за да получи повече. Ако германците желаят нейното съдействие, ще трябва да платят!

 

 

На покритата със зелен филц маса за бридж лежат две еднакви пачки, пристегнати с бяла хартиена лентичка: 20 000 франка в банкноти на френската банка, нито сантим повече. Въпреки протестите на Мата Хари хер Кремер се е оказал непреклонен относно размера на заплащането. Изтъквайки, че всеки дебютант в тайните служби трябва да докаже своята ефективност и компетентност, преди да предяви претенции, той грубо заключава:

— Или вземате всичко, или не вземате нищо!

Това уточнение, изказано с безапелационен тон, само засилва напрежението между вербуващия агент и новата му сътрудничка, записана вече като H21. Последната фраза, подхвърлена от Кремер, изсвистява като хвърлена факла в пространството, което ги разделя. Мата Хари дори не е предложила на своя посетител да седне. Стоят прави от двете страни на масата за бридж, пред отворената чанта за документи, от която Кремер е извадил току-що парите.

— Трябва да ви предам и това…

Подкрепяйки думите с жест, той изважда от чантата три флакона, които нарежда до пачките: два от тях съдържат бяла течност, третият е зелен като абсент.

— Това е симпатично мастило. Знаете ли как се използва?

— Откъде да знам? — отвръща тя с известна горчивина. — Аз съм начинаеща, току-що ми го припомнихте.

— Много правилно. Значи ще ви науча да го използвате. Вижте колко е просто…

И пред учудената и малко нерешителна Мата Хари той започва да маже лист хартия с първия флакон, после надрасква няколко думи с течност от втория и покрива написаното с течност от третия.

— Ето. Така ще трябва да процедирате, когато имате да ни предавате сведения. Върху един подготвен по този начин лист ще напишете вашия таен текст и после ще го покриете с няколко банални фрази, написани с обикновено мастило. Това писмо ще трябва да бъде адресирано до мен с уточнението „Лично“. Ясно ли е?

 

 

Когато Кремер си тръгва в същата вечер, оставяйки й парите и флаконите, Мата Хари е бясна и твърдо решена да не спазва получените инструкции. Яснотата на демонстрацията, на която току-що е присъствала, въобще не може да се постави под въпрос. Тя смята за неприемливи именно грубите маниери на този тип: това да понася диктата на някакъв простак по време на „практическата работа“ само е засилило антипатията й към него. Въпросният господин, който не само заплаща нейните услуги на безценица, ами прави някакви магии под носа й и държи да я учи на тях. Ако си мисли, че тя ще върши подобни палячовщини, за да обслужва германската кауза, горчиво се лъже. Тя ще се върне във Франция, разбира се — нареждането на Кремер съвпада с нейното желание и й дава начален тласък — но никога няма да стане за смях, като борави с флаконите с тайни мастила. Твърдо е решена да се отърве от тях при първа възможност, а той нека да дойде да я упреква, очаква го без страх!

В моментите, в които Мата Хари съсредоточава цялата си неприязън върху личността на хер Кремер и замисля акт на неподчинение като прелюдия към своята кариера на шпионка, тя се мъчи да прикрие чувството на негодувание, което кипи в нея, откакто е узнала решението на английските власти спрямо нейната особа. Заради прогерманските си симпатии те са й отказали входна виза за британската територия, където се е надявала да извърши междинен престой. И сега, за да стигне до Франция, ще трябва да мине транзитно през Испания — усложнение, което би си спестила. Защо тези проклети англичани я смятат за нежелана, защо упорстват и я преследват по този начин? Тези въпроси, които си е направила труда да зададе на английското консулство в Ротердам, са предизвикали известно неудобство там, но това е единствената полза и удовлетворение, които успява да извлече от тази си постъпка. Чиновникът, натоварен с издаването на визите, се ограничава с това да потвърди наложената забрана, без да й даде каквито и да било обяснения. Волю-неволю тя ще трябва да приеме тази санкция и да промени плановете си.

На 24 май 1916 година Мата Хари се качва на борда на Зееландия, който се кани да отплава от пристанището на Амстердам за Испания. Пасажерите на палубата бързат от кърмата към носа на кораба, за да присъстват на маневрите по отплаването. Анонимна в тази тълпа, Мата Хари е високата жена, която стои встрани, с черна шапка с пурпурно перо на главата, с максимално изпънато тяло и стегнати от озлобление мускули. Изправена до фалшборда, на който избягва да се обляга, тя разглежда с безразличен поглед струпаното на пристана множество. Единствено трескавото движение на покритите й от ръкавиците длани, които конвулсивно стискат и пускат дървото на парапета, би могло да издаде нейната нервност, но долу развързват швартовите въжета и никой не й обръща внимание. Огромната маса на кораба се отделя изключително бавно от кея и това разкъсва душата, изпълва гърдите с някакъв болезнен спазъм; някои остават там хипнотизирани, вперили очи в разширяващата се синьо-зелена водна ивица между земята и корпуса на кораба, други размахват кърпички и се сбогуват със силуетите на останалите долу приятели, които все повече и повече се смаляват…

Но танцьорката-шпионка не изпитва подобни чувства. Зовът на сирените, балетът на влекачите, заповедите, изкрещени по един мегафон, глухите удари и вибрациите, които се надигат от машинното отделение, отдавна са престанали да я вълнуват. Привикнала към пътуванията, тя не гледа на това отплаване като на нещо особено: за нея това е нещо естествено, нагодено към вътрешния й ритъм.

Въпреки това скупчилите се около нея хора започват да я дразнят: досадници, които й пречат да изпълни своите намерения. Сега, когато корабът е сменил посоката и се отдалечава навътре след влекачите, те би трябвало да се върнат по каютите си и да се отдадат на своите занимания, но не, те остават тук да зяпат под черния дим, който бризът издига, и да се любуват на по̀лета на големите чайки, които се вият над главите им, или на маневрите на товарен кораб дясно на борд. С това темпо тя ще трябва да изчака до нощта, за да се отърве от флаконите със симпатично мастило, които леко надигат джоба на жакета й и които тя машинално опипва от време на време. Сред струпаната на палубата тълпа тя се стреми към търпение и предпазливост, а дисциплината, която си налага, толкова противоположна на нейната същност, втвърдява чертите й, затваря я в някаква високомерна поза, която възпира всяко желание за сближаване.

Корабът е достигнал открито море, нощта най-после е настъпила. В ярко осветената столова пасажерите са насядали по масите и започват да завързват запознанства; представят се, поздравяват се и знаейки, че ще трябва да общуват — да се понасят — по време на пътуването, робуват на обичайните шеги, които определят тона на разговора. Незаетите места са посочени на оберкелнера, който съвсем невъзмутимо бърза да махне приборите на отсъстващите. При всяко пътуване си има квота на повръщащи хора, повалени от морската болест, които предпочитат да се откажат от вечерята и остават в каютите си. Има голяма вероятност да не ги видят по време на целия преход…

Мата Хари е там, на почетното място, седнала близо до капитана на Зееландия, който е настоял да присъства на масата му в знак на високо благоволение. Тази покана, която тя не е могла да отклони от приличие, нарушава донякъде програмата й, но тя не го показва с нищо: единствена жена в мъжката компания от бордови офицери и няколко цивилни, които обменят мнения и коментари относно развитието на военния конфликт, тя афишира учтив интерес, но се старае да не се намесва. Говорят за съдбата на пленените, за прекалената цензура в двата лагера, за пропагандата, която се стреми да манипулира общественото мнение, за недостига на храни, за ада в окопите при Вердюн, за неотдавнашните рейдове на цепелини над Англия… Но ето че разговорите престават да се въртят около войната, най-после са изчерпили темата, и Мата изведнъж се оживява, раздава усмивки и намигвания на всички страни, приема комплиментите с пленителна скромност и демонстрира изключителна находчивост в своите бързи отговори. Капитанът, разбира се, не съжалява за своята инициатива — явно цялата маса е под властта на тази обаятелна жена, способна да жонглира с езиците, която отговаря на френски на своя съсед отдясно, а после минава на испански, когато мадридчанинът срещу нея й задава въпрос. Търсена от всички страни, обградена от мъжко преклонение, изразяващо се в погледи, думи и лесни за разчитане знаци, Мата Хари чувства как я обхваща прелестно, но опасно опиянение. Да, опасно, защото тя не бива да сваля гарда, трябва да остане бдителна и трезва.

Поднасят кафето и ликьорите. След малко ще станат от масата и един от тези господа със сигурност ще предложи да я придружи до нейната каюта, може би ще пожелае да прекрачи прага й, но тя ще трябва да устои. Тъй като не забравя, че е оставила върху тоалетката сред шишенцата парфюм и кремовете трите флакона със симпатично мастило.

Интуицията й не я е излъгала. Когато всички стават и бутат столовете назад, именно мадридският caballero^[1] — доколкото е разбрала, текстилен индустриалец — който се суети около нея, й предлага ръката си и й прошепва:

— Me agredeceria mucho llevarla a su camarote. Me lo pennite Vd?^[2]

Тя не може да го допусне, твърди, че се чувства уморена, че се нуждае от много сън. Но измъкването е изразено на напевен кастилски и с толкова чаровни думи, че мадридският кавалер не би могъл да се обиди. Той се покланя, целува й ръка и я гледа как се отдалечава по коридора.

Не се съблича. Дебне зад вратата, слуша как шумовете стихват — още стъпки, няколко шушукания, ехото от нечий смях — изчаква целият кораб да заспи, за да отвори вратата и да се промъкне към изхода. Когато се появява на палубата, всичко наоколо е пусто и тихо: пътят е свободен. Приличаща на късче от нощта с женски силует, окъпана от водни пръски, тя пристъпя в тъмнината, доближава парапета и там с широко движение на артист хвърля през борда своите три флакона. Никога не са съществували, никога не ги е притежавала. Така си мисли тя, наведена над черната съучастническа вода, която тихомълком е погълнала вълшебните аксесоари на господин Кремер. После се изправя, въздишайки облекчено, мислено отправя подигравателен жест към своя агент вербовчик и с високо вдигната глава се усмихва на звездите. Сега, да, вече може да иде да спи.

 

 

В момента, в който поставя ръка на медната ръкохватка и влиза във въртящата се врата на „Гранд Отел“, нещо като бяла светкавица я поваля встрани с такава сила, че ако не е рефлексът на малкия прислужник, протегнал ръка към нея, тя би се проснала на тротоара. При удара шапката й пада, а тя изпуска чантата си.

— Ударихте ли се, госпожо? — пита младежът, който бърза да вдигне шапката и чантата и й ги подава.

— Не, няма нищо. Благодаря.

Каквото и да твърди, тя все още е замаяна и гледа около себе си, без да разбира какво й се е случило.

— Ето този господин там ви бутна — обяснява прислужникът.

Той сочи с показалец през стъклата на въртящата се врата силуета на един офицер в бяла униформа със златни еполети, който жестикулира пред гишето на рецепцията. С гръб към вратата, през която току-що е преминал, екзалтираният човек навиква пламенно друг офицер, също в бяло, който явно не се трогва особено нито от неговото вълнение, нито от думите му. След няколко секунди от този странен дебат партньорът се обръща към портиера, взема от него ключа за стаята си и с кратък поздрав оставя „бялата светкавица“, която стои там с отпуснати ръце, сякаш полята със студен душ: същинска марионетка, на която са отрязали конците. На тротоара, отвъд бавно въртящите се крила, малкият прислужник и Мата Хари са наблюдавали сцената, а сега виждат как мъжът се обръща към вратата, виждат красивото лице на човек, откъснат от сънищата си, и погледа му, о Боже, този поглед, който се плъзга, после спира върху жената, към която в бързината си офицерът се е отнесъл тъй грубо! Тя не мърда, гледа как той идва, минава през въртящата се врата и се приближава. На по-малко от две крачки от нея, той казва:

— Госпожо, държах се като простак. Моля да приемете моите извинения и да ми позволите да поправя нещата.

Какво да поправи? Как да поправи непоправимото, случващо се в момента, как да се отърве от влиянието на тези очи?

Той добавя:

— Приемате ли да пиете по чаша с мен?

Виолетови нотки се прокрадват в дълбокия син поглед на неговите очи, това несравнимо синьо, синьото на ирисите, които изникват на гъсти туфи в градината от детството й в Леуварден. Това уникално, незабравимо синьо я задържа там, запленена, опустошена, неспособна да отвърне, когато той повтаря:

— Приемате ли?

Тя едва кимва утвърдително с глава. Тогава офицерът деликатно я хваща за лакътя, този път се отдръпва, за да й позволи да мине през въртящата се врата, и тъй като той я следва, а тя не вижда вече очите му, чува само неговия глас, който отеква в нея. Акцентът му. Руснак, вероятно е руснак.

Няколко мига по-късно те вече седят в синкавия полумрак на бара. Представил й се е:

— Лейтенант Вадим Маслов.

А тя, под погледа на „бялата светкавица“, която я е поразила, тя, която страда от сладка и непозната болка, от непоправимата щета, която й е нанесъл, прошепва на един дъх:

— Лейди Маклеод, или ако предпочитате, Мата Хари.

— Мата Хари?… Името ми говори нещо…

— Нещо незначително, нали? — отбелязва тя с игрив смях, който се накъсва в последната трела.

— Нищо особено, наистина, моля за извинение.

— Няма защо. Това беше сценичното ми име. Бях танцьорка. Но вече не танцувам.

Миналото време, което е употребила неохотно, което е изскочило с взлом на устните й, я удря със силата на бумеранг. За първи път в живота си тя показва своето безсилие, признава провала си и тази констатация я кара да потръпне. Още няколко секунди и в ярката светлина на това ново просветление тя ще открие своето място на шахматната дъска на живота: пешка, пометена от юмрука на съдбата, жена, която времето е извадило от играта. Времето — всички тези изгубени години между ирисите на Леуварден и очите на лейтенант Маслов, времето — куп прахосани години в посредствени авантюри, в разтрогнати връзки, в бягства в изгнание, без да знае за съществуването на тези очи. Осъзнаването на тази любов я зашлевява като шамар толкова брутално, че тя се отдръпва леко и се опитва да се свие в сянката: сърцето й бие, бузите й горят, никога не би си помислила, че на четиридесет години… Възможно ли е да се влюби от пръв поглед в този бял и рус архангел? Той не трябва да усети нейното вълнение, тя не бива да си позволи да стане за смях, чувства се толкова стара до него. Но сърцето не може да обуздае желанието. В гърдите й то изпада в паника от въпросите, които устата няма да зададе. Вадим, защо дойде толкова късно? Вадим с младенческото лице, с детински очи, на колко ли години си? И тъй като тя предпочита да не знае, пита със спокоен, прекалено безразличен глас.

— Защо бързате толкова, лейтенант Маслов?

Въпросът видимо го сварва неподготвен. Той гаврътва водката, която си е поръчал, оставя чашата, поставя дясната си длан на устните и приглажда русия си мустак.

— Трябваше да предам спешно съобщение на приятеля, когото вероятно забелязахте. Но това не извинява поведението ми, не мога да си го простя…

Тя не е сигурна, че е искрен, дори си мисли, че лъже; тя също дълго време е използвала лъжата, така че може безгрешно да я открие при другите. На краставичар — краставици… Толкова по-зле, ако методът е жесток, поне е адекватен. На старите кикимори, измъчвани от любов на велурената скамейка, им остава възможността да се преструват. Да се правят на безразлични или поне да демонстрират нещо като майчинска загриженост и да говорят банални, безобидни неща.

— Какво правите в Париж, лейтенант Маслов?

— В отпуск съм. Служа в Първи полк на руската армия. Моята част е разквартирувана близо до Шалон-сюр-Марн. За съжаление, трябва да се явя там още утре… Но вероятно бихме могли да вечеряме заедно тази вечер? Е, ако сте свободна…

 

 

Тя се прозява, изтяга се, търкаля се от единия до другия край на любовното легло, където са се прегръщали, където се е преродила. Вадим си е тръгнал призори: дълбоко в съня си е усетила устните му на голото си рамо, а сега, когато вълна силна светлина залива стаята, тя се извива с надеждата на свой ред да достигне и целуне малкия кръг от сияеща плът, където се е допирала устата на любимия. Но упражнението е равносилно на акробатика и тя предпочита да се откаже, за да продължи котешките си превъртания върху измачканата постеля. В резултат на тези лудории скоро се оказва омотана в чаршафите като мумия. Но тя не е мумия, тя е на петнайсет години и най-после изживява мечтата си. Вече ще живее в ръцете на лейтенант Маслов, той ще я държи винаги развълнувана, притисната към него. Тази нощ я е белязала с девствени цветове, бялото и синьото на Вадим; тази нощ е отворила едно свещено, невероятно пространство, в което времето е спряло. До вчера, в синята сянка на бара, годините са я задушавали, но тази сутрин чудото я освобождава от всичките й възрасти, от всичките й заблуди и тя се чувства млада по волята само на едно чувство, само на една увереност: Вадим съществува, любовта съществува.

Обзета от младежки плам, тя скача от леглото и, омотана в бяло бельо чак до петите, тръгва с малки стъпки към огледалото, което й връща не образа на мумия, а на какавида, изпълнена с всякакви обещания. Тя си се възхищава, заема различни пози, преоткрива грацията на момичето цвете, което поздравява своето отражение… После, по друга воля на мисълта, се обръща и на малки подскоци стига до прозореца и повдига пердето, за да се увери в това, което очаква. Да, те наистина са там, стоят на пост на отсрещния тротоар. „Вероятно времето им се струва безкрайно“, казва си тя. И се учудва на спокойствието си, на нещо като снизхождение, което изпитва към тях. Вчера би проклела настойчивостта, с която я следят, би се разбунтувала срещу упоритото им присъствие. Но вече не е същата като вчера, не е жената, която преди няколко седмици е прекосила френската граница при Андай и която оттогава чувства и знае, че я наблюдават. Днес, в тази славна сутрин, й е безразлично, че знае това. Нека да продължават да я дебнат, да я следват, да шпионират нейните действия, щом това им харесва, вече не й пука. Непрестанното наблюдение, което трае вече с дни, няма никакъв смисъл: нито в един момент не са успели да я хванат в грешка или да регистрират някакво нейно подозрително поведение. Поради липса на по-добро, докладите за следенето трябва да отбелязват множество срещи, обеди и вечери с офицери от всякакъв род войски и от всякаква националност. И какво? Нейна ли е вината, че „Гранд Отел“, който тя редовно посещава, се е превърнал в един вид луксозна казарма, която приема военните в отпуск? Вкусът й към униформата и съответно удоволствието, което изпитва да се среща с офицери, е всеизвестен факт, и в това няма нищо осъдително. Щом инспекторите от френските служби за сигурност имат време за губене и държат да правят списък на мъжете, които минават през любовното й гнездо, нека да го правят, игричката може да продължи, тя няма нищо против. Що се отнася до останалото, то ще е за тяхна сметка и те ще продължат да се връщат за доклад с празни ръце.

Отново хвърля поглед към двете унили фигури, които стоят долу, и ако на устата й се появява закачлива усмивка, то е защото се забавлява с мисълта каква оскъдна плячка ще им донесе този хубав летен ден. Дали вече са отбелязали, че госпожа Маргарета Зеле-Маклеод, наричана Мата Хари, се е влюбила в един красив рус офицер, който я е блъснал вчера в пет часа следобед, когато се е готвела да прекрачи прага на „Гранд Отел“? Много се съмнява. Тези хора там нямат представа за красотите на живота и се хващат само за най-тривиалните му страни. Биха предпочели да се придържат към подробен отчет за нейното ежедневие, без да пропуснат нито едно от придвижванията й, нито една от срещите й. Вероятно са отбелязали, че към единайсет часа сутринта е купила три чифта обувки от магазина на улица „Роаял“, че след това е минала през банката и че след обяд в стаята си е отишла у госпожа Доайен, бивша вариететна артистка. Напускайки тази дама, е посетила един апартамент на улица „Анри-Мартен“, след което се е върнала в хотела.

Общо взето за двамата нещастни глупаци, които долу потропват с крака, за да се стоплят, няма нищо интересно освен светския живот и други дреболии. Но тъй като Вадим Маслов съществува, тъй като любовта й я прави снизходителна, дори състрадателна, тя вдига телефона и моли едно след друго да й приготвят ваната и да й качат обилна закуска, хартия и мастило. Защото преди всичко, иска да пише на Вадим. Бързо, бързо, всичко й трябва много бързо!

След малко, когато се изкъпе, напарфюмира и връчи на портиера написаното писмо, тя ще се впусне навън, с преследвачите по петите й, и ще се разхожда из парижките улици както предния ден, както всеки ден след пристигането си. Бързо, защото достатъчно е разочаровала онези господа, би било неприлично и да ги кара да чакат!