Ан Браганс
Мата Хари (5) (Прах в очите)

Разрив с общественото мнение

Независимо от ненакърнената си преданост към Маргарета, успоредно с лекото напълняване, Марие е придобила достатъчно увереност, за да оспорва вече възгледите на лейди Маклеод и дори понякога да не ги одобрява. Противно на своята приятелка, тя е разцъфтяла в брака и пламенно защитава тази институция, опитвайки се да подтикне Маргарета към по-сговорчиво поведение спрямо Рудолф. Разговорите им сега нямат нищо общо с някогашното безобидно бъбрене: щом засегнат въпроса за развода — процедурата вече е в ход — настъпват разногласия и те не могат да се разберат и не напредват дори с една стъпка.

— Как така ще отхвърлиш всичко с един замах? Размисли. Помисли за малкото си момиченце.

Безброй пъти Марие е изтъквала този аргумент срещу жаждата за свобода, изгаряща душата на Маргарета, която само повдига рамене и поглежда към небето.

— Но аз мисля вече месеци, години! — отвръща тя. — Иска ми се да те видя на мое място, ти не си даваш сметка, имаш прекрасен съпруг, с когото живееш в идилична любов… Представи си, моят случай не е такъв. Какво бъдеще ме очаква с един изхабен, болен и отгоре на всичко необуздан мъж? Хайде, кажи ми… Какво ли не съм изтърпяла от него, обиди, удари. Разривът настъпи отдавна, повярвай ми.

— Знам. Но разводът не е решение. Имате дете…

— Моля те, Марие, не започвай пак! Спести ми морализаторските поучения. Когато мислиш, когато говориш като буржоазка, ме отчайваш! Рудолф ме ненавижда и аз му го връщам тъпкано. Той мечтае да се отърве от мен, а аз — от него. Тази истина е притеснителна, а ти си прекалено нежна, прекалено невинна, за да я приемеш, но това е истината!

— Добре, добре, щом смяташ, че е по-добре да развалиш всичко…

— Не забравяй, че съм на двадесет и шест години, а съпругът ми е почти два пъти по-възрастен от мен. Млада съм, живее ми се, не можеш ли да го разбереш?

— И как точно ще живееш? Нямаш нищо, дори нямаш професия.

— Имам идея. Смятам да се устроя в Париж.

— В Париж!

— Ами да. За жена, напуснала съпруга си, единственото възможно място е Париж.

— Да тръгнеш така, напосоки, без гулден в джоба… Това е лудост, Маргарета.

— Съвсем не! Повтарям ти: вече знам как ще постъпя.

— И какво ще направиш?

— Ще позирам на художници. Там има много и те се нуждаят от модели. Не ме ли намираш достатъчно красива, за да служа за модел?

— Много си красива, Маргарета, въпросът не е в това, добре го знаеш.

— Тогава ще ида в Париж! В този град хората умеят да се забавляват и не се отказват от удоволствията. Ще правя като тях, ще си живея живота!… И не ми повтаряй, че съм без пукната пара. За да имаш пари, е достатъчно да се стремиш към тях. Ще отседна в голям хотел, все ще намеря там няколко господа, които да ме глезят и да ми плащат сметките!

— Маргарета!

Малко е да се каже, че Марие е шокирана от това изявление. Знае, че приятелката й е аморална и е готова на всичко, за да успее. Но Маргарета никога не й е разкривала своите намерения е такъв цинизъм. Тя става, спуска воалетката върху зачервеното си лице, взема си чантата, ръкавиците.

— Тръгваш ли си вече? — пита Маргарета.

— Да. Извини ме, за днес чух достатъчно.

— Не се сърди, Марие. Хайде, остани още малко, не е толкова късно.

Ала Марие вече е прекосила стаята. Преди да прекрачи прага, с ръка върху дръжката на вратата, казва, без дори да се обърне:

— Съжалявам, Маргарета. Опасявам се, че няма какво повече да си кажем.

 

 

Законната раздяла на семейство Маклеод е обявена на 1 септември 1902 година по вина на Рудолф. Той напуска семейното огнище и се е настанява близо до Арнем, вземайки със себе си малката Жан-Луизе. Маргарета се съмнява, че официалното решение ще влезе в сила: Рудолф никога няма да й позволи да се грижи за дъщеря си и няма да приеме да й изплаща месечната издръжка, чийто размер е бил определен от съдия в Амстердам. В момента, в който губи най-добрата си приятелка, тя се оказва сама и без средства. Принудена е да търси гостоприемство у един или друг свой роднина. Въпреки това нито настоящите огорчения, нито несигурното й положение могат да осуетят нейното решение да завладее Париж. Напротив. Тя се мобилизира да подготви заминаването си и за да плати своето пътуване, не се поколебава да заложи няколко тоалета и едно-две бижута.

През пролетта на 1903 година най-после се качва на влака за Франция. В джоба си има съвсем малка сума, но изпълнена с вяра в своята звезда, сигурна, че ще превземе Париж, тя не се притеснява от безпаричието. Точно както е обяснила на Марие, тя наистина е решила да посещава богатите места във френската столица и там, без да отлага, да открие заможен покровител в състояние да я издържа.

Красиви лакеи, пурпурно кадифе, венециански огледала, сребърни свещници, плътни килими, които заглушават стъпките — „Гранд Отел“ разгръща целия си лукс при появата на пътничката с малко багаж, но изпълнена с гордост и високомерие. В приглушената обстановка на салоните шумът от разговорите секва, когато тя минава. Следят с поглед красивата й поява, възхищават й се, чудят се, гадаят относно самоличността й, произхода й, но никой, виждайки я така добре облечена, толкова уверена в себе си, не допуска, че парите й ще стигнат само за две нощи на това място. То е, защото лейди Маклеод няма равна на себе си, когато заблуждава хората и ги мами. Именно в това се състои талантът й и тя умее да го използва.

Едва пристигнала и настанена в стаята си, тя се захваща с изпълнението на бойния план, който е изготвила през дългите месеци на очакване в Нидерландия. Първо и без отлагане трябва да поръча визитки при някой печатар: смята, че те са от първа необходимост. С едрия си и остър почерк тя надрасква проекти, пише множество варианти на текстове, смачква доста листове, без да открие идеалната формулировка и докато се нервира, кошчето се пълни с чернови. Трябва ли във визитните картички да фигурира адресът й в „Гранд Отел“, или по-добре да се въздържи и да отбележи само името си, центрирано добре на картона? Колебае се, разглежда последователно двете решения, които предполагат множество варианти. Не! Решително би било недостатък за жена в нейното положение да посочва адрес в хотел, та бил той и луксозен. Ще се ограничи само с напечатването на „Лейди Маклеод“ с красиви букви и в краен случай, ще добавя на ръка адреса си, който по този начин ще изглежда временен. Точно така! Ще поръча стоте си изключително скромни визитки, които ще вади от чантичката си в нужния момент и с прелестно невинно изражение ще ги подава с крайчеца на пръстите, скрити под ръкавица. „Аз съм голям скиталец — ще казва тя, — непрестанно сменям градове и жилища, затова адресът ми не фигурира тук, но дайте ми минутка, ще ви го напиша…“. И с писалката си със златно перо…

Маргарета не притежава писалка със златно перо, но това е незначителна подробност. При възможност ще си набави. За момента тя се пуска по течението, мечтае за скорошни приятни моменти, когато ще се представи добре. Тогава ще прояви изкуството си на изкусителка на господата във фракове и с бели пластрони, които я очакват долу с напомадени коси и с карамфил в бутониерата: за нея ще бъде детска игра да примами и да подчини този красив дивеч!

Ловът е открит, мечтата е налице, на една ръка разстояние. Още утре, след като поръча визитките, ще си купи писалка със златно перо. Колкото — толкова!

Тази вечер обаче лейди Маклеод трябва да отстъпи от претенциите си и да преглътне своето разочарование. Въпреки всички усилия, вложени в нейния тоалет, царственото й влизане в салона за приеми въобще не поражда ентусиазъм и не й предоставя очакваните почитания. Тук-там, наместена удобно в дълбоките фотьойли, клиентелата от постоянни посетители отпива алкохол, разговаряйки на тих глас. Малко по-далеч гостите вече са насядали за вечеря около отрупаните с кристал и фин порцелан маси и разглеждат менюто. Не й обръщат никакво внимание, когато тя спира колебливо на прага, а после напористо, с високо вдигната глава се насочва към една ъглова маса в дъното на залата.

Така лейди Маклеод се връща с празни ръце от първото си нахлуване в осветената столова, където повечето от тези господа се пъчат в компанията на жените — съпруги или любовници — които ги държат под око и чието присъствие не позволява никаква забежка. Що се отнася до малцината останали посетители, които вечерят сами, те изглеждат твърде остарели и са заети единствено със съдържанието на чиниите си. Самотна, настрани, Маргарета трябва да се задоволи с дискретните почести на оберкелнера и на келнерите, които я обслужват. Тя изпитва такава горчивина, че излива яростта си върху розите, които украсяват масата, късайки цветчетата им едно по едно, преди да ги надроби с дългите си нервни пръсти…

По-късно сръчна камериерка идва да оправи леглото й и да го подготви за нощта. Момичето няма стил, но е младо, жизнено, находчиво и подчертава всеки свой жест със закачлив коментар. Същевременно има малка закръглена муцунка, много бяла, осеяна с лунички кожа и коси, които преливат от шапчицата й на златисто-рижави къдрици. Това личице, толкова забавно и одушевено, озарено от нежнозелени очи, веднага пленява Маргарета. Двете жени разменят няколко думи и усмивки, и когато девойката се оттегля с лек реверанс, лейди Маклеод установява, че тази чаровна интермедия надделява над мрачното й настроение. Скоро започва да гледа на своето разочарование като на перипетия без последствия. „Да става, каквото ще — казва си тя. — В края на краищата да изгубиш битката не означава да изгубиш войната. Аз посях семето, скоро тези досадници ще дойдат да кълват от ръката ми“.

И сега, в първата парижка нощ, докато заспива неусетно, тя си мисли за художниците, които ще посети и на които ще позира; вижда се гола, изтегната в страстни пози върху канапета, покрити с копринени и цветни тъкани, същинска разкошна одалиска, която утре художниците от Монмартър и Монпарнас ще си оспорват…

 

 

— На ваше място бих взела палто. Небето при нас е много капризно, не бива да му се вярва.

Парижкото небе, което дребната камериерка обвинява, се е проснало над покривите като балдахин от трептяща под слънцето синя коприна. Маргарета е облякла рокля от нанкински^[1] плат и въпреки съветите на младата Полин е решена да не се товари с палто: въздухът е толкова свеж в хубавата априлска утрин. Върти се пред огледалото и проверява полите си под погледа на девойката, която е седнала безцеремонно на табуретка, с наръч бельо в ръце.

— Престани да се правиш на досадница, Полин, и по-скоро бъди добра, избери ми омбрела.

Това говорене на „ти“ се е получило с течение на дните, по навик, като нещо съвсем в реда на нещата: естествено утвърждаване на особеното, почти съучастническо взаимоотношение, установило се между девойката и лейди Маклеод, откакто тя пребивава в „Гранд Отел“. Полин й е засвидетелствала своеобразна вярност и се държи по-скоро като официална камериерка на Маргарета, а не като прислужница, която би трябвало да разпределя поравно внимание и грижи на клиентите от етажа, за който отговаря.

— Омбрела ли? Добре… аз ви предупредих. Тази, която ви даде добрият г-н Кастаньол може би? Още не сте я сефтосали.

Така наречената Полин Ренар е една малка хитруша: не изпуска никоя интрига, никой романс, никоя идилия, знае всички интимни тайни на „Гранд Отел“. Тя, лисицата, знае, че преди да замине за своя югозапад, откъдето произхожда, Луи Кастаньол е подарил на лейди Маклеод много красива омбрела, истинско бижу.

— Защо не? Извади я, ще видим дали е подходяща.

Ала Полин не знае, че този последен дар е придружен с клетви и любовни излияния, които Маргарета, твърда в своя отказ и изгубила търпение, трябва да изслуша сдържано. Ох, по-скоро да си замине, най-после да си тръгне, мисли си тя, слушайки сълзливата литания на дебелия гасконец. Приема, разбира се, възхитителната омбрела, а преди това и безброй други малки подаръчета, но да последва горкия гасконец в дълбоката провинция, дума да не става. Дни наред той я моли, използва всички, за да я убеди да го придружи: хвали й красотите на перигордското си имение, възхвалява пасторалния живот, който водят там, слага в краката й своя живот, своето богатство, своето име. Маргарета обаче не се вижда като съпруга на търговец на мариновани меса и черен дроб, та бил той благоденстващ и силно влюбен. Да стане госпожа Кастаньол, не, разбира се! Тя успява да устои на атаките, съумява да маневрира така, че скъпият Луи да се покаже щедър — освен подаръците, той плаща хотелската й сметка и й оставя достатъчно, за да прекара там още няколко седмици; чрез всякакви приказки за миналото си тя успява да го подмами и да му внуши, че Маклеод никога няма да й върне свободата и по-скоро би я убил…

— Вземете… Съвсем си пасва с роклята ви. Но ако започне да вали, ще я похабите и ще бъде жалко. Е, аз, каквото казвам…

— Не, времето ще бъде хубаво! А ако завали, ще взема кола, това е!

— Горкият господин Луи! Как трепереха ръцете му, докато чакаше колата за гарата. И беше готов да заплаче…

— Знам, Полин, бях тук.

— За него може да се каже, че беше полудял! Да се показва и да примира от любов като младок, на неговата възраст и с цялата сланина около корема му, колко жалко, госпожо, колко жалко! Всички видяха с какви очи ви гледаше… Да си кажа право, приличаше на куче, което чака захарче!

— Полин!

— О, извинете, госпожо, поувлякох се, по-силно е от мен. Майка ми винаги ми повтаряше да си държа езика зад зъбите, но никога не успявам.

— Упражнявай се, малката. Говориш наляво и надясно, някои клиенти биха могли да се оплачат от теб на управата.

— Но вие, не, нали?

— Не, разбира се, но би трябвало да внимаваш, много си устата, нищо чудно един ден да имаш неприятности.

Ала щом лейди Маклеод престава да й се сърди за непристойния език, младата безсрамница не се съобразява с предупрежденията. Вече е забравила мъмренето и, обърната към прозореца, отваря омбрелата, върти я под един слънчев лъч.

— Вижте как улавя светлината! Не можем да отречем, че господин Кастаньол ви е направил хубав подарък… Нищо, че не си е получил захарчето!

— Полин, стига вече! Сигурно те чакат другаде, трябва да вървиш.

— Не се ли нуждаете от мен?

— Не, малката, можеш да ме оставиш. Върви…

 

 

Странно: колкото и непристойни да са приказките на Полин, и дори когато девойчето не спазва правилата на благоприличието, Маргарета не успява да се възмути и да й се разсърди. Малката със сигурност ще й липсва. Нейната прямота, нейната спонтанност, забавният й говор ще бъдат единствените неща, които тя ще изостави със съжаление. Що се отнася до останалото… Пребиваването в Париж не е задоволило надеждите й, далеч не е така. От седмици визитите й в ателиетата на Монмартър и Монпарнас са завършвали с разочароващи и донякъде непоносими за нейната гордост откази. Тези парижки художници са простаци, грубияни, нищо повече. Някои от тях дори й нанасят върховна обида: под претекст да проверят пластичността й, те я подканят да се разсъблече, а щом остане гола, я разглеждат като атракция от панаира, изреждат нейните недостатъци — гърдите, деформирания от майчинството корем — и накрая й препоръчват да позира облечена. Облечена, тя, Маргарета Маклеод! Никога не си е представяла, че нейното тяло — прекрасното тяло, което предизвиква завист у повечето жени и желание у всички мъже — би могло да й донесе подобно унижение! Тези художници, тези мними художници, неспособни да оценят нейната анатомия и я съветват да я покрие, се държат като жестоки грубияни, лишени от вкус. Но няма да имат последната дума, един ден ще чуят да се говори за нея. Тя си го е обещала!

Така лейди Маклеод прекарва осем седмици в ухажване на портиерите, оставяне на визитки в портиерски стаи, смърдящи на зеле и праз — ах, колко визитки раздаде тя! — изкачване на стръмни и отвратителни стълбища, преди да стигне до бърлогата на някой художник, където през повечето време трябва да понася критики и унижения.

Ако не бе обожанието, засвидетелствано й от Кастаньол по време на тяхната връзка, тя вероятно щеше да се разстрои от клеветническите и злонамерени думи. Или кой знае, може би в крайна сметка щеше да се усъмни в красотата си и да изпадне в отчаяние. Но за късмет и напук на нейните противници добрият Луи пристига навреме, за да издигне в култ това презряно от тружениците на изкуството тяло. Господ да го поживи!

Вярно, че Маргарета е превърнала в пари своя чар, но как иначе? Всеки път когато едрият мъж идва в леглото й с дебелия си като на каноник корем — както го е оприличила Полин — с бузи на червени петна и с врат на месар, тя трябва да превъзмогва отвращението си. Когато поставя върху нея закръглените си като на прелат ръце, когато старческата пламенност учестява диханието му, тя се вижда принудена да отвърне лице и да затвори очи, за да прикрие своята погнуса. Ах, колко по-приятно би било да се отдаде на ухажванията на един по-млад и по-приветлив любовник, но има ли избор!

Сега Луи Кастаньол се бе завърнал у дома и Маргарета знае, че никога няма да го види отново. Оставената от него сума ще й позволи да се порадва още известно време на великолепието на „Гранд Отел“, но за какво да стои повече в Париж? — пита се тя. За момента положението не е благоприятно и констатацията за нейното поражение я кара да потръпва и я наранява. А да продължава да прави постъпки пред художниците и да рискува да се изложи на техните подигравки или на техния груб отказ, това вече не е по силите й.

След като преценява добре, днес тя смята за по-разумно да се върне в Нидерландия. Парите, с които разполага, ще й осигурят там относително охолство и тя ще използва този период на отмора, за да преразгледа стратегията си. Защото не се отказва от амбициите си: нека Париж само да почака, лейди Маклеод ще се върне!

 

 

Ако можеше да покаже белези на някакъв успех, Маргарета щеше да информира баща си за своето завръщане в страната. Излишно е обаче да се самозаблуждава, не може да го направи. И когато си мисли за тяхната среща, струва й се също толкова невъзможно да излъже Адам Зеле. Лице в лице, съвсем открито, тя би се издала и скоро той би разкрил нейната игра. Приличат си и се познават прекалено добре.

Адам Зеле трябва да продължи да си мисли, че тя живее във Франция и че там се развива по предначертания път. Поради тази причина Маргарета прилага най-простата стратегия: купила е половин дузина пощенски картички с паметници и известни места в Париж. На една от тях дори е изобразена металната кула, издигната от господин Айфел на Шан-дьо-Марс. Странната ажурна структура се извисява над града от началото на Световното изложение през 1889 година. На гърба на всяка картичка тя е написала едно-две изречения, които изразяват известно удовлетворение и имат претенцията да успокоят получателя: С мен всичко е наред. Тук открих страната, която приляга на моето сърце или Щастлива съм, заобиколена от прекрасни хора и от най-доброто общество. Париж е празничен, и съответно останалите неща. Колкото и незначителни да изглеждат, тези думи са били многократно премислени и преправяни, за да произведат очаквания ефект.

Преди да повери комплекта от картички на Полин, Маргарета се е постарала да им сложи по-късна дата. Задължението на девойката е само да ги пуска месец след месец, поред, до изчерпване на запасите.

— Разбра ли добре? Преди да изпратиш поредната картичка, ще проверяваш коя дата е написана на нея. Ще изпратиш картичката за май някъде около 15-и и така нататък, нали?

— Добре. Но наистина не виждам защо си усложнявате живота по този начин.

— Заради баща ми, Полин. Когато получи пощата, той не бива да подозира, че съм напуснала Франция. Стар е и ще се притесни, искам да избегна всякаква грижа заради мен.

— Значи, благородна лъжа? Така ли му казват?

— Щом предпочиташ… Но най-вече внимавай да не разместиш картичките. Баща ми е умен и бързо ще разкрие малката ни хитрина.

— Не се притеснявайте, ще проверявам не един, а два пъти, нищо няма да разбере!

И Полин млъква, няма какво повече да направи, няма какво повече да каже. За първи път стои там незаета, мълчалива, с отпуснати ръце, вперила поглед в двата куфара на лейди Маклеод, които зеят отворени в средата на стаята и очакват да бъдат затворени.

— Хайде, Полин, не изпадай в меланхолия! Ще се върна, уверявам те. Колко пъти да ти го повторя?

— Да… ама кога?

— Ами, след няколко месеца, най-много след шест.

— Доста време ще мине…

Шумолейки, Маргарета приближава до девойката, която е свела глава, готова да заплаче. С ръка в ръкавица тя повдига малката брадичка, която потреперва, кара Полин да я погледне в лицето.

— Не искам да си тъжна. Усмивката повече отива на миловидното ти личице. Обещаваш ли?

— Обещавам.

 

 

През лятото на 1903 година Адам Зеле е минал шестдесетте и си живурка с втората си съпруга в предградие на Амстердам. Той вече не вижда децата си, отдавна разпръснати в цялата страна. Успехът му е обърнал гръб — начинанията му са пропаднали едно след друго — и той вече води посредствения живот на търговски представител, към който се пригажда криво-ляво. Все пак, макар да се е отказал от собствените си мечти за благополучие и разкош, той залага последните си надежди на Маргарета. Любимата му първородна дъщеря няма да го разочарова. Периодично получава новини от Париж и те насърчават неговата увереност и утвърждават вярата му в нея.

Преди да постави върху високия обожаван бюфет изпратените от Маргарета картички — пъха ги във вратичката между горната част, изваяна с разцъфтели розетки, и стъклото — той ги чете, препрочита и коментира надълго и нашироко.

— Представи си какъв живот води тя там. За нея са изисканите вечери, пазаруването, разходките из гората, вечерите в Операта… и сигурно е много красива, обзалагам се, че всички красиви господа са в краката й!

Седнал на масата, където старите съпрузи са приключили с вечерята, Адам Зеле върти и препрочита получената сутринта картичка. Тя е с дата 13 юли. Маргарета е в Нидерландия от три месеца, но както е известно, той не подозира ни най-малко. Разглежда илюстрацията — металната кула, която прилича на играчка — пак се връща на гърба, за да прочете за пореден път краткото послание, написано от ръката на дъщеря му.

— Тя се среща с посланици, барони, артисти, значи — с елита!

Втората госпожа Зеле не споделя нито ентусиазма, нито оптимизма на съпруга си: познава своя човек и отдавна вече не взема участие в неговите бълнувания. Става, повдигайки рамене, отмества стола и с бавни движения започва да разтребва масата. Всеки път когато получат поща от Париж, звучи една и съща песен: нейният Адам започва да плямпа, да си фантазира разни подробности. Зад двата реда, написани набързо от дъщерята и неособено ясни — това е най-малкото, което би казал всеки — той си представя дворцов живот, лукс, слава и като тръгне със своите бълнувания, не можеш да го спреш.

— Чудя се къде виждаш всичко това, нищо такова не прочетох. Дъщеря ти пише само, че е добре.

— Трябва да умееш да четеш между редовете. Повярвай, познавам моята Маргарета! — твърди старият Зеле.

— Да, познаваш я. Можеш единствено да си измисляш между редовете!

„Добре. Много добре. Безсмислено е да споря с тази жена — повтаря си Адам Зеле. — Тя е твърде прозаична и не вижда по-далеч от носа си“.

На свой ред той става, роптаейки срещу старицата, която дрънка съдовете в съседство в кухнята. С тежка стъпка се отправя към бюфета и сякаш със съжаление пъха картичката до другите, между дървената горна част и витрината. След това се отдръпва леко, за да се полюбува на всички „парижки гледки“: ценната му колекция от хубави новини.

Утре, на разсъмване, възползвайки се от това, че госпожа Зеле все още спи, той отново ще прочете една-две картички: превърнало се е в таен утринен ритуал, който Адам Зеле трябва да изпълни, преди да тръгне на работа, и който му вдъхва смелост.

 

 

Маргарета Зеле-Маклеод се е завърнала в страната тихомълком. По своя воля дъщерята чудо се е лишила от поздравленията и радостите, съпътстващи обикновено срещите. Насилвайки природата си, тя е избрала дискретността и е предпочела да се устрои възможно най-далеч от Амстердам, у един вуйчо в Неймеген.

Върнала се към семейните устои, тя е обладана от две фикс идеи: да види отново дъщеря си, малката Жан-Луизе, и да не допусне баща й да заподозре, че е в Нидерландия. За целта се старае да се показва възможно най-малко и да избягва всякакви гафове.

След пристигането си в Неймеген тя излиза малко, не се вижда с никого и живее затворена в дома на вуйчо си. Съществуванието й е като на престъпник, принуден да се крие поради страх от отмъщение.

Ала след три седмици желанието й да види отново Жан-Луизе става толкова настойчиво, че тя прави първата си грешка: пише на Рудолф с молба да й определи среща. Реакцията на Маклеод е отчайваща. Пренебрегвайки искането на Маргарета, той изпраща на вуйчото писмо, пълно с възмущение и нападки срещу съпругата си; съжалява, че един толкова почитан господин се е съгласил да приеме в дома си тази „пачавра“, която в крайна сметка е изгубила своята репутация и чест в Париж. Вуйчото, макар и благ човек, е разтърсен от тона и съдържанието на това порицание. Рудолф Маклеод е известен като необуздан човек и положението става твърде притеснително за възрастния добряк, който държи на спокойствието си. Изразявайки съжаление, той моли Маргарета да потърси подслон другаде.

В началото на юли лейди Маклеод пренася двата си куфара — цялото й налично имущество — у една сестра на майка й в Лайден. Тук се надява да намери по-сигурно гостоприемство. Наново моли Рудолф за разрешение да види малката Жан-Луизе, която вече е станала на пет години. Междувременно Маклеод вероятно е размислил или се е посъветвал със своя адвокат, защото този път приема. Срещата е определена за третата неделя на август в Арнем, където той продължава да живее с детето.

След двегодишната раздяла Маргарета се радва преждевременно на срещата с дъщеря си. Явява се в уречения час в дома на своя съпруг, но се оказва пред затворена врата. Съжалил за грешката си, в последния момент Рудолф й е погодил номер.

Между съпрузите Маклеод се разразява своеобразна война на нерви. Маргарета многократно подновява молбата си след първата пропаднала среща и всеки път, макар да е дал принципното си съгласие, Рудолф не изпълнява своето обещание.

Ведно с отчаянието се засилва и желанието на Маргарета. Може би в момента детето е само предлог: сега най-важно е да принуди Рудолф да отстъпи и да превъзмогне съпротивата му. И тя не се отказва. Ту настойчива, ту умоляваща, изпраща писмо след писмо, позовавайки се в едно на закона, гарантиращ й право на посещение, а в друго — на майчинските чувства. Лавината от писма с най-противоположен тон засипва Маклеод и най-после той отстъпва.

В средата на октомври вратата в Арнем, на която Маргарета напразно е чукала толкова често, накрая се отваря. Рудолф Маклеод стои на прага по риза и тиранти, високомерен, с още по-оредяла коса. „Запуснат бивш прелъстител“, мисли си младата жена, демонстрирайки измъчена усмивка.

— Е, хайде, влизай! — изръмжава Маклеод и поглежда крадешком към малкия пакет в ръцете й.

Вървейки пред нея, той въвежда Маргарета в обикновена стая, където мебелите са наредени покрай стената като стражи, застинали във военна стойка. Нито гравюри, нито дребни украшения, нито килими, бърлогата е възприела отблъскващия и студен вид на наемателя. Но момиченцето е там — седнало със сведен поглед и поставило длани върху синята памучна рокличка.

Детето не помръдва, не става. Послушно, донякъде принудително послушно, то остава облегнато на дивана, но вперва големите си кафяви очи в непознатата, която пристъпя усмихната и коленичи пред него.

— Добър ден, Нон.

— Добър ден, госпожо.

— Вече не се казва Нон… Името й е Жан-Луизе!

Студеният душ се излива от изправения зад нея Рудолф с прословутото „военно“ скандиране на фразата, което Маргарета за щастие е забравила. За миг е понечила да протегне ръка към дъщеря си, но злобната намеса на Рудолф я смразява и спира жеста й. Тогава тя се изправя, отстъпва и докато заднешком трябва да заобиколи една ниска масичка, Рудолф се настанява на дивана съвсем близо до детето, обгръща раменете му и го държи притиснато към себе си. Сцената е подредена, действащите лица са по местата си и комедията може да започне.

— Много си пораснала, Жан-Луизе, станала си много красиво момиченце.

Момиченцето трепва с очи, но не отронва дума.

— Донесох ти лакомства. Вземи, скъпа, за теб са.

Маргарета прокарва пръст през възела на панделката, опасваща пакета, навежда се напред и подава подаръка си на детето. Жан-Луизе потрепва, но не смее да се освободи от бащината прегръдка. Маргарета разбира, че е безсмислено да настоява, и оставя пакета на масичката между тях двете.

— Това е за теб, повтаря тя. — Ще го отвориш, когато пожелаеш.

— Не и това! — изкрещява Рудолф. — Развалени зъби… Никакви такива гадости! Никакви бонбони за нея!

— А, не знаех… — мънка Маргарета. — Съжалявам.

— Да, да, съжалявам… По-добре да беше донесла някаква дрешка, играчка… Не мислиш ли?

Маргарета си налага да поеме дълбоко въздух, заповядва си да се успокои и преглъща пороя от обиди, който се надига в устата й; с всички сили се опитва да сдържи гнева си и да устои на провокацията. Да загуби самообладание означава да даде на Рудолф прекалено добра възможност да тържествува.

— Вярно е — казва тя смирено, — трябваше да се сетя.

Вътре в себе си обаче се бунтува, проклина своя съпруг и го праща по дяволите.

Иронична усмивка преминава по подпухналото лице на Маклеод: победил е, успял е да я унизи.

— Може би ще пиеш нещо? — предлага той тогава. — Искаш ли?… Чай, бира, кафе?

— Не, не, благодаря. Имам да гоня влак, трябва да тръгвам.

Маргарета става. Отново се налага да заобиколи препятствието на масичката, за да иде при детето, което продължава да седи неподвижно, само дето е започнало да си смуче палеца.

— Тръгвам си, скъпа. Ще ми дадеш ли целувчица?

Тревожните очи на малката се вдигат към бащата. Трябва ли?

— Стига с тези превземки! — излайва Рудолф. — Влакът те чака.

С три гневни крачки той стига до вратата, отваря я със замах и, обръщайки се назад, повтаря:

— Хайде, Маргарета… Имаш да гониш влак!

Ала Маргарета не се подчинява, стои на колене пред дъщеря си. С ръце върху раменцата на малката тя доближава лице до личицето на детето и му прошепва:

— Знаеш ли, аз съм майка ти.

В изблик на последно предизвикателство към Рудолф, който е отказал да разреши целувката, и понеже усеща, че той потропва с крака зад нея пред отворената врата, тя улавя ръчичките на Жан-Луизе и дълго ги притиска към устните си.