Ан Браганс
Мата Хари (17) (Прах в очите)

Затворът, следствието

Пиер Бушардон не е от категорията на грубите и тесногръди офицери, чийто интерес се ограничава до военните подвизи и получаването на нашивки. Мъжът притежава по-богат мироглед и широта на ума, които дължи на буржоазното възпитание, получено в родния Крьоз. Роден в семейството на адвокат, младият Пиер израснал в образована среда, отворена за различните проявления на изкуството. Отрано той показва влечение към живописта, музиката, а детството му е омагьосано от богатството на семейната библиотека, което поглъща ненаситно. Непрестанното четене на книги го превръща в изтънчен начетен човек, влюбен в Балзак — обожава романите от цикъла „Човешка комедия“. Твърди, че „към френския език изпитва уважението, което той заслужава“.

Във възрастта, в която трябва да избере каква кариера иска да прави, той се ориентира към съдебната система и става заместник-прокурор в Руан. По-късно, като началник на бюрото за криминални деяния в Канцлерството (Министерство на правосъдието), той продължава да води светски живот и въпреки сериозността на заеманата длъжност, не се отказва от фарса, тъй като е шегобиец по природа и винаги е готов да прави номера.

Когато войната започва, Пиер Бушардон е назначен в териториалната пехота с чин капитан и поради това се сблъсква с деликатен проблем: плаши се дори при вида на коня — никога няма да може да се качи на това животно, за да командва войсковата си част. След обсъждане на неговия случай от страна на висшите инстанции, тази странна неспособност на офицера „конемразец“ ще му коства назначение в Трети военен състав на съда, където ще изпълнява функциите на капитан докладчик.

В началото на военните действия Пиер Бушардон разследва само дела от военен характер като дезертьорство, неподчинение, обида на висшестоящ, самоотлъчка или напускане на поста. Но продължаването на конфликта — войната трае вече три години — променя естеството на делата, представяни на вниманието на военните съдии, и те стават по-сложни: съдебният следовател вече се занимава с въпроси, които се отнасят до националната сигурност и представляват държавна тайна. Именно в това си качество и с тази цел в късното утро на 13 февруари 1917 година капитан Бушардон застава лице в лице с Мата Хари. Разположени в едно повече или по-малко изоставено крило на Съдебната палата, помещенията, в които той служи, обхващат два тесни кабинета, една по-обширна стая, пригодена за деловодство, три мазета и една зала, в която заседава вторият наказателен състав, когато броят на криминалните дела налага разделяне на сесиите. С напуканите си стени и повредени от времето кафеникави дървени ламперии последната стая според Бушардон напомня на капитула^[1] на стар манастир и в сумрака изглежда повече от ужасно.

Обстановката в кабинета на съдебния следовател въобще не е по-привлекателна. Той я описва — и се оплаква от нея — със следните думи: Все още се виждам в моя толкова тесен кабинет, в който едвам се побираха два стола, едно малко бюро и един шкаф с витрина. От прозореца виждах само един от дворовете на предварителния арест и малко парче небе над покривите…

 

 

По време на тази първа среща в кабинета, който той определя като „монашеска килия“, капитан Бушардон кани задържаната да опише самоличността си. Име, презиме, дата и място на раждане. Мата Хари дава с уверен глас тези сведения, които архиварят, сержант Бодуен, своевременно записва.

После, когато съобразно установената практика я запознава със заповедта за предварително задържане, тя високомерно се обръща към него, за да прикрие своето невежество:

— Наистина, капитане, намирам, че с мен се отнасят много лошо! Изкарват ме от леглото в една неделна сутрин, водят ме тук, а сега ми говорят като пред Страшния съд, от което не разбирам нищо, абсолютно нищо! Какво е това предварително задържане?

В своето негодувание Мата Хари губи донякъде способността си да говори правилно на френски и за голямо забавление на Бушардон обърква фразите. Въпреки това, той остава учтив и й обяснява:

— Това означава, че когато излезете оттук, ще бъдете отведена в „Сен-Лазар“^[2], където ще ви затворят.

— В „Сен-Лазар“! Ама аз не съм направила нищо — протестира тя. — Това обвинение в измяна е абсурдно, лоялна винаги съм била към Франция и също готова да й служа. Аз съм невинна, господин съдия, кълна ви се!

— Успокойте се, госпожо, процедурата си има правила, нищо не мога да направя, натоварен съм само да ви разпитам. Ако сте невинна, както твърдите, няма от какво да се боите, разследването, което ще проведем, ще установи истината.

Едно жълто куче, ужасен мелез, се промъква през полуотворената врата, доближава до младата жена и започва да души полите й. Тя се отдръпва и извиква:

— Ох, изгонете това животно, моля ви. Боя се от кучета…

— Стига, Плантон! Долу! — заповядва Бушардон и след като догът изпълнява заповедта, оправдава злорадо присъствието му: — Извинете го, много лошо е възпитан. Един от нашите агенти велосипедисти го прибра от улицата и го кръсти Плантон. Оттогава е нашият талисман и ни служи за пазач. Той е идеален пазач, отбележете: прикрит и зъл, случва се да захапе с острите си зъби гащите, ако главата на притежателя им не му се понрави.

Бушардон ликува, харесва му, че открива у госпожа Маклеод подобна на неговата фобия: тя се страхува от кучета, той от коне; много добре, ще се разбират прекрасно. Бушардон е опитен човек, който мрази неприятните сцени; използвал е Плантон, за да парира желанието на обвиняемата да негодува: ужасът от животното за известно време ще избута на заден план страха от перспективата за затвора.

Но за днес това е достатъчно, време е да я отведат. Бушардон става, навежда се над рамото на своя архивар, прошепва му няколко думи и се връща при Мата Хари.

— Госпожо, скоро пак ще ви повикам. Ако нямате нищо против… сега ще ви отведат в „Сен-Лазар“.

 

 

Тя не оказва никаква съпротива, много достойна, много дръзка излиза от кабинета на съдията. Когато сержантът се връща, след като я оставя в ръцете на агентите, натоварени да я отведат в „Сен-Лазар“, Бушардон пита:

— Е, Бодуен, какво мислите за нашата шпионка?

— Хубава кобилка, капитане, няма какво да се каже! — И прихва да се смее, доволен от хрумването си.

— Много добре, Бодуен, много добре. Повярвайте, оценявам вашия хумор.

Но изразът на лицето му противоречи на тези думи: бесен е. Всеки намек за животното, което се смята като най-благородно завоевание на мъжа, само разваля настроението на капитан Бушардон. Той не обича да го дразнят на тази тема.

— Свободен сте, Бодуен — продължава той със сух глас, — аз ще заключа. Но преди да си тръгнете, вижте дали Плантон има достатъчно вода.

— На вашите заповеди, капитане!

След като архиварят изчезва, съдебният следовател остава сам в тясната си „монашеска килия“ в навъсения и студен зимен неделен ден. Два часа следобед: забил лакти в масата, той разтрива слепоочията си, чуди се как да убие часовете до вечерта, когато вероятно ще отиде — още не е решил — на приема у своя приятел Берио. Да пише? Да уточни впечатленията си от госпожа Маклеод, която току-що излезе оттук? Защото капитан Бушардон умее да пише и това му е известно. Обича да запечатва забележителните събития от професионалния и от личния си живот в дневник, с който не се разделя — дебела тетрадка, подвързана с виненочервен марокен.

Изважда тетрадката си от едно чекмедже, отваря я, прочита последните изречения, които е написал предната или по-предната вечер. Това четене е „подготовка“, но и своеобразен онанизъм: някои индивиди се опиват от собствения си глас, капитан Бушардон пък изпитва самотно и сладострастно удоволствие да се препрочита…

После хваща перото и пише:

Първо явяване на Маргарета Зеле-Маклеод, наричана Мата Хари.

В утрото на 13 февруари 1917 година ми доведоха госпожа Маклеод, задържана за шпионаж и поддържане на тайни връзки с противника. Тя е едра бърнеста жена, с бакърен цвят на кожата, с фалшиви перли на ушите, нещо като дивачка. Дали е била толкова красива, колкото иска да ни внуши митът, с който идва окичена тук? Несъмнено, ако се доверим на младежкия портрет, който краси последния й паспорт. Но жената, която видях тази сутрин, е понесла доста поражения с времето: изпъкнали очи с големината на яйце, коси, сивеещи на слепоочията, където боята вече не може да ги скрие. На сивкавата светлина, проникваща от двора на предварителния арест, тя въобще не прилича на омайващата балерина, която омагьосвала всички мъже. Въпреки това е съумяла да запази хармоничните си черти, стройната фигура и поклащането при ходене, което не е лишено от грация. Напомня за вълнообразните движения на тигрица в джунглата.

Тя се изразява на цветист, но доста пикантен френски език. Макар понякога да има какво да се желае от гледна точка на граматиката, фразата остава хармонична и думите винаги съответстват на вложените в тях идеи. Тя притежава ирония, а каква находчивост в бързия отговор!

Увери ме, разбира се, в искреността на своите действия и намерения спрямо Франция. Тя — в услуга на Германия! Хайде де! През цялото време на първата ни среща се държеше като неправилно и ненужно обезпокоена важна особа.

Мисълта да се окаже затворена в „Сен-Лазар“ я изкара извън себе си, за миг си помислих, че тигрицата ще скочи на врата ми. Ала влизането на Плантон предизвика благоприятна промяна в обстановката и обвиняемата се остави да я изведат без никакви затруднения.

Все пак имам усещането, че тази Маклеод ще ми отвори доста работа.

Добре. Много добре. Седемнайсет часът е, ранната зимна вечер е настъпила. Освен че помага времето да минава, упражнението в подреждане на размисли, които да бъдат поверени на хартията, има множество други преимущества: увлича ума в една полезна гимнастика, кара човека да фиксира винаги бягащата мисъл, да я удържа в стегната и елегантна форма. Към френския език трябва да се отнасяме с уважението, което той заслужава — такова е златното правило на капитан Бушардон, което той никога не забравя и непрестанно прилага.

Сега, когато е затворил и прибрал своята тетрадка, Пиер Бушардон се пита дали да откликне, или не на поканата на Берио. Светският живот започва да му тежи. Приписва това охладняване на възрастта и на досадата от подобни безполезни събирания: там се чуват прекалено много безсмислени думи и глупости, освен това трябва да пие, да тъпче на едно място в салони, опушени от дима на пури, да прави комплименти на глупави жени, които очакват почитанията като нещо задължително. Не, той определено вече не понася комедиите, които се разиграват под позлатените тавани и които някога са го забавлявали. Впрочем, за нищо на света не би искал да засегне или да разочарова стария си приятел: Берио разчита на неговото присъствие тази вечер, доста е настоявал с поканата. Тогава? Досаден прием или приятно четиво край хубав огън? За да разреши проблема, той не вижда друга възможност освен да се довери на невинността: ще свирне на Плантон, който спи край него. Ако кучето отвърне на неговия зов, ще отиде у Берио, ако не…

 

 

Докато капитан Бушардон поверява бъдещето на своята вечер на каприза на един стар дог — Плантон не е образец на кучешка кротост, при него покорството се променя в зависимост от настроението — Мата Хари не се вълнува от подобен проблем: тя се готви да прекара първата си нощ в „Сен-Лазар“, където е затворена при пълна тайна. Опасявайки се от акт на отчаяние, сестрите от конгрегацията „Мари-Жозеф“, които управляват женското отделение, са затворили Мата Хари в капитонирана килия, след като са я лишили от всичко, годно да послужи за самоубийство.

От няколко часа вече Мата Хари е там, зашеметена, изоставена от всички, отпусната на захвърлен на пода дюшек, който е единственото обзавеждане във вонящата килия. Лишена от прозорец, „капитонираната“ килия остава тъмна въпреки пламъка на газта, който гори отвън, недостижим зад тясно замрежено прозорче в горната част на стената. Лекото шумолене от време на време подсказва на затворничката за присъствието на някоя сестра, която приближава, за да залепи око на шпионката на вратата, а после се отдалечава. Тя ще дебне, ще очаква този нежен шум на колосани тъкани, знак за дискретно, но постоянно присъствие, като истинска проява на живот. На живота, който продължава да тече без нея…

 

 

На следващия ден Мата Хари е посетена от доктор Бизар, лекар към „Сен-Лазар“, който идва да се осведоми за здравето и за евентуалните й нужди.

На този дребен приветлив мъж с монокъл и остра брадичка тя заявява с известна арогантност, че страда само от една болест, лишаването от свобода.

— За съжаление — въздъхва доктор Бизар, — нямам властта да ви я върна. В замяна на това мога да се намеся така, че вашите условия на задържане да бъдат не толкова мъчителни. Ако имате желания, които да изразите, ще се постарая да ги удовлетворя.

— Наистина ли? Ами извадете ме от тази дупка, в която не достига въздух, светлина и където се отнасят към мен като към куче! Ако французите не искат да ме освободят, поне да ми осигурят нормален подслон!

— Ще предам, можете да разчитате на мен. Има ли друго?

— Бих искала да се изкъпя и да ми предоставят телефон.

Макар леко смутен от това последно искане, доктор Бизар се ограничава да отвърне със своя тънък и мек глас:

— Страхувам се, че телефонът не е в обсега на моите предписания. За сметка на това ще се погрижа по въпроса за хигиената, бъдете спокойна.

 

 

Няколко дни по-късно, след кратък престой в лечебницата, Мата Хари е преместена в отделение 12 с облекчен режим — плачевно известна килия, където някога е пребивавала госпожа Кайо, обвинена в убийството на директора на „Фигаро“ Гастон Калмет. Докато Анриет Кайо имала късмета да бъде оправдана, Маргьорит Франсиар, друга затворничка и наемателка на килия 12, имала по-нещастна съдба: задържана и осъдена за шпионаж, тя била разстреляна.

Сестра Леонид, доайен на „Сен-Лазар“, храни симпатии към Мата Хари, която се оказва неособено взискателна, „кротка като агънце“ и се подчинява, без да се муси, на дисциплината. Всяка сутрин в зори тя й носи чаша кафе, защото знае, че го обича, и остава да си побъбри с нея. В малката общност на „Сен-Лазар“ всички обичат и уважават възрастната монахиня. Изключително пряма, много пъргава въпреки годините си, тя е дребна, доста силна, преливаща от енергия жена, която ръководи монахините със своите команди. При нужда използва донякъде жаргон и нерядко гръмовният й глас на южнячка разтърсва стените на затвора в предградието „Сен-Дени“. Именно сестра Леонид разказва на Мата Хари историята на килия 12, когато тя се настанява в нея. Не споменава обаче за трагичния край на нейната предходна обитателка Мъргьорит Франсиар.

Макар сега да разполага с по-обширна и по-добре проветрена килия, Мата Хари страда от пълната изолация, в която я държат. Не получава никаква поща, забранени са й всякакви посещения, с изключение на тези на доктор Бизар, на нейния адвокат, на пастор Арбу и на монахините. Всяка вечер една прислужница идва да спи на съседното легло, тъй като продължават да се опасяват да не би да посегне на живота си. Защото не я познават добре: Мата Хари обича прекалено много живота, за да помисли и за миг за самоубийство. Вместо да се отчая, тя използва часовете в самота за подготовка на защитна система и набира сили за предстоящия сблъсък с Бушардон.

Между 13 февруари, датата на нейния арест, и 21 юни 1917 година, Мата Хари се явява четиринайсет пъти пред съдията. През първите три месеца следствието буксува, защото тя отрича всичко. Ладу все още не е счел за необходимо да приложи към досието прихванатите германски радиограми и съдията, понеже не разполага с достатъчно доказателства, за да подкрепи своето обвинение, трябва да се задоволи с това да я остави да развие малко или повече фантазьорския разказ за живота си. При всяко констатирано противоречие, при всяко подканяне да уточни някакво място или дата, тя извърта и упреква слабата си памет. През всички тези безкрайни дни тя се съпротивлява на един лишен от доказателства, но упорит Бушардон, който я тормози непрестанно с надеждата да получи нейните признания, но напразно. Така, разпит след разпит, и без следствието да напредва дори с една крачка, абсурдният дуел продължава, все по-мъчителен и за двамата противници.

Убедена, че военният трибунал не разполага с никакво сериозно доказателство срещу нея, Мата Хари си възвръща донякъде вярата. Същевременно здравето й се влошава от условията на пленничеството, което е принудена да понася ден след ден, а енергията, която разгръща, за да се защитава по време на сблъсъците, я изчерпва. Изтощена от затворническия режим, лишенията и липсата на хигиена, понякога се чувства толкова зле, че не може да се яви пред Бушардон.

През този период нейният адвокат господин Клюне, който се тревожи за здравето й, отправя молба след молба до съдията:

Госпожа Зеле изпитва силни болки в гърлото и в гърдите, страда от висока температура; заварих я в тревожно здравословно състояние, тя кашля и плюе кръв. Апелирам за вашата човещина…

Всички, които през пролетта на 1917 година имат контакт със задържаната Зеле-Маклеод, констатират нейното физическо отслабване и са потресени от това. Тя е само на четиридесет години, но за няколко седмици се е превърнала във възрастна жена с подпухнали черти и посивяла коса. Мата Хари винаги се е грижила много за тялото си, живяла е като кокетка, загрижена за външността си, и е свикнала да се ползва от всички привилегии на лукса. Тя не може да приеме без негодувание новото си положение. Въпреки че не разполага с огледало, което да я осведоми за ужасната й метаморфоза, тя осъзнава своята деградация и се бунтува срещу „нечовешкото“ отношение, което й е наложено. Оплаква се на капитан Бушардон от мръсотията и гнусната храна, която й сервират. Защото, поради липса на пари — малкото, с които разполага, са послужили за покриване на разходите по защитата — тя не може да си позволи екстрите на бюфета и трябва да се задоволява с обикновената оскъдна храна, предлагана на затворничките. Това меню, което доктор Бизар определя като „много ефикасно срещу пълнотата“, седмично се свежда до постна супа за закуска и блюдо със зеленчуци — най-често съдържащи скорбяла — по обяд. И дума не може да става за вечеря. В неделя супата е по-мазна и е придружена от парче месо. За Мата Хари, която винаги е имала солиден апетит, това си е чисто гладуване.

Но изолацията е още по-непоносима от глада. Тя пише последователно на доктор Бизар, на капитана следовател, на директора на затвора и ги моли да й разрешат да се разхожда. Молбата й ще бъде взета под внимание и удовлетворена едва през месец юни, след приключване на следствието.

Въпреки това Мата Хари не се отказва: сред патетичните призиви, които отправя непрестанно към съдия Бушардон, е и едно непохватно написано писмо, свидетелстващо за промяната на интелектуалните й способности:

Капитане,

Страданието ми е твърде ужасно, капитане. Главата ми вече не издържа. Пуснете ме да отида в страната си. Нищо не знам за вашата война; не знам нищо повече от това, което пишат вестниците. Не съм се информирала никъде и от никого. Какво искате да кажа?

Повтарям ви за стотен път, че не съм правила шпионаж във Франция и никога няма да го направя. Не ми разбивайте здравето, толкова съм слаба от живота в килията и от липсата на храна. С какво помага това?

Моето страдание не бива да продължава. Оставете ме, люля ви.

С уважение

И се подписва със своя номер: М. Х. Зеле 72144625.

Друго от писмата й, адресирани до Бушардон в периода на техните срещи, се отнася до Вадим Маслов. Тя не може да го забрави, а не знае нищо за него от момента на своето задържане:

Господин съдия — пише тя, — благодаря ви, че ми съобщавате новини за лейтенант Маслов. Разтревожена съм и много плача. Имайте добрината да попитате в болницата в Еперне. Толкова ме боли при мисълта, че той може да е мъртъв, а аз не съм била край него. Или да си е помислил, че съм го забравила. Вие не знаете колко страдам. Пуснете ме оттук, не издържам вече…

В момента, в който нещастницата пише тези редове, нейният красив лейтенант вече е напуснал болницата. Наскоро се е сгодил за млада французойка, Олга Тардио, и планира да я отведе в Русия.

Френетичната епистоларна дейност, на която се отдава, се превръща в спасение и единствена опора за Мата Хари: седнала на пълния с паразити сламеник, тя прекарва повечето от времето си да пише писма, които затворническата администрация „пропуска“ да предаде на техните получатели и трупа в чекмеджетата. С изключение на пощата, която се отнася до отговорните военни лица и до лекаря на затвора, всичките й опити за комуникация с външния свят, независимо дали са с дипломатическото представителство на нейната страна, с прислужницата й Ана Линтенс или с нейни приятели, си остават в „Сен-Лазар“, тъй като френските власти не желаят да разгласяват новината за ареста й, който държат да запазят в тайна възможно най-дълго. Налага се Жюл Камбон, главен секретар в Ке д’Орсе^[3] и стар приятел на обвиняемата, да се намеси решително, та в последните дни на април 1917 година Нидерландия да бъде информирана за съдбата на нейната гражданка.

Мата Хари е задържана вече от два месеца и половина без никакво доказателство в подкрепа на обвиненията срещу нея, когато господин Клюне, изтъкващ противозаконността на подобни действия, се решава да протестира и да изиска незабавното представяне на евентуалните доказателства. Военното министерство се оказва принудено да приложи към досието изпратените от майор Кале от Мадрид радиограми.

От този момент нататък съдия Бушардон потрива доволно ръце: с такива козове той не се съмнява, че ще спечели и ще успее да изобличи агент Н21, тоест Мата Хари. На 1 май 1917 година за десети път я призовава да се яви пред него.

В своите „Спомени“ Пиер Бушардон разказва подробно за тази среща, която бележи решителен поврат в следствието. В този ден, решен да свали картите, той заключва дома си и пуска мълвата, че е отишъл в затвора във Френ за разпит. Докато журналистите го търсят другаде, той се затваря със своя архивар и с Мата Хари в нещо като мазе, където са натрупани в насипно състояние доказателствените материали от Трети военен състав, и веднага започва да я напада:

— Знам, че вие сте агент H21 от германските тайни служби. Трябва да прекратите комедията, която разигравате седмици наред.

И тъй като Мата Хари възразява възмутено, той хваща поставените на бюрото му радиограми и, крачейки из стаята, я запознава с тяхното съдържание. След като свършва с назидателното четене, застава пред нея и нанася смъртоносния удар.

— Тези текстове ви издават по възможно най-недвусмислен начин. Там става дума за изчерпателните доклади, които сте предоставяли на врага. Името на вашата прислужница Ана Линтенс също е цитирано. Майор Кале описва детайлно дори сумите, които сте получили от Германия. Ще имате ли дързостта да продължавате да отричате, че сте правили услуги на тази страна?

Този път предполагаемата шпионка не успява да парира удара: стиснала здраво ръба на масата, тя се понадига, после се свлича на стола си смазана. Сълзи се стичат по изтерзаното й лице, тя казва, хлипайки:

— Колко сте безмилостен, капитане, да измъчвате така една бедна жена и да й задавате толкова злобни въпроси!

После, тъй като Бушардон подновява сноването си между бюрото и прозореца — има манията да се движи по време на разпитите — тя се провиква с почти истеричен глас:

— Да знаете колко ме дразните с това ваше ходене!

Но съдията не го е грижа за нейните протести и обидата й. Той продължава настървено да я разпитва: какви са били връзките й с Кале, каква информация му е предоставяла, откъде идват парите в Сконтовата кантора в Париж? Бясна, тя продължава да се брани като животно, хванато в капан, повтаря по всички възможни начини, че никога не е предавала Франция.

— Ако съм се сближила с майор Кале, то е било единствено, за да получа сведения, които веднага предадох на капитан Ладу и на полковник Данвин. Трябва само да ги попитате, те притежават писмата ми, ще потвърдят.

— А тези пари, тези 10 000 франка, които сте получили с посредничеството на вашия консул?

— Казах ви сто пъти, моят любовник полковник барон Ван дер Капелен ми ги изпрати!

Той непрестанно я връща към изобличителните радиограми. Вече два часа я тормози така. Тя не издържа повече, моли за милост и тъй като вижда, че тя изгаря от силна треска, Бушардон най-сетне разрешава да й донесат вода: цял литър, казва той. Тя жадно я изпива. Но в следващия момент, когато жаждата й е утолена, изпада в ярост и хвърля по съдията тенекиеното канче, от което е пила, опръсквайки доволно панталона му и добре лъснатите му обувки.

Този инцидент слага край на разпита от 1 май: раздразнен, капитан Бушардон връща задържаната в „Сен-Лазар“.

 

 

Ще минат още три седмици, преди съдията следовател да призове отново Мата Хари. След като я запознава със съществуващите германски радиограми, той й дава нещо като отсрочка за размисъл, след което се надява да я посрещне в по-добро разположение на духа.

Бушардон е преценил правилно. Мата Хари е наясно, че вече не може да разчита на възмутеното отричане, което до този момент е било основната й защита: трябва да премине към признания или поне към полупризнания. Когато на 21 май се явява пред съдията, тя веднага заявява:

— Капитане, решена съм днес да ви кажа истината. През май 1916 година, когато се намирах у дома в Хага, господин Кремер, консул на Германия, ме посети и ми предложи да работя за страната му. Предлагаше ми 20 000 франка като цена за моето евентуално сътрудничество. Тогава имах неотложна нужда от пари, но тази сума ми се стори смешна, което не пропуснах да му кажа. Той ми отвърна, че от мен зависело да бъда по-щедро възнаградена, но първо трябвало да покажа на какво съм способна. Този човек беше твърде неприятен, помолих го да ми даде няколко дни за размисъл. При повторната си визита Кремер ми връчи 20 000 франка в банкноти от френска банка и три флакона със симпатично мастило, което трябваше да използвам съобразно неговите инструкции. Но всичко това не ме интересуваше. С моите 20 000 франка в джоба си взех шапката и си тръгнах, като хвърлих трите флакона в канала между Амстердам и морето…

Бушардон, който до този момент слуша безмълвно, ненадейно я прекъсва:

— Ако позволите, бих желал да се върна на един пункт: според вас в момента, в който Кремер се уверил във вашето сътрудничество, само въз основа на някакво обещание, ви е отпуснал тази сума като един вид капаро?

— Точно така, господин съдия.

Бушардон подновява маниакалната си разходка между бюрото и прозореца. Поклаща глава и изръмжава:

— Как се надявате да приема подобна измислица? Германските тайни служби не дават нищо без причина, те плащат на своите агенти според значимостта на извършената услуга. Парите, които ви е дал Кремер, непременно са били заплащане за вече направена услуга.

— Кълна ви се, че не е така! Нищо не знаех за шпионажа преди визитата на този човек. Впрочем, никога не съм му давала признаци на живот, вероятно дълго е чакал новини от мене.

— Наистина ли? Ако ви разбирам добре, Германия е била толкова щедра, че е продължила да плаща на един агент страхливец, който, доволен, че й е измъкнал парите, не й е предоставил никаква информация?

— От германците получих само двайсетте хиляди франка, дадени ми от Кремер — твърди тя неотстъпчиво.

— Забравяте за 3500-те песети от майор Кале…

— Той ми ги даде лично. Имахме интимна връзка, искаше да ми подари бижу, предпочетох парите.

— Добре. Да приемем. Но обяснете ми все пак откъде идват чековете от по 5000 франка, които получавате от Сконтовата кантора през месец ноември 1916 година, после през последния януари?

— Вече ви казах: от приятеля ми полковник Ван дер Капелен.

— Напразно упорствате с версията си. Историята с Кале е много по-правдоподобна. В своите радиограми той приписва недвусмислено съвсем друг произход на тези два чека и намеква за „изчерпателни доклади“, които сте предоставили на Германия.

— Това е лъжа! Давах на Кале само стари работи, истории, които си съчинявах въз основа на прочетеното във вестниците или на мълвата в салоните. Това, което му разказвах, беше известно на всички и не можеше да навреди на Франция!

— Така да бъде. Въпреки това, щом не сте направили нищо за Германия срещу връчените ви от Кремер пари, отговорът на Берлин на първата радиограма, излъчена от майор Кале, би трябвало да го информира за вашата нелоялност. Обаче нито една от разменените между Берлин и Мадрид радиограми не сочи, че е имало измяна от ваша страна.

За пореден път тя се противи и възразява:

— Нямам представа какво е отговорил Берлин, но във всички случаи не е било възможно да кажат, че аз съм направила нещо за тях!

Тя говори истината и Бушардон, който има пред себе си германските текстове, го знае много добре: Берлин споменава в тях агент Н21 единствено за да се оплаче от нейните „незадоволителни резултати“ и отказа й да използва симпатичното мастило.

 

 

На другия ден Бушардон вика своя първи свидетел, капитан Ладу, който полага клетва преди очната ставка с обвиняемата.

Много скоро обсъждането придобива семантичен характер, защото става въпрос да се установи дали началникът на френското контраразузнаване е поверил, или не „мисия“ на госпожа Зеле-Маклеод. Той оспорва тази дума и предпочита да я замени с термина „указание“. Твърди, че никога не е ангажирал обвиняемата по простата причина че му се е струвала подозрителна. Все пак се съгласява, че й е обещал един милион в случай на успех на нейното „мероприятие“ в Белгия и че не се е намесил в избора на нейния маршрут към Нидерландия. Двете страни се били договорили относно най-важното.

По изрично искане на обвиняемата на 30 май се провежда втора среща, този път без присъствието на Бушардон. В резултат от тази среща „тет-а-тет“ с Ладу Мата Хари изпраща до съдебния следовател писмо, в което пише следното:

Капитан Ладу ми каза вчера, че французите ще ме разстрелят и че бих могла да се спася, ако посоча моите съучастници.

Кълна ви се, че никога не съм имала съучастник, а и не съм подла по характер, за да си го измислям под заплаха от смърт.

По време на следващите разпити Бушардон променя тактиката: той вече не разпитва задържаната за версията й относно фактите, той й налага своята, която според него съвпада идеално с истината. Тя трябва да потвърди или да възрази на неговите твърдения.

Така, когато й чете показанията на полковник Данвин, който продължава да служи в Мадрид, първоначално тя остава смаяна, защото нейният стар любовник твърди, че „съвсем ясно е прозрял играта й още от самото начало“.

— Ако е имал тази представа — казва тя, — той никога не би се афиширал с мен в Мадрид, камо ли да си запази букет с виолетки и кърпичка за спомен от мен.

После тя се заема да отхвърли точка по точка твърденията на Данвин и заключава:

— Вашият свидетел говори от злоба и от любовна мъка. Той знаеше, че лейтенант Маслов ми е любовник. Сега съм убедена, че руските военни власти са ме окачествили като опасна авантюристка именно под негово въздействие.

Споменавайки мимоходом връзката си с руския офицер, Мата Хари фактически помага на Бушардон. В израз на съчувствие той се е поколебал дали да представи писменото свидетелство на Вадим Маслов, получено предния ден. Сега обаче се решава, изважда го от една папка и без съжаление й го прочита на глас: в няколко реда Маслов вижда сметката на тяхната връзка, за която твърди, че никога не е имала значение за него и че е възнамерявал да сложи край още през месец март, по времето, когато научил за ареста на своята любовница.

Мата Хари слуша с наведена глава, без да реагира. Леко притеснен, съдията я подканя да коментира тези показания.

— Нямам какво да кажа — отвръща лаконично тя.

 

 

Макар да се е опитвала да се държи достойно в кабинета на съдията, последното довършва Мата Хари, фразите на Вадим са се отпечатали като огнени букви в сърцето й и са го превърнали в пепел. Тази вечер в килията се прибира една съсипана жена.

Въпреки това на следващия ден, след една мъчителна безсънна нощ, тя пише на Бушардон:

Днес всички наоколо се отричат от мен, паднали са толкова низко, дори този, за когото бях готова да мина през огъня. Никога не бих повярвала на подобна човешка низост. Е, така да е, аз съм сама и ако трябва да пропадна, ще бъде с усмивка на дълбоко презрение…

До 21 юни 1917 година, датата, на която следователят Бушардон решава да приключи разследването, Мата Хара продължава да се бори, за да спаси живота си. На нескончаемите аргументи на следователя тя противопоставя една неумела защита, основаваща се на нейната неопитност относно рисковете в шпионажа, положението й на слаба жена, на красива жена, която е било тъй лесно да бъде прелъстена и измамена. И тъй като Бушардон я упреква, че е имала връзка с подривна цел с редица офицери, тя пак протестира и изтъква своята любовна кариера:

— Харесвам офицерите — казва му тя. — Харесвала съм ги през целия си живот. Предпочитам да бъда любовница на беден офицер, отколкото на богат банкер. Най-голямото ми удоволствие е да спя с тях, без да мисля за пари. А освен това обичам да правя сравнения между различните нации. Заклевам ви се, че отношенията, които съм имала със споменатите офицери, не целяха нещо друго. Впрочем именно тези господа ме търсеха. Казвах им „да“ с цялото си сърце. Но те никога не са ми говорили за войната, а аз не съм им задавала никакви въпроси на тази тема. После, след една-две нощи, те си тръгваха доволни. Запазих само Маслов, защото го обожавах.

Тъй като единственият резултат от тази декларация е скептичното изръмжаване на магистрата, тя решава да разкрие своята „голяма тайна“:

— Станах любовница на херцога на Камбърлънд скоро след като се беше оженил за дъщерята на кайзера. Неговият зет, принцът наследник, изтръгна от него обещанието никога да не иска трона на Хановер^[4]. Но херцог Камбърлънд даде тази клетва само от свое име, отказвайки да ангажира с нея своите наследници. Оттогава между него и кронпринца съществува жестока омраза. Именно тази омраза исках да експлоатирам в полза на Франция. Щях да подновя връзката си с херцога на Камбърлънд и да го откъсна от Германия. Достатъчно щеше да бъде да му обещая трона на Хановер в случай на победа на Съюзниците. Ако капитан Ладу ми беше гласувал по-голямо доверие и беше постъпил по-прозорливо, щях да успея да направя това. В случая имах голям план, уверявам ви, господин съдия, но Ладу ми сложи прът в колелата.

Бушардон повдига рамене, тази история с наследството на трона на Хановер му изглежда твърде заплетена и въобще не го интересува. Впрочем измишльотините на госпожата Маклеод-Зеле съвсем не могат да повлияят на неговите заключения. Според него вече е чул причината. Трийсет години по-късно той ще напише в своите „Спомени“: За да я резюмирам в една дума, аферата беше просто едно несъмнено престъпление.

Но за момента той трябва да приключи следствието и да се захване с доклада, който ще предаде на съдиите, натоварени да решат съдбата на Мата Хари.