Ан Браганс
Мата Хари (14) (Прах в очите)

Клопката

Мадам Зина дава консултации в апартамента си на улица „Реомюр“ между пет часа следобед и полунощ. Когато се учудват на тези особени приемни часове, тя обяснява, че гадателската й дарба налага ритъм, различен от общоприетия, и добавя, че никога не се чувства ясновидка сутрин: способността й на медиум се проявявала часове по-късно, и то с цената на огромно усилие да се концентрира. Мадам Зина е особнячка; изтъкана от добродетели и професионална съвест, тя практикува занаята си като истински апостол и не би понесла да я сравняват с онези врачки, които не уважават клиентите и злоупотребяват с тяхната доверчивост.

Мадам Зина не може да бъде упрекната в нищо друго, освен че тайнственото място, където свещенодейства, е стая, обречена на полумрак, засенчена както денем, така и нощем от дебели облицовки и завеси — едно уединено пространство, в което въздухът и светлината са забранени от почти половин век. Притисната до задушаване от утайките на нейния живот, обградена от купища прашни предмети, от изкуствени цветя, протрити възглавници, от вотивни плочки и икони, пред които непрестанно свети пламъкът на множество кандила и свещи, Мадам Зина ви очаква там с плът, преливаща от тапицирания фотьойл, в който седи като същински езически идол. Върху пълното й тяло, едва побиращо се в нещо като кървавочервен кафтан, е закрепено лицето на весело, прекалено гримирано джудже, чиито черти се губят под тлъстата обвивка. Сложна постройка от коси с цвят на варен морков — преди рижави, но впоследствие побелели, което я принуждава да се боядисва — панделки с преливащи се цветове и гребени, инкрустирани с геми, покрива това цяло.

Зад Мадам Зина, скрита на стената насреща, се издига единствената мебел, която тук не е замаскирана или украсена с шарени парцали: цяла колекция от малки рамки от сребро, от дърво или от кожа са наредени на няколко нива, а във всяка от тези рамки има фотография с лице, смалено до размерите на пощенска марка. Лица на мъже, на жени, на деца, десетки, може би стотици поставени под стъкло лица, необичайна, малко убийствена галерия от портрети, която предизвиква безпокойство и допуска всякакви хипотези. Пред тези образи, подредени сякаш са надгробни плочи, човек си мисли за избит народ или за някаква мъртва войска, култа към които е поддържан от Мадам Зина. Представяш си я като пазителка на този странен некропол, единствена оцеляла от чудовищен холокост, баба, надживяла един отминал свят. Всичко можеш да си представиш: ако Мадам Зина се съгласи да покаже бъдещето, тя прикрива миналото.

Мата Хари е позвънила и без да чака да я поканят вътре — натежала от сланините си, Мадам Зина е почти саката и никога не става да посрещне клиента — бута вратата и се вмъква в тъмния коридор. Тук тя се чувства в свои води, посещава дома от години и знае, че я очакват.

„Бабата на света“ наистина я чака в стаята в дъното, която прилича на пещера и на индуски храм, опряла ръце на кръгла маса, покрита с парчета ценни разнородни тъкани, остатъчни парцали от минало великолепие, които се нищят и показват износените си нишки с все още проблясващи златни и сребърни конци. Без да каже дума, Мата Хари сяда срещу ясновидката и се готви да чуе пърленото гукане, което предшества церемонията.

— Дрррага моя, каква рррадост да ви срррещна пак.

Гласът й е като на гълъбица, а когато изрича това „Драга моя“, р-тата се търкалят по езика й като бели камъчета в коритото на бързей и ви галят, и ви успокояват. Днес повече от всякога Мата Хари се чувства с леко сърце, малко нащърбено от славянския акцент на Мадам Зина. Между тях лежи комплект карти таро и от гърлото на врачката бликва нов водопад от бели камъчета:

— Цепете, дрррага моя, и дррръпнете!

Няма друго въведение. Надвесена над масата, Мадам Зина вече е поела картите и дебелите й като кебапчета, но учудващо гъвкави пръсти ги разстилат пред нея. Докато изучава фигурите, между устните й се процежда някаква неясна монотонна песен, която според нея й помага да се концентрира.

— Виждам тълпи от мъже — измърморва тя. — Всички тези мъже около вас… Много мъже, това са много непррриятности, дрррага моя.

Неодобрението, продиктувано от нейното видение, прозира в промяната на интонацията на гласа й, голямата й глава с форма на улук се задвижва като махало, а в неправдоподобната подредба на косите, панделките и гребените над тях гемите се пробуждат, мятат жълти, червени, зелени светлини… Изведнъж цялото същество на Мадам Зина започва да премигва като семафор и Мата Хари, смутена от тези тревожни знаци, се гърчи на стола и се опитва да се оправдае:

— Ами защото… знаете ли, нямам друг начин да се издържам.

— Но аз не ви съдя, дрррага моя. Казвам това, което виждам.

— А него виждате ли го?

— Него?

— Мъжа, когото обичам, единствено той има значение. Един руски офицер.

— Ррруски? — повтаря Мадам Зина със задоволство. — Значи е крррасавец?

— Да. Много красив. Бих искала да се омъжа за него… Затова… трябва да знам, дали виждате брак.

Учудване, примесено със състрадание, изпълва погледа на ясновидката, която отново поклаща глава, разпалвайки гемите по своята прическа.

— Цепете пак!

Мата Хари изпълнява нареждането, после остава в очакване, впила поглед в жената, която мълчаливо изследва фигурите. Пръстите й мачкат нервно малка дантелена кърпичка, сърцето й бие, тя очаква присъдата, която ще излезе от голямата начервена уста…

— Да, той е тук… Няма сватба, но… виждам рррани по вашия ррруснак.

— О, не! Моля ви, не!

Сега тя трепери с цялото си тяло. Ръцете й полудяват, става, иска да види картата, която обрича Вадим.

— Хайде, дрррага моя, не се плашете — гука Мадам Зина. — Казах рррана, не смърррт…

 

 

Прочитът на картите таро и на полицейските доклади съвпада: и едните, и другите разкриват разпуснатите нрави на Маргарета Зеле-Маклеод, наричана Мата Хари, която през лятото на 1916 година разгръща чара си във всички посоки. При все това, за разлика от Мадам Зина, която се е ограничила със споменаването на „тълпи от мъже“, агентите, натоварени с наблюдението на бившата танцьорка, докладват много прецизно за своето разследване и съставят подробен списък на нейните завоевания. В средата на август в него фигурират един френски младши лейтенант, Жан Алор, маркиз дьо Бофор, командир на 4-ти белгийски кавалерийски отряд, един черногорски командир, английският младши лейтенант Гасфилд, италианецът Мариани, който носи капитански знаци, и други, все офицери в отпуск. Името на лейтенант Вадим Маслов също се появява, но без да бъде изрично упоменат, тъй като появата на любим в живота й въобще не променя навиците на Мата Хари. Нейната любов от пръв поглед е убягнала на проницателните френски шпиони, които се придържат към външната страна на нещата и продължават да изготвят педантичен опис на нейните срещи, разходки и любовни похождения.

Докато ден след ден перипетиите на любовния й живот биват вписвани в полицейските фишове, Мата Хари все повече се затруднява да съчетава своята дейност на куртизанка с изискванията на сърцето си. Това девствено сърце трудно се приспособява към безчестието на тялото, което обитава, и отказва да го следва. Но макар платената любов да й вдъхва засилващо се отвращение и да й създава неприятности със съвестта, тя не разполага с друг начин за издръжка. Вадим няма представа за начина й на живот, не е имала смелостта да му каже истината. Тя иска да замени тази истина, от която се срамува, с друга, не толкова смазваща, а достойна за чувството, което я ръководи. Но как да зачеркне миналото, как да го прикрие, да го премълчи? Би искала да може да възвърне в себе си изгубената невинност, да се окаже неопетнена и чиста, за да заслужи Вадим да сложи златната халка на пръста й. Би искала да се омъжи за него, би искала до края на своя живот да се посвети телом и духом на мъжа, когото обича. Разстройват я сънищата на младо сантиментално момиче, следващите дни се разгръщат като големи сини платна и я изпълват с идилични видения: вижда голяма къща сред дървета, може би дача, там, под нежното небе на Украйна, където ще прекарват дните и нощите си един до друг. Мечтае за непринуден и безпроблемен живот, изцяло отдаден на спокойствието и щастието. Но за дачата, спокойствието и щастието са необходими пари, а тези проклети пари, които изтичат между пръстите, са предварителното условие, господарят, на който е подчинено това хубаво бъдеще.

От разочароващата си среща с Кремер Мата Хари вече е заключила, че от шпионажа няма да забогатее, още повече че до момента не е предоставила нищо на германците. След като се е отказала от всякаква надежда да се качи на сцената, проституцията остава единствената й възможност. Но налице е Вадим. Как да направи съвместими тези взаимно изключващи се дадености? Този въпрос я преследва всеки ден, той мъчи нощите й, терзае я с кошмари, от които излиза изтощена, с объркана душа. Хваната в клопката на тази дилема, тя забравя, че е следена, дори е забравила пагубното предсказание на Мадам Зина, но една вечер, когато се намира в бара на „Гранд Отел“, й съобщават, че я очакват във фоайето.

Тя веднага го разпознава, той носи униформата на полка на Вадим, това е офицерът, когото е видяла преди няколко седмици, мъжът, който тогава е отвърнал със спокойствие на оскърбленията на нейния любим. От пръв поглед предусеща, че е предвестник на нещастието, и веднага получава потвърждение за това. След като я поздравява, той много бързо казва, без да се опитва да бъде любезен:

— Госпожо, аз съм приятел на лейтенант Маслов, който беше ранен по време на засада в Шампан. Той ме натовари да ви предам, че е евакуиран в една болница във Вител.

Тя чувства, че ще припадне, ще рухне безсилна в краката на руския офицер, който вече се покланя и се готви да си тръгне. С накъсани автоматични жестове дясната й ръка се отделя несъзнателно от тялото и сграбчва ръкава на бялата униформа, докато от устата й излиза жалко къркорене:

— Тежко ли е ранен? Моля ви, кажете ми…

— Не мисля. Не се тревожете. Елате… трябва да седнете, опрете се на мен.

Като вижда колко е зле, той става по-мек. Предлага й ръката си и като я подкрепя, я отвежда в най-близкия салон, настанява я в един фотьойл и се навежда към нея, внимателен и засрамен.

— Бях малко груб, извинете ме… Трябва да пийнете нещо силно. Какво ще желаете?

На мига взема решение: трябва да иде при Вадим, мястото й е до него, трябва да отиде във Вител на всяка цена и без да отлага. Загрижена преди всичко за собствената си драма и пренебрегвайки по навик реалността, Мата Хари ще открие, че човек не може да пътува, където си иска, из страна, която е във война. Когато на другия ден отива на гарата, й казват, че само основанието за пътуване не е достатъчно, за да иде във Вител, трябва да притежава пропуск.

Веднага отива в полицейския комисариат на улица „Тетбу“, където подава молба за получаване на съответния документ. Карат я обаче да чака, оставят я да виси на едно място с часове, без да й издадат ценния пропуск. Ще трябва да се връща на три пъти и дълго да чака търпеливо в помещенията на комисариата, за да получи в крайна сметка отказ.

С мотива, че Вител се намира в зоната на военните действия, те я тормозят, лишават я от свобода на придвижване, пречат й да иде при своята любов. Колкото и да се гневи, да се моли, да обяснява, че Вадим е ранен, че се нуждае от нея, нищо не успява да умилостиви тези чиновници, които се крият зад своите бездушни правила.

Същата вечер унилата Мата Хари намира младши лейтенант Алор, с когото се е запознала през 1913 година и с когото оттогава поддържа епизодична връзка. По време на вечерята тя е с напрегнато лице, отговаря едносрично и едва докосва яденето, което й поднасят. Това поведение и липсата на апетит в крайна сметка разтревожват Алор, който я пита не без чувство за хумор:

— Вие май не сте много добре, Мата. Какво става?

Въпросът е зададен толкова любезно, че се оказва достатъчен да опъне докрай нервите на младата жена. На един дъх тя му разказва за последните си разочарования от френската полиция и описва ужасното положение, в което се намира, защото не може да иде при любимия си Маслов. Алор никога не я е виждал толкова уязвима, толкова беззащитна. Развълнуван от нейната безпомощност, той се надвесва над масата, поставя ръка върху нейната и й прошепва:

— Мата, наистина ли държите да идете във Вител?

— Що за въпрос! Разбира се, че държа на това! Не желая нищо друго на света!

— В такъв случай, може би има някакво решение…

— Какво?… Какво? Кажете бързо!

— Никога няма да получите пропуск по каналния ред…

— Това вече го знам! Вече не си правя никакви илюзии, вашата администрация е прекалено тъпа, за да…

Той я спира с жест и с тих глас се опитва да я успокои:

— Не избухвайте, Мата, това няма да ви помогне. Чуйте ме… В положението, в което сте сега, виждам само една инстанция, способна да ви издаде това разрешение: Второто бюро.

— Второто бюро?

— Службите за контраразузнаване, ако предпочитате така. Явете се на булевард „Сен Жермен“ №282 и изложете вашия случай. Има голяма вероятност молбата ви да бъде чута и удовлетворена.

 

 

На другия ден след срещата, когато по съвета на младши лейтенант Алор Мата Хари влиза за първи път в сградата на „Сен Жермен“ №282, тя първоначално се губи из нея. Разкарвана от постови на разсилен, молена на всеки етаж да формулира мотива за присъствието си, тя се озовава като по чудо в кабинета на Жорж Ладу, който ръководи френското контраразузнаване и е не някой друг, а прекият началник на Жан Алор. Предната вечер, когато е окуражавал младата жена да предприеме тази стъпка, той е действал по заповед, а не от симпатия или съчувствие. Възможно е дори комисариатът да е отказал на Мата Хари по нареждане на висшестоящата инстанция единствено с цел да я поставят в безизходица и да я подтикнат към тази визита.

Факт е, че началникът на френското контраразузнаване и жената, която той подозира и от месеци е наредил да следят, сега са един срещу друг. Седнали от двете страни на бюрото на Ладу, те се наблюдават. Всеки от тях е нащрек и благодари на небето, че мислите му остават загадка за другия, тъй като взаимно провокираните разсъждения биха нарушили сърдечността на разговора. Още в самото начало — той не става и не я кани да седне — Мата Хари е възмутена от приема и вида на човека. С отблъскващото си лице с черен мустак и набито тяло, удобно разположено във фотьойла, тя го възприема като пристегнат в небесносиня униформа монолит и отгатва, че той няма да продума, докато тя не хвърли заровете. Капитан Ладу смътно й напомня Рудолф Маклеод, което значи, че не й харесва. „Вероятно гласът му е груб, а изказът синкопиран като на военен“, казва си тя, повдигайки воалетката. А той, в мига, в който тя открива лицето си, отбелязва: „Значи, тя е… кокотка, общо взето… Ей Богу, още хваща окото… чувствена, от класа, но прекалено много грим, прекалено много парфюм… Ще трябва да проветря, като излезе оттук“.

Тя не чува какво си мисли Ладу и това е лошо, защото би потвърдило нейната интуиция: той има виртуозно стакато, също като бившия й съпруг. Същевременно е и хубаво, защото жалката представа, която има за нея, би й отнела цялата смелост.

— Идвам от името на младши лейтенант Алор — казва тя неочаквано, за да започне разговора.

— Алор ли?

Той повтаря името на подчинения си, сякаш му е непознато, симулира мъчително усилие на паметта, а Жан Алор е негов най-близък сътрудник и може би най-добрият му агент. Дали това е въпрос на характер, или длъжността му го задължава, подходът на капитан Ладу е да общува със заобикалки и винаги да предлага неуловим профил на своя събеседник.

— И по каква причина този Алор ви посъветва да се обърнете към мен?

Тъй като иска да излезе оттук с необходимия пропуск в джоба, Мата Хари е решена да играе честно и да свали картите си наведнъж. Затова се принуждава да го погледне право в очите и отвръща:

— Искам да ида във Вител, но ми отказват пропуск. Младши лейтенант Алор ми обеща, че бихте могли да го уредите.

— А… Вител… военна зона, трябва да ви е известно.

— Знам. Но там имам един ранен приятел, един руски офицер. Присъствието ми би било голяма подкрепа за него.

— Казвате, приятел… Името му? — Той се прави, че иска да запише информацията, взема молив, придърпва един бележник и зачаква с въпросителен поглед.

— Казва се Вадим Маслов, от Първи руски полк, разположен в Шалон-сюр-Марн. Честно казано, той е повече от приятел, а не знам какво е състоянието му. Разбирате моето притеснение, моето нетърпение…

— Разбирам… много добре разбирам. Но все пак Вител е във военна зона, което ни кара да бъдем предпазливи. Във война сме… не трябва да го забравяме…

— Не го забравям. Съдбата на моя приятел непрестанно ми го напомня… Приемате ли да ми помогнете, капитане?

— Това означава да наруша сериозно наредбата… В случая искате от мен специално разрешение.

— Да, искам го, моля ви да ми го дадете.

Той издава няколко хъм! хъм!, които напомнят за шумните експлозии на своенравен мотор, и накрая заявява:

— Трудно е да взема подобно решение веднага. Оставете ме да помисля и нека се видим след няколко дни…

 

 

Времето не чака, но Ладу извърта и хитрува безкрайно. Вече трикратно е приемал Мата Хари в кабинета си на булевард „Сен Жермен“, но все още не е изпълнил нейната молба.

Мата Хари не разбира защо той се държи по този начин. На ръба е да изгуби търпение и си е обещала днешната среща да бъде последната: ако не успее да изтръгне от него този проклет пропуск, ще мине и без него, и все пак ще замине за Вител! Готова е да се изправи пред всякакви рискове, които произтичат от решението й.

Както обикновено, той не смята за нужно да стане и да я посрещне. Задоволява се с това да изкрещи едно мощно „Влезте“ и когато дежурният часови се отдръпва, за да пропусне младата жена, тя го открива спотаен зад бюрото си, също като мъхест паяк, добре закотвен в средата на своята паяжина…

Застава срещу него, повдига воалетката си и маха ръкавиците, извършвайки всяко от тези действия с най-голямо спокойствие. Да афишира спокойствие пред Ладу е необходима подготовка, практиката й с мъжете я е научила на това. Тя знае също, че няма смисъл да го напада открито: по-добре е да го изчака.

Още дори не я е погледнал. Прави се на зает с четенето на някаква папка и ненужно размества разтворените пред него листове.

— Е, докъде стигнахме? — пита той ненадейно, без да повдигне глава, продължавайки да рови в бумагите.

— Вие трябва да кажете, капитане.

— А… да… вероятно можем да ви предложим едно споразумение.

— Слушам ви.

— Бихме могли да се разберем, при условие все пак, че приемете да ни съдействате…

— Да ви съдействам?

— Да, един вид размяна на услуги. Вие имате връзки в чужбина… Между другото, явно обичате Франция… Става дума да го докажете.

Ето, дойде си на думата. По своя заобиколен начин той й предлага ни повече, ни по-малко размяна: пропуск срещу сведения. Тя се сеща за Кремер и смешното положение я кара да прихне, но предпочита да се прави на глупачка, за да изкопчи пропуска. Налага си да бъде сериозна, за да попита:

— И как трябва да докажа своята привързаност към Франция, капитане?

— Ами… работейки за нея, разбира се.

— Тоест за вас?

— Да, за нашите служби… Вие трябва да кажете дали това споразумение ви допада. Едно просто обаждане от ваша страна и веднага пращам пропуска в хотела ви… „Гранд Отел“, ако не се лъжа?

— Да, „Гранд Отел“. Агентите, на които сте наредили да ме следят, са там всеки ден, не се лъжете, капитане…

 

 

Противно на навиците си, Ладу е бил повече от ясен: ти — на мене, аз — на тебе. Мата Хари няма избор. Два часа по-късно тя моли за връзка с началника на френското контраразузнаване и му съобщава, че приема сделката. Впрочем тя би приела каквото и да било, дори би дала живота си в замяна на необходимата подкрепа: всичко, само да може да иде при Вадим.

Да приеме ролята на двоен агент според нея не води до никакви последствия: това е като смяна на костюма между две действия, нищо повече. Нито за миг не си дава сметка колко сериозен е договорът, който е сключила с Ладу, нито си задава въпроса за финансовите последици. Напълно невинно, или поне напълно безразсъдно, тя се готви да измени на своите германски заемодатели. Наближаващото отпътуване я потапя в такова състояние на възбуда, че всичко, което не е свързано с Вадим, бива изтрито, пометено от приливната вълна на радостта. Получила е това, което е желаела, това, заради което е била готова да стъпи в огъня, само това има значение.

Не знае, че цената, която ще плати, е висока, много висока, но и да го знае, нищо няма да се промени: замесено ли е желанието й, никога не е била добра в сметките, никога не е била дребнава. А този път желанието й я понася към нейния любим, когото ще види утре, след няколко часа…

 

 

На конвоя, който отнася Мата Хари към Вител на 1 септември 1916 година, ще са му необходими не няколко часа, а цял ден и цяла нощ, за да пристигне по предназначение. През този период и в тази зона, където дори небето се е превърнало в бойно пространство, влаковете не пътуват безопасно, а времето на пробега е даденост, която не подлежи на никаква прогноза.

Малко преди отпътуването четирима италиански офицери и една възрастна двойка, явно хора от село, се качват в купето, където Мата Хари вече е заела мястото си. Жената е съсухрена, мургава и възлеста като стебло на увивно растение, а мъжът има маймунско лице, разтърсвано от нервни тикове; носи каскет, който никога не сваля, но повдига непрестанно, за да се чеше по главата. Седнали един до друг срещу Мата Хари, двамата издокарани старци се държат сковано, сякаш някой фотограф ги е помолил да стоят в тази поза за тържествена снимка. „Защо са предприели толкова опасно пътуване?“ — пита се Мата Хари, която се е оказала първа на перона, още преди сформирането на композицията, и е забелязала колко малко са цивилните тук. Повечето от пътниците наистина са военни с изтекъл отпуск, които се връщат на Източния фронт. Натъпкани по коридорите и купетата с войнишкото си снаряжение, някои залъгват тревогата си с препирни и ученически забавления — песни с цяло гърло, цинични шеги, други стоят настрани от шумотевицата и вече пишат на наскоро оставената годеница, жена или майка. „Млади са — мисли си тя със свито от съчувствие сърце, — на възрастта на Вадим са, а за мнозина от тях това пътуване ще бъде последно“.

Италианските офицери стоят отделно. На гара „Троа“ един от тях е извадил карти, закрепили са между тях куфар, чийто капак им служи за маса. Навели са се над него и играят на карти изключително съсредоточено. Мата Хари е проследила няколко раздавания, без да успее да определи коя е играта, която ги поглъща тотално. Старата двойка не е разменила и дума след потеглянето. С изключение на машиналния жест на човечеца, който си чеше главата на равни интервали, те седят там несмутими, като отсъстващи, застинали в същата скована поза, която дълго време почти хипнотизира Мата Хари. Но очите й са се съсипали от гледане на тези восъчни фигури, уморили са се, затворили са се, и въпреки неудобството на дървената скамейка, в крайна сметка младата жена заспива.

Привечер лятното небе е все още много светло. След кратък престой на Ньойи-л’Евек, конвоят е спрян насред гората, в долчинката Гри. Много скоро от вагон на вагон се разпространява мълвата, че се опасяват от вражеска въздушна атака. Тъй като главна цел на германските цепелини и самолети са предимно гарите, военните власти са решили да оставят конвоя под прикритието на гората до края на тревогата.

Мата Хари, която до момента е спала като къпана, отваря очи, забелязва, че влакът вече не се движи и че е останала сама с жената в черно. Италианците и чичкото с каскета са напуснали купето. Разпръснати по земния насип, войниците се възползват от спирането, за да пушат и да се разтъпчат по протежение на композицията. Когато старецът се връща, видимо гневен и проклинащ, тя го пита:

— Какво става? Защо сме спрели?

— Пак скапаните шваби, госпожо. Тези дяволи се забавляват да обстрелват района. Затова блокират влаковете, нищо чудно да висим тук с часове… Под това небе, което бълва огън, се знае кога ще тръгнем, но никога не се знае, кога ще пристигнем… Аз ви го казвам.

— А…! — само казва тя.

За разлика от човечеца, който е побеснял от непредвидимата пречка, Мата Хари не демонстрира нито нетърпение, нито раздразнение: огромната умора, която се е стоварила върху нея след толкова напрегнати дни, замества фатализма. Тя желае единствено да спи. Отправя усмивка към своя информатор и се сгушва в ъгъла. Има време само да си помисли, че би било глупаво да умре толкова близо до Вадим, и веднага заспива отново.

 

 

— Лейтенант Маслов току-що излезе, госпожо, съжалявам.

Иде й да заплаче от мъка. Много трудно е дотичала тук веднага след пристигането на влака и то защо, за да чуе, че нейният Вадим е излязъл. Без да се притеснява от смачканата си рокля, от лицето, което има нужда от освежаване, тя се е подчинила на порива на сърцето си и е помолила да я закарат директно от гарата в болницата, а Вадим не е тук…

Виждайки я толкова безпомощна, готова да заплаче, сестрата добавя любезно:

— Днес времето е толкова хубаво. Вероятно той не е твърде далеч, сигурно се разхожда в парка, бързо ще го откриете…

Жената има право: утрото е лъчезарно, всичко блести под отиващото си лятно слънце и през отворения прозорец вятърът носи на талази свежия дъх на окосена трева.

— Видях го да отива към шадравана… Тръгнете по алеята вдясно от външното стълбище — казва сестрата, сочейки посоката с протегната ръка.

— Мерси… мерси — смотолевя Мата Хари и се втурва навън.

Там тя вижда градина от сянка и светлина, обширни пространства с морави, по които тук-там се подават масиви от астри и далии; алеи с жълт пясък, които се вият под арката от листа, изпълнени с птичи песни; беседка, покрита с бледи септемврийски рози — всичко тук напомня за безгрижен и щастлив живот. Човек си мисли за весели кавалкади, за игри, за детски смях. Но от храстите не изниква никаква детска банда, само на завоя на някоя алея се появява някой оцелял от ада и изгубен в този рай, не се чува ничий смях, ничий вик, само пясъкът скърца под стъпките на един съсипан мъж.

Мата Хари току-що е видяла седнал на пейка войник с ампутиран крак: поставил ръка върху подпряната до него патерица, той се взира в хоризонта и дори не премигва, когато тя минава.

Много са другите като него, които навестяват пътеките на тази вълшебна градина в непрестанна върволица от живи мъртъвци. Разхождат се безцелно с безумен поглед, изпълнени със страдание, което напряга чертите им и ги превръща в старци — или са старци, дегизирани като деца? Те се влачат по златистия пясък, понякога подкрепяни от сестра доброволка, която подлага ръката или рамото си и насочва крачките им. Всяка от срещите причинява мъка на Мата Хари, засилва тревогата й, всеки съзрян между клоните силует кара сърцето й да бие. Тя бърза. Би искала да загърби, да пренебрегне този болезнен, тих кортеж от куци ранени войници, който се точи по алеите. Дали и Вадим е сред тях? В какво състояние ще го завари? Дори не знае точно каква е раната му, никой не е могъл или не е пожелал да я информира.

За да си спести гледката на тези ходещи призраци, на всички тези страдащи и осакатени тела, тя тръгва с наведена глава и забелязва, че в сенчестите зони, където е останал влажен, пясъкът е почти сив. По-далеч, на открито, той като че ли се състои от безброй блестящи частици, които улавят слънчевата светлина и я отразяват. Ненадейно на границата на зрителното й поле се появява някакво ново блещукане, някакъв воден блясък, който я кара да повдигне глава: оказва се на петнайсетина метра от кръгло водно пространство, опасано с бордюр от бял мрамор. Там стои един мъж, съзерцаващ лотосите и водните зюмбюли, които покриват повърхността на шадравана. Това е той! Вижда го в гръб, но тези плещи, този тесен ханш, тази светлорус цвят на косата, тя ги разпознава, той е! За стотна от секундата го е видяла и разпознала и сърцето й е започнало да препуска лудо, но тялото отказва да го последва. Оловен поток сковава крайниците й, тя стои там, обърната към русото видение, като посадена в пясъчната алея.

Цяла вечност й е необходима, за да повдигне капака на страха, който я държи закована там, за да възвърне подвижността си и да продължи напред към него. Сега тя пристъпва с малки предпазливи крачки, безшумно, защото не иска да го стресне. Десет метра, осем метра, четири метра… Омаян от спящата вода, той не чува как тя идва, не се обръща. Тя се доближава още, разперва ръце, сключва ги около тялото на любимия, допира буза о мощния гръб и прошепва:

— Вадим, дойдох, тук съм…

Усеща как той потръпва в обятията й, притиска към гърдите си ръцете, които го прегръщат, после ги разтваря нежно, за да се обърне бавно към нея, и едва тогава тя го вижда и изпада в ужас. В гърлото й застива вик, вече няма глас, само този детински жест: насочва обвития в дантела показалец към черната превръзка върху лявото око на изпитото лице. Но на него се появява усмивка, която възвръща красотата му — Вадим се усмихва, улавя ръката, придърпва я към устните си и целува все още изпънатия пръст, пръста, който макар и без глас вие от болка; сгъва го, затваря го в шепите си като ранено птиче и казва:

— Бях обгазен… Но лекарите са оптимисти, надяват се да спасят окото ми…