Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (51)

Дванадесета глава
Плаващият призрак. Жалко за барута! Не ме помни с лошо, Рем…

Пиратската шхуна „Черната перла“ се полюшваше отчаяно върху океанските вълни. Тя нямаше платна, в нейната дървена гръд не туптеше моторно сърце. Носът й се въртеше безцелно във всички посоки и шхуната приличаше на голямо шарено насекомо, чиито крила са откъснати.

Само черният флаг с озъбен череп продължаваше да се вее гордо на средната й мачта като жалка останка от пиратското време.

Това едва ли беше кораб. Това беше плаващ призрак, носен от вълните, за да всява ужас в моряшките сърца. Щом видеха на хоризонта „Черната перла“, всички опитни капитани предпазливо я заобикаляха, а по-суеверните моряци плюеха по три пъти в шушляковите си пазви.

И най-зоркият поглед не откриваше на нейния борд жива душа. Нещо повече — трудно беше за вярване, че самата тя съществува. Някои допускаха, че нейният мъглив силует е създаден от играта на светлината по разлюшканата океанска шир…

Но пиратската шхуна ресторант съществуваше. Колкото и да е чудно, тя беше оцеляла в буйния въртоп на среднощния прилив. Осмината пирати сервитьори също се радваха на добро здраве. Вече много дни, вече много нощи те изобщо не излизаха от луксозната капитанска каюта — пиеха вино в бронзови чаши и удряха карти по масата от червено дърво.

— Коз! — викаха силно те. — Коз! Пика! Трефа! Каро! Наздраве!

Така минаваха техните корабни денонощия — в чести наздравици и мъжка игра.

Имаха само едно тесте карти и затова се бяха разделили на две смени — когато едната четворка играеше, другата хъркаше уморено върху дървените пейки. После обратното…

Не излизаха да спят на палубата, защото там прескачаха непредвидени вълни.

А в капитанската каюта те се чувстваха почти като в приказка: вино си имаха в ресторантско количество, бира — също. Да не говорим за портокаловия сок, към който рядко посягаха. Честите наздравици ги правеха смели и единни, а играта на карти отвличаше вниманието им от безнадеждния хоризонт.

Не усещаха и голям глад: основна храна им бяха печените бадеми, предназначени някога да бъдат сервирани на изискани клиенти. В скърцащия трюм можеха да се намерят и няколко чувала с арабски шамфъстък, както и купчина хавайски ананаси, но те вероятно бяха оставени за по-лоши времена.

През ден или два, когато имаше по-особено настроение, главният пират сервитьор излизаше на палубата и гърмеше нагоре с дългия си допотопен револвер. От време на време се случваше да застреля някой минаващ албатрос и така подсилваше менюто на кораба със свежо месо от морска птица.

С такова намерение главният пират сервитьор беше излязъл на палубата и днес. Още щом вдигна глава, съгледа прелитаща сянка над мачтите, прицели се с пияно око и стреля. Сянката се завъртя и цопна в океана.

— Жалко! — промърмори главният пират сервитьор. — Жалко за барута! Сигурен съм, че уцелих. Но хич не ми се скача сред вълните за парче жилаво месо.

И с клатушкаща се походка той се прибра отново в каютата.

 

 

— Рем! Май пристигнахме! — извика удивен Туфо. — Паднахме в някаква голяма вода! И знаеш ли, струва ми се, че някой гръмна по нас!

Кучето не отговори. Бавно свали скафандъра си и като пазеше равновесие в разлюшканата кабина, започна да ближе навехнатата си лапа.

— Чуваш ли какво ти казвам — пристигнахме! — повтори котаракът и припряно се измъкна от своя скафандър. — Ето и някакъв кораб се клати там! Вълните ни носят към него!

Кучето завъртя глава към подскачащия илюминатор.

— Не е това, което ни трябва — изръмжа той. — Този има черен флаг.

— Но е кораб, нали? — не го оставяше на мира Туфо, забравил с космическа скорост за космическата им свада. — Хайде да излезем!

Кафявият Рем смръщено натисна копчето и отвори капака:

— Моля! — рече той. — На добър път!

— А ти?

— Какво аз? Казано ми е да чакам кораб със син флаг или оранжев хеликоптер.

— Кой знае кога ще дойдат, Рем! А виж колко близо е корабът, стълбата му виси точно над нас!

Рем изръмжа:

— Тръгваш ли, или оставаш? По-бързо решавай, защото влиза вода в кабината!

— Довиждане, приятелю! — извика Туфо и направи скок към въжената стълба.

А там, от най-долната преграда, размаха сърдечно лапа:

— Не ме помни с лошо, Рем! Ако има нещо, прощавай!…

И тихо запълзя нагоре с просълзени очи. Когато се обърна още веднъж, видя, че кабината, вече със затворен капак, бавно се отдалечава.

Всъщност се отдалечаваше „Черната перла“. Тя пак беше сменила посоката и бавно се движеше към нов безнадежден хоризонт.