Георги Константинов Христов
Приключенията на Туфо рижия пират (50)

Единадесета глава
Кога животът губи значение. Светла точка на хоризонта. Кучето Рем Включва ПАПКД. Приземяване по спирала

Туфо се носеше с бясна скорост през безкрайния мрак и целият трепереше от страх и самотност. Най-много го плашеше тишината: отникъде не идеше глас, не долиташе ръмжене, не прошумяваше стъпка.

Беше останал насаме със себе си. Как да прецени колко дни е летял така?

Между ден и нощ нямаше никаква разлика.

Долу бе същото, както горе.

Шеметният му летеж приличаше на покой.

„Този проклет космос няма нито лице, нито гръб! — промърмори настръхналият Туфо. — Нито идва към тебе, нито си отива! Според мен хич не му е чист косъмът!“

Завъртя глава и се огледа безпомощно. Брей, каква пустош! Само звезди светеха наоколо като разпилени бучки лед и Туфо почувства как по скафандъра му полазва студ.

„Лоша работа! Лоша! Тук е по-страшно и от Бермудския триъгълник — никой, ама никой не ти обръща внимание. Все едно че не съществуваш!“ — опита се да мисли философски котаракът, но не му стигна време да се вглъби в тази мисъл.

Внезапно забеляза, че на мастиления хоризонт се появи една светла точка, която непрекъснато растеше. Много бързо точката се превърна в едро сияещо петно, а петното скоро придоби очертанията на сребрист космически кораб.

— Така си и знаех! — извика бодро Туфо, забравил изведнъж черните си разсъждения. — Бях сигурен, че ще дойдат за мен!

И беше прав — само след минута космическият кораб направи широк полукръг и започна да лети редом с него, стремейки се да поддържа неговата скорост.

— Хип, хип, ура! Каква чудесна среща! — извика възторжено Туфо и размаха за космически поздрав и четирите си премръзнали лапи.

Летящият кораб му намигна приятелски със своята сигнална лампа, доближи още малко и кафявият Рем незабавно включи ПАПКД — Прибора за Автоматично Прибиране на Космически Досадници.

— Слушай, Рем! — извика през малкия отвор на скафандъра Туфо, като се наместваше по-удобно в кабината. — Заслужаваш овации: голям подвиг извърши ти, бравос! Просто не се надявах, че точно ти ще дойдеш да ме спасиш от бедата!

— Когато трябва да изправяш чужди грешки, драги мой — отвърна Рем, без да отклонява поглед от пулта за управление — винаги се получава такъв подвиг. Без твоите щуротии нямаше да има подвиг. Главната причина за него си ти…

— Какво искаш да кажеш? — примигна котаракът.

— Искам да кажа, че се радвам да те видя отново жив и здрав. По едно време се съмнявах в това. Но все пак доста раничко приключи твоят полет към звездите.

— Е, приятелю, остави на мира звездите — протегна се доволно Туфо и направи няколко гимнастически движения с лапите. — Звезди като звезди. Как ли изтрайват, горките, в тази ледена пустош. Не им е лесно — ние идваме за малко при тях, а те трябва да стоят тук завинаги!

— Така е. Стоят — изръмжа Рем. — И не мислят само за ядене.

Туфо помръдна мустак озадачен. Този хладен отговор не му хареса.

— Слушай, Рем! Какво лошо има в яденето? Ти самият не обичаш ли да си похапваш?

— Нищо лошо няма в това да си хапваш — обади се Рем, като натискаше ту този, ту онзи бутон. — Обаче е много важно колко, къде и как!

Туфо наведе глава. Не беше трудно да си спомни колко нещо изяде в неуспешния си полет — едва ли не цялата кабина излапа! И как от лакомия падна зад борда…

— Прав си, приятелю! Ти си безумно умен! И откъде видя колко, къде и как си похапвах?

— Което не се вижда, обикновено се чува — отвърна мрачно кучето. После добави: — Там, в ъгъла, има пакет космическа храна. Ако си гладен, направи една закуска. Само гледай да не изядеш и обвивката!

След това с часове не му проговори.

Дългата тишина в кабината измъчваше Туфо. Приличаше му на обида. Единствено радиото понякога нарушаваше мълчанието — сухият глас на академик Галактионов изпращаше кратки команди: „Ориентирай кораба! Провери системите!…“

По едно време Туфо, отегчен от своя неразговорлив приятел, доплува до кръглия илюминатор и предпазливо надникна:

— Ех, каква вълнуваща панорама! На връщане космосът ми изглежда по-красив! Знаеш ли, Рем, всички отминали премеждия сега ми се струват незначителни!

— Зависи от гледната точка — обади се неохотно кучето. — Долу, от Земята, нещата изглеждаха другояче.

— Ами, другояче! Какво пък толкова се е случило? Както казват хората, всичко беше буря в чаша вода!

— Да, но ние долу бяхме в чашата — процеди през зъби кафявият Рем и изпухтя гневно. Рижият нахалник вече прекаляваше.

— Чакай, чакай! — възкликна внезапно котаракът. — Виждам в далечината едно кълбо, голямо и синьо, с някакви шарки по гърба. Също като Земята!

— Това е Земята — каза строго пилотът. — Трябва да закопчаеш колана. Скоро ще влезем в орбита.

— В какво ще влезем?

— В ор-би-та! Ще обиколим Земята няколко пъти и тогава ще се опитаме да кацнем.

— Само опит ли ще направим, Рем?

— Престани със своите глупави въпроси! — излая кучето. — Пречиш ми на работата!

— Хм, щом един въпрос може да те обърка толкова. А това означава, приятелю, че не си подготвен добре за полет!

Тук вече Рем не издържа — всичките сурови тренировки по хладнокръвие и невъзмутимост не можаха да го спрат. Както си седеше, размаха лапа и тупна по гърба многознаещия си спътник.

Туфо, разбира се, също не му остана длъжен — подскочи във въздуха и нанесе точен шут в скафандъра на своя спасител, който в това време издърпваше най-важната ръчка…

Рем излая от болка, бързо махна предпазния си колан и се хвърли побеснял към Туфо.

Космическата свада, толкова дълго отлагана, най-сетне започна. Започна в самия край на полета, когато предстоеше главоломно спускане към Земята.

От космическия център с тревога следяха какви причудливи движения прави корабът. Вместо да се спуска по величествена парабола, той се приземяваше по къдрава спирала.