Джак Хигинс
Мишена — Белият дом (1)

Пролог
Ню Йорк

Пронизващият източен вятър, който носеше дъжд и лапавица на Парк авеню, придаваше на Манхатън характерния отблъскващ и негостоприемен вид, който придобиват повечето големи градове след полунощ, особено през март. Улиците бяха съвсем безлюдни — от време на време минаваше по някоя лимузина или заблудено такси, и нищо чудно, като се имаха предвид късният час и неприятното време.

Под един от сводестите входове на дългата редица административни и жилищни сгради се беше сгушила жена с широкопола непромокаема шапка и шлифер с вдигната яка и чакаше нещо. На лявата й китка беше провесен чадър. Не носеше чанта.

Попипа пистолета в десния джоб на шлифера си, извади го и умело го провери, без дори да го гледа. Оръжието беше доста необичайно — 25-милиметров полуавтоматичен колт с пълнител с осем патрона; сравнително малък пистолет, но смъртоносен, особено със заглушител. Някои прибързано биха го окачествили като женско оръжие, но не и когато е зареден с патрони с изместена тежест. Жената отново го пъхна в джоба си и надзърна.

Оттатък Парк авеню и малко вдясно се издигаше великолепна къща. Тя беше собственост на сенатор Майкъл Коен, в момента гост на благотворителния прием в „Пиер“, който по програма свършваше в полунощ, поради което и жената чакаше, спотайвайки се в сенките, с намерението да го остави мъртъв на тротоара.

Чуха се гласове, пиянски крясък и от отсрещния ъгъл се показаха двама младежи. Носеха еднакви вълнени шапки, къси, дебели моряшки палта и джинси и от време на време надигаха метални кутийки. Единият — висок и брадат — нагази в канавката и ухилен до уши, взе да разплисква водата, без да обръща внимание на усилващия се дъжд, но другият зиморничаво се сгуши в палтото си. В същия миг забеляза входа на някакъв безистен, допи набързо бирата си, захвърли кутията в канавката и подвикна:

— Насам, брато! — После се шмугна между зданията.

— Дявол да го вземе! — процеди жената. Безистенът се намираше непосредствено до дома на Коен.

Нямаше какво да се направи. Силуетите на младежите бързо се сляха със сенките, но гласовете им се чуваха съвсем отчетливо, а смехът им кънтеше в тунела между сградите. Жената нетърпеливо зачака да се разкарат, но в този миг се появи млада жена и закрачи в същата посока. Беше дребничка и макар да носеше чадър, облеклото й не беше подходящо за лошото време — беше с високи токчета и черен костюм с къса пола. Долови пиянския смях, поколеба се за миг, но продължи напред.

— О, маце, къде отиваш? — обади се глас и в същия миг брадатият изскочи на тротоара, следван от приятеля си.

Младата жена ускори крачка, но онзи се втурна след нея и я сграбчи за ръката. Тя изпусна чадъра и се препъна, а мъжът я зашлеви през лицето.

— Дърпай се колкото си искаш, сладурче. Нямам нищо против.

Приятелят му я сграбчи за другата ръка и нетърпеливо го подкани:

— Дай да я вкараме вътре.

Тя изпищя, но брадатият я удари отново и нареди:

— Стой кротко.

Завлякоха я в безистена. По-възрастната жена се поколеба, но в следващия миг се чу писък.

— По дяволите! — повторно изруга тя, излезе на дъжда и пресече улицата.

Безистенът беше тъмен, осветяван единствено от бледите отражения на уличната лампа пред входа. Момичето се опита да се отскубне от мъжа, който го стискаше отзад, но брадатият извади нож и го одраска по бузата. Потече кръв.

Младата жена изкрещя от болка, а мъчителят подметна:

— Нали те предупредих да слушаш. — Повдигна полата й и с ножа я разпори чак догоре. — Заповядай, Фреди. Имаш честта.

— Не мисля — чу се глас зад тях.

Фреди надникна зад рамото на приятеля си, на лицето му се изписа удивление и той възкликна:

— Майчице!

Брадатият се обърна и забеляза на входа на безистена някаква жена. В дясната си ръка стискаше шапка. Сребристобялата й коса сияеше под лъчите на уличната лампа. Изглеждаше около шейсетгодишна, но понеже лицето й оставаше в сянка, не можеше да се прецени с точност.

— Какво става тука, бе? — изруга младежът, който стискаше момичето.

— Пуснете я да си върви.

— Не я знам тая какво иска, но веднага ще ти кажа какво ще й се случи — заяви брадатият. — Същото, каквото и на тая кучка тука. Компания ли си търсиш, бабке?

Пристъпи насреща й и тя почти безшумно го простреля през шапката право в сърцето. Той залитна към стената, блъсна се в нея и се свлече по гръб.

Момичето беше толкова ужасено, че дори не продума. Реагира само младежът, който продължаваше да я притиска.

— Майчице! — простена. — Мили боже!

Извади от джоба си автоматичен нож, разтвори го и се закани на по-възрастната жена:

— Ще й прережа гърлото, кълна се.

Тя стоеше насреща му и стискаше колта в отпуснатата си ръка. Гласът й прозвуча все така спокойно и хладнокръвно:

— Какви хора! Ще се научите ли някога?

Ръката й се стрелна нагоре и тя простреля младежа между очите. Той политна назад. Момичето се подпря на стената и задиша тежко, по лицето му се стичаше струйка кръв. Жената свали тънкия си вълнен шал и му го подаде. То го притисна към лицето си. Жената се наведе, внимателно огледа най-напред брадатия, после другия и отбеляза:

— Е, поне господата вече няма да безпокоят никого.

— Мръсни копелета! — избухна момичето и ритна брадатия. — Ако не се бяхте появили вие… — Тя потръпна. — Да се пържат в ада дано.

— Твърде е вероятно — съгласи се жената. — Наблизо ли живеете?

— На двайсетина пресечки оттук. Бях на вечеря съвсем наблизо, точно зад ъгъла, скарах се с приятеля си и си тръгнах с надеждата да хвана такси.

— Когато вали, е невъзможно да се намери такси. Позволете ми да погледна лицето ви.

Тя придърпа момичето към изхода на тунела.

— Май се нуждаете от два-три шева. Болницата „Сейнт Мери“ се намира на две преки оттук. — Тя указа посоката с ръка. — Идете в спешното отделение. Кажете им, че сте имали произшествие. Подхлъзнали сте се, а при падането сте се порязали и сте си скъсали полата.

— Ще ми повярват ли?

— Няма значение. Това си е ваша работа — сви рамене жената. — Ако предпочитате, се обърнете към полицията.

— Не, за бога! — почти потръпна от ужас момичето. — Само това ми липсва.

Жената излезе на тротоара, вдигна падналия чадър и го подаде на момичето.

— Тогава вървете, миличка, и забравете за случилото се. Подобен инцидент въобще не е имало. — Отстъпи назад и вдигна чантата на момичето. — Да не я забравите.

То я пое с думите:

— Никога няма да ви забравя.

— Честно казано, бих предпочела да ме забравите — засмя се жената.

— Разбирам какво искате да кажете — успя да се усмихне и момичето.

Обърна се и забърза, здраво сграбчило чадъра си. Жената го изпрати с поглед, огледа дупката от куршум в шапката си, нахлупи я, разтвори чадъра си и закрачи в обратната посока.

* * *

На две преки по̀ на север на улицата беше паркиран един линкълн. Шофьорът беше излязъл на тротоара и търпеливо я изчака да се приближи — едър чернокож в сива униформа.

— Добре ли сте? — попита я.

— Щом съм тук.

Тя се качи на предната седалка. Той затвори вратата, заобиколи автомобила и се настани зад волана. Тя закопча колана си и потупа чернокожия по рамото.

— Хедли, къде държиш онази манерка с „Бушмилс“, която обикновено разнасяш?

Той бръкна в жабката, извади посребрена манерка, отвъртя капачката и й я подаде. Жената отпи две глътки и му я върна.

— Отлично.

Извади сребърна табакера, внимателно си подбра цигара, запали я с автоматичната запалка от таблото на колата и издиша струя гъст дим.

— Лошите навици носят такова удоволствие.

— Не бива да пушите. Вредно е за вас.

— Какво значение има?

— Не го казвайте. — Сякаш се натъжи. — Пипнахте ли оня мръсник?

— Коен ли? Не, възникна нещо непредвидено. Да се връщаме в „Плаза“, ще ти разкажа по пътя.

Като свърши да описва случилото се, вече се намираха на половината път до хотела, а Хедли беше потресен:

— За бога, какво се опитвате да постигнете? Да прочистите света от всички мръсници ли?

— Знам, знам. Но да не искаш да ми кажеш, че трябваше да си трая и да чакам онези животни да изнасилят момичето, а най-вероятно и да го убият?

— Добре, добре — примирено въздъхна той и кимна. — А със сенатор Коен какво ще правите?

— Утре се прибираме в Лондон. Той ще пристигне след няколко дни, уж по поръчение на президента. Ще се заема с него тогава.

— А после? Ще има ли край всичко това? — промърмори шофьорът. — Струва ми се толкова нереално.

Спря пред входа на хотела, а жената се усмихна палаво като дете:

— Знам, че много ти тежа, Хедли, но какво щях да правя без теб? Ще се видим утре сутринта.

Той слезе, заобиколи автомобила, отвори вратата и изпрати с поглед жената, която се заизкачва по стълбите.

— А какво щях аз да правя без вас? — промърмори тихо, сетне се настани зад волана и потегли с лимузината.

Нощният портиер дежуреше на входа.

— Лейди Хелън! Толкова се радвам да ви видя. Чух, че сте отседнали при нас.

— И аз се радвам, Джордж. Тя го целуна по бузата. — Как е новородената ви дъщеричка?

— Чудесно, всичко е наред.

— Утре сутринта си заминавам за Лондон, но скоро ще се видим пак.

— Лека нощ, лейди Хелън.

Тя влезе във фоайето, а застаналият наблизо мъж с пардесю, който чакаше такси, се обърна към портиера:

— Коя е тази жена?

— Лейди Хелън Ланг. Отсяда тук от години.

— Лейди ли? Странно, няма вид на англичанка.

— Родена е в Бостън. Навремето се омъжила за английски лорд. Говори се, че имала милиони.

— Така ли?… Изглежда забележителна личност.

— О, и още как. Тя е най-благият човек на света.