Дейвид Елис
Опасна игра (8)

6

Седем часа, петък вечер. Месечната ни сбирка на покер. Смятах да се покрия, но накрая реших да отида, да правя всичко, което обикновено правех в петък вечер. Освен това играта щеше да отвлече вниманието ми от случилото се, а с нищо нямаше да си помогна, ако си останех вкъщи.

И тъй, озовавам се седнал заедно с Джери Лазаръс, Нейт Хорнзби, Скот Брайънт и Бил Литман в плесенясалия сутерен на Скот, край стара кръгла маса, сами, с купчини монети, с шест каси бира и пури, доставени от Нейт, чийто ред се падаше този път.

Литман разбърква картите, а Нейт раздава пурите — „Хайд Паркс“, пояснява той. Нейт е самозваният познавач на групата ни. „Не са като ония, сладникавите, от миналия път“. Той има предвид „Ейво Ювизианс“, които бях донесъл миналия месец. Цялата онази вечер Нейт ропта и мънка, че били прекалено сладникави. „все едно че захапваш захарна пръчка“, оплака се той тогава.

— Теглене на пет карти — обявява Литман. Никакво привързване. Ясно и просто.

Бил следваше с Джери и мен в юридическия факултет — за разлика от мен, и двамата го завършиха — и в продължение на две години работи в адвокатска фирма, а после се премести в рамките на фирмата в „Управление на застраховките“. Уверява ни, че нивото на стреса му е спаднало доста, откакто се е преместил, което значи, че сега работи за тоя що духа близо три четвърти от времето си.

Отпивам глътка бира и чувствам онова първо леко отпускане. Добре ще ми се отрази тази вечер.

Скот взема картите си и изпъшква. Винаги прави така.

— Винаги правиш така, Брайънт — оплакна се Нейт и пъха пурата в устата си. — Винаги недоволстваш от картите си, а после си тръгваш с голямата печалба.

В колежа учих заедно с Нейт. Той работи в една от счетоводните фирми на „Биг Сикс“ и сега е старши управител. Косата му оредява застрашително, на темето му вече са останали само няколко кичура руса коса, а лицето му с безмилостно обръснато. Има изпъкнало чело, бузите му винаги са с един нюанс по-розови от нормалното; когато е в настроение, той може да мине за веселяк, а в останалото време — за кибритлия. Винаги идва на тези сбирки на покер с една и съща кафяво-жълта бархетна риза — носела му късмет, пояснява ни той.

— Ще си погледнеш ли картите, Калиш — обръща се Бил Литман към мене, или просто ще гадаеш какво имаш?

Човек трябва да има по един Литман на всяка игра на покер — тон би играл, докато сумата нарасне. Поколебаеш ли се повече от пет секунди в тази игра, Литман почва да хленчи, сякаш си му свил първородното отроче.

— Колко карти искаш, Скутър? — излайва Литман. Обича да нарича Скот Брайънт „Скутър“. Или така, или „хубавецо“, защото Скот винаги носи косата си пригладена назад и е облечен с италиански костюми. Скот иска две карти.

Аз правя знак за три. Имам две шестици, на които ще им е нужна помощ. Вече се чувствам доста добре. Правилно постъпих, като дойдох тази вечер.

— Три. — Джери Лазаръс поставя три карти на масата.

— Хубава ръка. — Литман раздава небрежно картите, извивайки бързо китката си.

— Ето това се казва пура — отбелязва Нейт Хорнзби, като дръпва дълбоко, преди да извади пурата от устата си, за да й се възхити. Вдига два пръста.

Правилно постъпих, като дойдох тази вечер.

— Кой не е сложил миза? — пита Литман, виждайки само четири петцентови монети в паничката. Неговите монети са подредени прилежно на малки купчинки пред него.

— Хей — потупва ме по ръката Джери, — какво ще кажеш за случилото се с доктор Райнарт?

По-рано днес Джери ме беше търсил по телефона, след като прочел за това във вестника. Аз не му се обадих. Пръстите ми стиснаха по-здраво картите.

Да-а-а, чух нещо за него. Не. О, да, бе, представяш ли си?

Нейт посочва пурата, която лежи до Джери.

— Няма ли да я запалиш?

— Кой, по дяволите, не е сложил миза?

— В днешния вестник пише за него — уведомява ни Скот Брайънт.

Джери кимва.

— Отвлекли го.

— Щастливец е, ако само са го отвлекли — вмята Нейт. — Според мен е на три метра под земята.

По-вероятното е на метър и петдесет-шейсет. Преглъщам силно и казвам:

— Не знам кой би могъл да направи такова нещо. — Лапвам пурата си, незапалена, и я въртя в устата си. Безобиден жест. Нещо, което човек, който не е извършил току-що престъпление, би правил.

— Хубаво градче си имате там, Калиш. — Нейт. — Напуснал си големия град, щото не искаш някоя отрепка да откърти решетката на прозореца ти в три посред нощ и си се преместил в баровско предградие, където те просто нахлуват през вратата на верандата.

— Ти ли, Калиш? — пита Литман.

Обръщам се смразен към него. Дали съм бил аз? Възможно ли е… Не, той не би могъл… по никакъв начин не би могъл…

Литман кимва към средата на масата.

— Мизата, тъпако. Някой не е сложил миза.

— О! — Залива ме вълна на облекчение. Поемам си дълбоко въздух. — Не, аз сложих.

— Тогава, ти ли, Лазаръс?

Скутър мята липсващата петцентова монета.

— Е, доволен ли си сега?

Литман ми е дал третата шестица, така че вдигам Нейт с двайсет и пет цента. Литман си записва това с безизразно лице. Лицето му за покер. Той наистина взема играта на сериозно.

— И тъй, миналата седмица… — подхваща Скот. — Трябва да чуете за това момиче.

— Майната ти, Скутър! — Нейт отприщва раздразнителния си тон. — Ние сме подхванали сериозен разговор за човек, с когото Лаз, Калиш и аз работим…

Това всъщност не е вярно, разбира се; доста се изместихме от темата, но през последните няколко години Нейт си беше нарочил Скутър за първостепенен обект на подигравателна жестокост.

— … а ти си седнал да мислиш само за оная гимназистка, която опъваш.

Джери:

— Аз например съм засегнат.

Изваждам пурата от устата си и я задържам в ръката си, доволен, че разговорът за последните новини за добрия доктор се измества в друга посока.

— Като се има предвид, че съвсем редките сексуални срещи са може би единственото нещо, което има в живот си Скутър, предлагам да го оставим да ни разкаже за гимназистката. — Чудесно малко насърчение към Скот, който примира да чуем историята му, макар че думите „редките сексуални срещи“ са доста преувеличени; Скутър прилича на тийнейджърски идол, с дълга гъста кестенява коса, изсечено лице и квадратни рамене и за него се лепят десет пъти повече жени, отколкото за останалите нас, взети заедно.

— Е, добре, Дон Жуане — обръща се Хорнзби към мене. — Ще чуеш следващата история. И не се мери с моите спомени, хлапако, щото когато последния път зърнах таблата на твоето легло, там нямаше никакви резки.

— Нараняваш ме, Нейт — слагам ръка върху сърцето си. Разговорът върви добре.

— Ще играем ли карти? — Литман. Изстенва от негодувание.

— И тъй, една временно назначена служителка подава молба и става секретарка на шефа, нали така?

— О, боже! — възкликва Нейт. — Скутър, ако ще ми разправяш, че някаква страстна малка сексбомба те вкарва в дамската тоалетна и те дарява с удоволствието на живота ти в една от кабинките, аз си тръгвам. Отивам си. Такава гадост никога не ми се е случвала.

Добре, това е добре. Преминахме в обичайната размяна на реплики — четирима ергени, пъплещи към средна възраст, слушаме нашето чудесно приятелче Скутър да ни разказва пикантериите в сексуалните си срещи, които ние, останалите, както каза Нейт, никога не сме преживявали. И ще постъпим както винаги — ще изразим съмненията си относно правдивостта на разказа, ще настояваме да чуем безсрамните подробности, но в действителност няма да ни е грижа за тяхната достоверност, само ще сме доволни да ги слушаме, да се докоснем до тях в известен смисъл. И няма да говорим за моя любим, поминал се сърдечен хирург.

— И тъй, всеки мъж във фирмата си намира някакво извинение да се спре и надникне в кабинета на шефа, нали така?

— Кажи ми само, че имаш видео — вмята Нейт. — Поне толкова ми кажи.

Отхапвам единия край на пурата си и я запалвам. Пулсът ми вече е под контрол. Трябваше да очаквам някой да насочи разговора към Рейчъл в даден момент. Но ние продължихме нататък. Добре постъпих, като дойдох тук тази вечер.

— Слушайте по-нататък — продължава Брайънт. — Заговорихме се с нея, нали така? Празни приказки. Къде живееш, кои места посещаваш?

— Значи това е историята ти — въздъхва Литман. — Шефът ти си е взел страстна блондинка, която да му приказва. А сега може ли да довършим играта?

— Брюнетка е. И тъй, миналия петък нехайно подметнах, че неколцина от колегите ще ходим във „Фланаган“.

— Обявявайте — казва Литман.

— Имам два чифта. — Джери.

— Три шестици. — Аз.

Нейт сваля сърдито картите си. Същото прави и Литман.

Скот поглежда своите.

— Три десетки. — Усмихва се. После се обръща към Литман. — Това значи ли, че печеля? — Той много обича да се прави на глупак по отношение на картите, особено, когато печели; това наистина опъва нервите на Литман. Ние хвърляме картите към Хорнзби, чийто ред е да раздава. Брайънт продължава, като придърпва монетите към своя ъгъл.

— И така, веднъж аз и момчетата ми играем билярд и кой, мислите се появява? Ами въпросната дама.

— Как изглежда тя? — пита Джери.

— Като крастава жаба — подмята Нейт.

Скутър се разсмива.

— Нищо подобно, уверявам те.

— Имала е черна превръзка на окото и е куцала. — Литман.

— Приказвайте си.

— Просто ми кажи мястото, Скутър — казва Нейт. — Дай ми място и координати и ще попълня останалото довечера, като си легна.

Скутър размахва небрежно ръка, но е захилен до уши.

— Ще пушиш ли тая проклета пура? — обръща се Нейт към Лаз. — Донесъл съм по две за всекиго от нас. Нямаме цяла нощ на разположение.

Нейт още не е изпил и две бири, а вече говори като южняк с десетокласно образование. Литман също, макар да е отраснал в едно от елегантните северни предградия.

Джери поглежда пурата. Готов е да я запали, но обича да лази по нервите на Хорнзби.

— Ъ-ъ-ъ, смятам да изчакам малко.

— Не искате ли да чуете останалата част от историята? — пита с унило изражение Скоти.

— Даваме ти време да я доразкажеш — казва Литман, потупвайки първите си две получени карти. Прави го за късмет.

Лаз се обръща към мене.

— Разговаря ли с Рейчъл днес?

— Естествено, че е разговарял — вмята Нейт, продължавайки да раздава. Стрелвам го с поглед, но той не ме поглежда.

Отговарям донякъде равнодушно на Джери:

— Хм, да. Обадих й се.

— И как е тя?

— Разстроена — свивам рамене. — Нали знаеш.

— Как тъй не потупа третата си карта? — Скот пита Литман.

Литман енергично обръща глава към Скутър.

— Защото е обърната, тъпако. За какво да потупвам карта, която вече сте видели?

Джери сваля чифт, затова хвърля десет цента.

— На мен ми идва малко множко — отбелязва Скот.

Литман се обръща към него.

— Не можеш да се оттеглиш сега. Имаш да получаваш още карти — той се приближава по-близо до Скот. — Абе ти май не играеш карти за първи път, нали, Скутър? Бас ловя, че съм те виждал тук и друг път.

— Да, но се оттеглям.

— Имаш ли представа кой го е извършил? — пита ме Лаз.

Поклащам глава.

— Не.

Скутър също поклаща глава.

— Не мога да повярвам, че не искате да чуете историята ми.

— Знам какъв е краят й, Брайънт — казва Нейт с уморен глас и мята своите десет цента. — Ти се надървяш и почваш да я помпаш на задната седалка със свалена облегалка, а тя цвили от удоволствие. Това е версията, която ще чуем. — Той раздава следващата карта, обърната. Литман получава асо. Той алчно потрива ръце.

— Май ще спечелиш, Лит — отбелязва Лаз.

Брайънт цупи устни и гледа монетите си.

— О, хайде, довърши шибаната си история — подканва го Нейт.

Скутър сбърчва чело.

— Той вече предположи. За мястото.

Нейт се обръща към него, по лицето му се чете лек израз на възхищение.

— Колата, а?

Лаз става с празната си бутилка и тръгва към хладилника. Пита кой иска бира и всички с изключение на Брайънт, който се е вглъбил в мрачни мисли, кимаме.

— Стига с тая помия на юпитата — напомня Нейт на Джери. Той си пада по „Будвайзер“ и адски се гордее с това.

— Вече може ли да играем? — изръмжава Литман.

Нейт се обръща към мене.

— Значи Рейчъл не ти е казала много, а?

— Ъ-ъ-ъ… не — отговарям, сепнат от неочаквания въпрос и коленете ми изведнъж потрепват. — Просто… нали знаеш, беше разстроена.

— А ти какво й каза?

Джери се връща с пълните бутилки. Отпивам глътка, прекалено дълга и част от течността се разлива от устните ми. Оставям шишето с леко трепереща ръка. Мисля, че Нейт вижда това.

— Ами… нали знаеш… просто я питах как се справя. — Поеми си дълбоко въздух. Дръпни от пурата и изпусни кръгчета дим към тавана. Отпий нова глътка бира. Разкажи някой виц. Но какъв виц? Господи, във всеки момент ми идват в главата поне двайсет вица, само не и когато ми трябва поне един. Дали да не кажа онзи за слона с трите топки…?

Нейт извръща глава към картите си и започва да ги преподрежда.

— Това е големият ти шанс, Калиш.

Млъквам рязко. Опитвам се да изглеждам объркан. За мое облекчение Хорнзби не чака отговор — било е просто поредната му импровизирана забележка. Тогава аз само се намръщвам, все едно че не разбирам за какво говори Нейт. Номерът ми обаче не минава пред Джери, защото той знае — или дали да не кажа подозира — за мен и Рейчъл, тъй че ако се правя на невинен, няма да е особено правдоподобно, но Джери никога не би казал нищо. А Нейт просто гледа картите си и вероятно няма да уточнява нищо повече. Но аз се надявам Брайънт и Литман да не задържат подмятането в ума си — те не работят за фондацията и дори не знаеха коя е Рейчъл, докато не беше станало дума тази вечер. Не е нужно да си спомнят за този разговор било то след два дни, след две седмици или след два месеца, когато полицията ще ги разпитва за мен. От друга страна, ако нещата стигнат толкова далече, вероятно аз при всички случаи съм се издънил, и все пак, ако те наистина запомнят забележката, която Нейт направи току-що — какво каза той? „Сега е големият ти шанс“ или нещо подобно — и те си спомнят също, че аз не я опровергах, те ще предположат, че има известна истина в това, но пък ако я опровергая, и то настоятелно, ще излезе, че се оправдавам и наистина, ако не беше вярно, защо ще си правя труда да го опровергавам, понеже то ще е толкова очевидно, че няма да има нужда от опровержение, но вероятно ще бъде най-добре да го опровергая по насмешлив и нехаен начин, макар че другата опасност пък тогава е, че така може да разпаля по̀ нататъшен разговор за мене и Рейчъл, а това ще е най-лошото, което би могло да се случи, затова дали да не взема да го подмина, но усещам, че почвам да се потя, а не искам да изглеждам нервен, но имам този проблем — потя се толкова обилно, че хората винаги го забелязват, тъй че няма да е лошо да подметна, че съм настинал или нещо подобно, за да обясня потенето си, но нали планът ми беше да се държа възможно най-естествено, а вече изтърсих това в службата, когато подметнах на секретарката си, че съм настинал — или не го ли казах на Франк Тилър? — но това няма значение, тъй като невинният човек няма да си спомни нещо от този род, защото беше толкова невинно подмятане… или пък дали не го казах на Нейт, когато отговорих на обаждането му по повод говорителя на фондацията, който се бил оттеглил, но не мисля, че е така, но пак остават Дсб и Франк, които ще бъдат в състояние да кажат в полицията, че съм се държал странно в деня след убийството на доктор Райнарт и сега Скот и Литман също ще го кажат… Боже, как се потя…

— Какъв е големият му шанс? — Скот Брайънт пита Нейт.

Нейт, който продължава да гледа картите си, насочва палец към мене и започва да говори. Значи ще говорим още за това и аз трябва да съм готов с отговор — опровержението е най-доброто нещо, но едно нехайно подметнато опровержение трябва да прозвучи много, много нехайно и ми се ще да можех да се сетя за някой проклет виц, защото именно това ще прозвучи съвсем нехайно и безгрижно… Какво правите със слон с три топки…

— Щях да забравя — казва Джери, щраквайки с пръсти. — Имам билети за годишния университетски мач следващия уикенд. — Всички погледи и цялото внимание се насочват към Джери. Господи, колко обичам този човек. — Елън (неговата приятелка) не може да дойде. Имам три свободни билета. Някой проявява ли интерес?

— Аз — обажда се Нейт; останалите около масата също потвърждават. Всички освен мен. Смънквам някакво извинение, че няма да мога да отида.

— Той има среща с Рейчъл — подмята Нейт. Мигом връщам вниманието си към картите си, прехапвайки устна, за да изразя съсредоточеност. Отречи с глава. Разсмей се. Размахай ръка. Кажи му да си затваря проклетата уста, защо трябва да повдига отново тази тема?

Лазаръс ми идва на помощ.

— Хорнзби, чисти ненужните си карти.

Нейт вдига поглед и пита невинно:

— И какво после?

— Ако случайно си забравил — напомня му Литман, — твой ред е да раздаваш, друже. Обикновено това означава, че трябва да почнеш още сега.

Хорнзби хвърля карта шестица. Аз нямам нищо за обявяване и свалям картите си. Инстинктивно ставам от стола, краката ми са леко омекнали.

— Къде тръгна? — пита ме Литман.

Посочвам хладилника.

— Имаш току-що отворена.

Соча нагоре.

— Искаш да кажеш, че отиваш да чишкаш? — гласът на Нейт звучи снизходително. — Всичко е наред, Калиш.

Тръгвам към стълбите. Докато се качвам към тоалетната, чувам как Джери сгълчава Хорнзби („Ама и ти си такъв досадник понякога“) и Литман, който роптае („Това да не би да е сбирка по ръкоделие?“).

Затварям вратата и сядам на тоалетната чиния, без да вдигам капака. Издърпвам кърпа за гости от рафта зад гърба ми и избърсвам лицето си. Ръцете ми треперят, дишам тежко, зрението ми е замъглено. Шарките на плочките на пода представляват жълтеникави кръгове. Жълтеникави кръгове. Броя кръговете. Фокусирам се върху кръговете. Десет… петнайсет… седемнайсет кръга в редица от стената до вратата. Броя следващата редица…

— Какво ще правиш? — Попита ме Рейчъл, докато стоях над съпруга й с пистолет в ръката си.

Сърцето ми затуптява силно от нахлулите спомени. Стискам очи, за да не ги допусна в съзнанието си. Божичко, бях толкова спокоен снощи. Защо днес не съм? Поглеждам часовника си. Вече пет минути съм тук. Трябва да слизам. Трябва.

… шестнайсет… седемнайсет… осемнайсет кръга на следващия ред…

Долу говорят за мене. Беше мило от страна на Джери да ме извади от неловкото положение, но сега като че ли съм разстроен и бягам, сякаш крия нещо и може би Нейт е започнал да събира две и две, а Джери, който е по-умен от него и мен, взети заедно, вероятно вече е наясно, но той никога няма дума да каже, тъй че вече трябва да се връщам долу и да се държа естествено и да се моля зверски темата да не се повдигне отново… Може би ще мога да измисля друго наистина добро извинение… Сестра ми, сестра ми е болна, много е болна и едва днес съм го разбрал и съм много обезпокоен…

На вратата се почуква.

— Ей! — Джери Лазаръс. — Добре ли си, човече?

Пускам водата на тоалетната.

— По-добре от всякога. — Хвърлям небрежно кърпата върху рафта и отварям вратата. Изражението на Джери говори, че не изглеждам чак толкова добре.

— Не е нужно да оставаме — казва той. — Не се чувствам много добре. Искаш ли да си тръгваме? — Този човек наистина ме разбира. Може би дори по-добре, отколкото ми се иска.

— Само, ако ти искаш. — После, за да насоча вниманието към него. — Какво ти е?

— Нищо ми няма.

— Но току-що каза, че не се чувстваш много добре.

— Е, да, но… просто казах, че не е нужно да оставаме.

Первам го по гърдите с опакото на ръката си.

— Аз съм добре. Ще се видим долу.

Сестра ми е много болна. Кимам замислен. Въздишам. Да, едва днес го научих. Какво й е? Предпочитам да не задълбавам в това. Ще се оправи ли? Можем само да се надяваме. Стискайте палци за късмет. Във всеки случай днес това малко изопна нервите ми и поради тази причина изглеждам толкова разстроен, заради сестра ми…